СВОБОДА НА СЛОВОТО ЛИ?

Grigor Lilov

За пореден път извадиха надгробната ми плоча. Колко пъти ще ме убиват като № 1? Кои ли са № 2, № 3...  Как падат правителствата от властта? И защо ще падне и това?

Вчера отново видях „паметника” ми.
През лятото е този. През зимата вадят друг – еднометров паралепипед от черен мрамор с релеф на физиономията. Релефът не е цветен като този, но за разлика от него е вдълбан в мрамора и пак върши работата.
Коя ли?
Да се разпозная добре!

Тези „паметници” ги демонстрира за мен най-голямата погребална агенция „Мира”. Луксовният й огромен офис, съответно и моите надгробни плочи са изложени точно срещу входа на Централните софийски гробища.
Нямам представа колко е струвала тази поръчка за надгробни паметници на Григор Лилов. Може би около няколко хиляди до 5 000 лева. За двата надгробни паметника – към 10 хилядарки. Някой или някои яко са се охарчили.

Жена ми, с типичното й чувство за хумор язвително отбеляза „Пак си се уредил за разлика от мен. Ти няма да спестяваш – олигархията се е погрижила за теб, ама аз, като стана пенсионерка, трябва да скътам за сетния час поне една хилядарка, дай боже – повече. И няма да стигнат за надгробни паметници като твоя!”.
И на дъщеря ми, както и на мен, не й пука. Шегуваме се.
Само тъщата всеки път припада или аха-аха да припадне и вдига кръвното над двеста. Макар и да е тренирана от десетилетия наред от телефонните заплахи: „ще останеш без внуче, дъщеря ти ще е вдовица”, това й иде малко в повече.

Майка ми обаче не преживя заплахите – умря от рак. И тъст ми умря от рак. И жена ми, въпреки куража й, се разболя от рак – най-лошия вид. Слава богу, операцията се оказа успешна.
И аз го отнесох покрай тях – всичко се струпа наведнъж. Когато всичко приключи, изпъната докрай в мен струна на мобилизация се скъса.

ДОРИ БОЛНИЦАТА = СМЪРТ!

И за пореден път се срещнах със смъртта, макар че тази „сгледа” по изключение не беше в журналистическо разследване – много тежка форма на бигемония (животоопасно разстройство на сърдечния ритъм). Почти припаднах в „Биочек”, който беше най-близката клиника до мястото, където ми се случи това.
Лекарите откачиха – отказах „Бърза помощ” и незабавния прием в интензивното на Националната кардиологична болница. Шефката на кардиологичното отделение почти се разплака: „Разберете, правите само две крачки навън и умирате на стълбите”. Не ме пускаха.
За да ги направя тези крачки, поисках лист хартия и собственоръчно написах и подписах Декларация:
Аз, долуподписаният еди кой си, с такъв и такъв ЕНГ и такива данни в пълно съзнание и изцяло в разсъдък заявявам, че лекарите не носят абсолютно никаква отговорност, ако умра. Решението да си тръгна е изцяло мое, въпреки тяхната съпротива (едната докторка беше прилегнала върху мен на болничното легло, притискайки ме да не мърдам). Решението е плод изцяло и само на моята изрична и свободна воля!
(предполагам, че още пазят декларацията в документацията им).
Не знам какво си мислиха докторите.

Аз обаче като разследващ журналист знаех: влизането ми в болница ще е избор, равен на смърт.
Лекарските екипи, медицинските помощни екипи, санитарния и обслужващ персонал щяха да бъдат подложени на неимоверен натиск, вкл. върху семействата им, вкл. върху децата им. За да допуснат някоя неволна, но простима грешка. Или някой от помощния персонал щеше да свърши работата – да подмени банките, хапчетата, да врътне на погрешна позиция копчето на апаратурата...
Не можах въпреки риска за моя живот да рискувам и чуждите животи, да нося на съвестта си пребит невинен човек или осакатяване на детото му и не дай боже - дори нещо далеч по-лошо!

ЗАЩО СИ ОТИВАТ ПРАВИТЕЛСТВАТА?

Имах такъв горчив опит за яростта на властта от самото начало на Прехода – от първия взрив в страната през 1991 г.
От онзи момент насам не спазвам журналистическата етика: като завършиш разследването, да вземеш мнението на засегнатите от него. Не мога да опазя всички онези, които са бръкнали в меда, които знаят прекалено много и за най-важните хора.
Макар и да са престъпници, не искам да тежат на съвеста ми – да се питам по нощите дали ги убиха от Задкулисието, понеже се е притеснило, че макар и отричащи, може нещо да са изтървали в разговора ни, което не е за казване.

Онази вечер, преди почти 30 години взех едно от тези мнения на засегнат – доскорошен външнотърговски директор (Техноимпортекспорт), произведен в най-едър фирмаджия. Във вилата му във Владая. На сутринта вилата я нямаше, гаражът го нямаше, Мерцедеса го нямаше – имаше само руини. И едно разкъсано и обезобразено човешко тяло.
Това не спря публикацията за разследваните от мен задигнати 108 милиона долара от МВФ и 241 милиона от Световната банка от компенсациите, които получихме за Първата война в Залива срещу Садам Хюсеин. Тези огромни пари отидоха за оръжие за армията на Милошевич и печалби от него, тези печалби от оръжието – за нефт за държавата на Милошевич и печалби, а всичко това, барабар с печалбите – за войната на Милошевич, която той започна. Мизерна част остана за извършителите – мизерна, но достатъчна за свръхлусозен живот за тях и поколенията им.

Този скандал – започнат от преходния смесен червено-син кабинет погреба правителството на Филип Димитров, което тогава за присмех на читателите ми също описвах в „168 часа” като „синьо-червената мъгла”. Това правителство довърши аферата и се опита да скрие истината за нея.
Ануп Сингх, тогавашния постоянен представител за България на МВФ и Световната банка, отчаяно се мъчеше да оспори разкритията ми. Антонио Ланви, шеф на аналитичния център и Научноизследователския институт на двете институции, след като се запозна с документацията, ги подкрепи. Ръководителите на Фонда и Банката, а освен това членове на всякакви аналитични центрове, наричани у нас кой знае защо конспиративни (конспирация има, когато за нея и организациите й не се знае нищо, а тези са публично известни), отсякоха категорично:
- Който иска да води война, да си я води! Но не с нашите пари!
И спряха траншовете.
На Задкулисието не му се вярваше, но се опари от липсата на мънитата. Другото ви е известно – същото Задкулисие набързо се разтича и монтира „Боянските ливади” на президента Желев, за да монтира следващото правителство на Задкулисието, което да монтира следващия механизъм за големите кражби.

Така ще стане и със сегашната власт на Бойко Борисов.
Ще му спрат парите!
Решено е!
Работата на протеста е да даде публичните мотиви на ЕС, на политиките на демократичния свят, а бих казал и на световния капитал (виж статията в FT през два поста надолу) за това решение.
И после протестът пак да се събере, ако трябва, за да не допусне монтирането на поредния механизъм за корупция и мафия чрез властта у нас.

ДЕГРАДАЦИЯТА

Изпокарваме се с тъща ми всеки път, когато ще се ходи на гробищата. Нито мога да я лиша да почете гроба на родители и съпруг, нито мога да я заведа там, за да ми припада.
Няма сила в България, която да може да прибере тези мои надгробни паметници: нито погребалната агенция „Мира”, нито полиция, нито прокуратура, нито съд, нито каквато и да е власт у нас.
Защото управлява Задкулисието!
Така нар. „обществено мнение” – част от Задкулисието не го броя. Дори и този пост въпреки всичките крясъци за несвобода на медиите у нас няма да намери място в нито една медия, няма да го коментира нито един колега, нито един експерт, политолог, нито един правозащитник, нито някой водещ се като опозиционер на властта...

За първи път се сдобих с надгробните си плочи преди 5 години. Тогава, когато извадих цялата документация за газопровода „Южен поток” и АЕЦ „Белене” и описах за какви многомиардни афери става дума.
Тези плочи са символни. Защото властта (а и държавата) непрекъснато деградира и това е очевидно за всички – премиер ни е най-откровена мутра.

Деградира дори и затова, защото в по-ранните години заплахите бяха по-интелигентно отправени:
„Григоре, чудя ти се как пишеш и говориш тези неща...Ако не мислиш за себе си, сети се, че имаш семейство, имаш дете!”.
Бизнесменът беше съвсем добронамерен. Не съзнаваше как това ще прозвучи. Аз обаче съзнавах какво са му внушили.
Говорех с най, ама най-близък приятел на един сегашен експрезидент. Преди да стане държавен глава, Георги Първанов живееше в неговия апартамент. Един от синовете му работеше във фирмата на този приятел. Синовете на бизнесмена (изключително свестни и работливи младежи) се грижеха по молба на баща си – всъщност на самия президент, да направят от детото му човек.

Тези мои надгробни паметници оттогава досега, при всяка по-скандално разследване ги вадят.
Поводът сега е постът КАКВО СКРИХА ЗА ПОБОЯ НАД ПРОТЕСТА? – за биячите-мутри от частни охранително-криминални фирми в редиците на полицията и жандармерията. (от 5 септември).
Моят паметтник е номериран с № 1. Питам се, ако влезе в употреба, кои ще са следващите лица, които ще ги ощастливят с № 2, № 3 и т.н.
А след вчерашния ден днес отново и за пореден път ми изпратиха Съобщението.
От 10 години редовно съм му адресат при всяко мое сериозно разследване.

(цитат на Съобщението)
„Прeдпoлaгaм чe aвтoрa нa cтaтиятa нямa дa ce рaдвa нa дълъг и бeзoблaчeн живoт! Cтрaнни хoрa имa нa тoя cвят!
Нe цeнят нитo cвoя, нитo живoтa нa близкитe cи!
Cлучвa ce!
Прoчeтoх вcичкo (моя бел.: – в този пореден случай вероятно е разследването за полицията и „Делта гард” – двата ми поста на 5 септември)) някoлкo пъти, внимaтeлнo и нaпрaвих зa ceбe cи личнo 3 извoдa:
1. Нeзнaйнo зaщo eдин чoвeк дoбрoвoлнo и caм cи cлaгa глaвaтa в тoрбaтa,нaгaзвaйки в тaкивa мътни, кървaви вoди!
2. Прaвeйки тaзи живoтo-oпрeдeлящa cтъпкa и дaвaщ й публичнa глacнocт, нaдявaм ce дa e нaпрaвил нужнoтo кaктo и къдeтo трябвa, тa aкo-или-кoгaтo му ce cлучи cлучкa,дa нaучим иcтинaтa!
3 Нaдявaм ce cъщo и нa тoвa - дa e взeл нeoбхoдимитe и нужни мeрки - дa нe ce мъчи мнoгo и дългo, кoгaтo пoпaднe при любoпитнитe дa нaучaт и тe кaквo и кoлкo знae....”
(бел.: правописът е според оригинала)
Когато ни откраднаха автомобила, на екраните на джиесемите на мен и жена ми изгря надпис „Честит празник”. Надписът стоя три дни – не се намери сила в България, камо ли пък мобилният оператор, която да го отстрани.
"Празникът" на задигането на семейната кола беше на 7 ноември. Не е празник, но пък е историческа дата, която някои си честитят – това е датата на болшевишката революция в Русия.

А КАК ВЛАСТТА РЕПРЕСИРА?

Мен за пореден път от поредната фирма ме съкратиха. И за пореден път това стана точно на датата на рождения ми ден.
И жена ми за пореден път я съкратиха. И както винаги и при нея – също като мен, на датата на семеен празник. Не виня фирмите – пред натиска на държавните органи и власт всеки ще се огъне. Така е от години и години, и години наред. Затова случилото се със сегашната атака на властта срещу „Хиполенд” може и да е изненада за обществеността – за първи път се дава такава гласност от бизнесмен, на когото ептем му е прекипяло.
Но иначе си е редовна практика у нас.

Богинята на правосъдието Темида също е сред тоягите на властта.
Например Софийския районен съд вече 10 месеца отказва да даде ход на трудовото дело за неизплатени ми заплати. Онзи ден председателят на СРС ме уведоми, че проверката установила, че „няма закъснение” – при законоворегламентиран срок за насрочване на такива дела не повече от 15 дни.

Онзи ден НОИ отказа да изплати обезщетение за безработица на жена ми. (всички осигуровки са наред)
Към 9 юни (дата на молбата) в „информационната система на НОИ не били постъпили данни за осигурителния статус на лицето” (давам цитат от официалния отговор и решението). Данните постъпили малко по-късно, ама обезщетението е отказано на това основание, макар и месеци по-късно. Сякаш съпругата ми е отговорната за работата на Информационната система на НОИ. И кой го интересува, че мотивът е незаконен.

Нямам думи! Щеше да е за смях, но е за плач – всеки сериозен противник на властта, който формира обществено мнение и разкрива аферите й, го очаква това, ако тази власт остане във властта.

Освен това закъснението от близо три месеца с Решението за отказ било, защото „служителката е излязла в отпуск за гледане на дете”.
Подпис – Иван Иванов, председател на НОИ (аз го броя като служител на Ахмед Доган и ДПС).

Пак през тези тревожни за страната месеци съпругата ми беше ощастливена и от НАП – чрез частен съдебен изпълнител. Като гръм от небето паднаха едни 30 000 лева уж неплатени осигуровки и данъци (господи – откъде ги измислиха тези хиляди???!!!!).
След тежка и нелека борба се признаха част от фактите, бяха сторнирани над 20 000 лева, но битката за останалите продължава.
Оказа се, че тази останала сума, около която продължаваме да се борим, е в давност, дори и без да спорим за фактите действителна ли е тя или не е.
И пак като гръм от небето се стовари изпълнително дело на държавен изпълнител от НАП от 2016 г. – преди цели четири години, с чието съдържание никога досега не сме били запознавани и сме били в пълно неведение. Това дело и в момента ни се отказва да се предостави за запознаване. Знам защо – антидатирано е, създадено е сега, макар че е посочена онази година и са притеснени, че измамата ще лъсне.
СРС и СГС отказаха да издадат изпълнителен лист. Състав на Апелативният съд също отказа. Но друг състав на абсолютно същия (!!!!!) Апелативен съд разпореди издаването му. Юристите ще ме разберат: това е върло незаконно!
И какво от това?!

По друго дело с фалшифицирани от съдия Мария Шейтанова съдебни протоколи, за което има направен и доказващ факта служебен магнитофонен запис от заседанията по него Висшия съдебен съвет и Инспектората разпоредиха проверка на председателя на СРС. Смениха се двама такива, но резултат вече две години няма. Преди време, когато поставих за пореден път въпроса, институциите пак оживяха – „нямали право”.
И двете писма: за нареждане на проверка и за нямане на право на такава проверка носят един и същи подпис на един и същи човек – на Николай Найденов, главен секретар на Висшия съдебен съвет. А за финал Върховният касационен съд на „демократа” срещу Задкулисието Лозан Панов отказа да се произнесе за случая, но произнесе присъдата си върху базата на този пълен фалшификат.
Господи, закона им го вменява не като право, а като задължение да проверят неистински, фалшиви документи!

Да, има Страсбург. Има съдии, но български, назначени от родните власти, от родните правителства. Именно тези български съдии по регламента там решават дали да допуснат някое дело на българин за разглеждане или не. Те! И откажат ли – европейската справедливост се оказва илюзия.
Откровено казано, тя все повече е илюзия – още преди години съдът прие, че националното законодателство има приоритет пред общоевропейското. Не го знаехте, нали? И че делата от съответна държава се докладват от съдия от същата държава, избран за такъв съдия от съответното правителство
А да ви е честито! Европейската бюрокрация със собствените си ръце и поради политическата целесъобразност реже клона, върху който седи – обединена Европа.

Но какво пък толкова? Това са мои частни, семейни проблеми, а има далеч, далеч по-скандални и по-съществени - държавни.
Например със съдията от специализирания съд Андон Миталов, който незаконно пусна от ареста шпионина Малинов да си получи ордена от Путин. И който никой не иска да разследва, камо ли пък да наказва, вкл. същия Висш съдебен съвет и Инспекторат.

ИМА ЛИ МАФИЯ У НАС ИЛИ ДА?

Мога и да продължа.
Вкл. и с няколко опита за моето убийство през годините на прехода (вкл. и от сегашното управление), които държавата категорично отказа да разследва.
Ще направя една бележка за коректност, а също така и към защитниците на комунизма, които вероятно ще коментират под поста прехода: най-първият опит за убийство беше заради разкрита корупция на някои членове на Политбюро на БКП за четвърт милиард лева и над 150 милиона долара (успях да ги спестя на обществото ни – държавата влезе вътре само с 10 млн. долара). Редакцията ме предложи за орден, в отговор от кабинета на Тодор Живков дойде нареждане да бъда дисциплинарно уволнен, изключен от БКП и пратен в затвора. Три пъти по времето на комунизма ми се е случвало това.

Първият опит за убийството ми през прехода беше с първото разследване за дейността на „Мултигруп” у нас и по света (1994 г. - "Мултигрупата" простря пипала на 4 континента. В ИГРАТА ЗА МИЛИАРДИ НЯМА ПРАВИЛА - ЗАПОЧНА ВОЙНАТА ЗА СКРИТИТЕ ТРЕЗОРИ)
В чуждестранната ми награда за това разследване – приз под № 1 е записано „направено с опасност за живота”.

Вторият опит беше „наказанието” ми за онова решително, което свърших да си отиде от властта Задкусилието на групировката „Орион” и премиера Жан Виденов. Своебразно съм се разписал: големият митинг на 10 януари 1997, разгонен с брутална сила беше на рождения ден на жена ми и дръжки, че е бил организиран и свикан от тогавашното СДС. А принудителният отказ от мандат, гласуван и потвърден от Висшия съвет на БСП – на моя рожден ден на 7 февруари.
Успях да блокирам влизането на страната в гражданска война – разбира се, не сам, защото зад мен рискуваха заедно с мен още няколкостотин човека. Само няколкостотин, но готови и способни да направят общонационална стачка и да парализират цялата държава.

И за още нещо много, много „лошо” беше същият този втори опит за убийтвото ми.
Беше заради мое пряко участие и съдействие заедно със съпругата ми в нещо, заслуващо вместо надгробни плочи истински паметник за признателност. Дора (жена ми) е или по-точно беше професионален банкер, понеже изредилите се разноцветни власти на държавното кормило се грижат никога повече да не работи във финансовата сфера.
За какво участвахме и съдействахме?
За въвеждането на Валутния борд в България!
Включително и при подготовката и поставянето на ултиматума към всички родни политици от всички партии (управляващи и опозиционни). На следващия ден, след като работата приключи, в събота у нас спешно, на пожар кацна Майкъл Деплер. Пристигна на пожар, понеже банките бяха затворили, доларът се устреми към небето, хлябът и бензинът изчезнаха. Деплер беше специален представител на МВФ и Световната банка за България.
И предяви ултиматума! Валутен Борд срещу финансово и икономическо спасение на страната. Иначе ще се давите и вие, политиците, и Задкулисието ви - без пари!

Другите опити за „елиминирането” ми ще пропусна.
Никога няма да забравя четвъртия опит, който почти, на косъм щеше да успее – с толкова актуалното напоследък отравяне. Бях сам в офиса – късно вечерта и приключвах набързо едно хапване на две-три, за да заситя глада си.
Буквално за по-малко от две минути получих такъв тремор, че дори не успях да набера телефона си. Свлякох се на пода. В полусъзнание (на моменти ми се губят май минути) пълзях и се влачех мъчително и болезнено в стаята, после по пода на коридора към тоалетната... Насилих се да повръщам.
Пак не потърсих помощ и не влязох в болница. Вече описах защо.
След като ме прибраха в къщи, роднините ми премериха температурата ми - 41 градуса по Целзий. Чудо беше, че бях в съзнание. Сестра ми се разплака по телефона, когато поиска да ме чуе след отложената ни утрешна среща „Братче мое, жив ли си или се обаждаш от оня свят?! Говориш като мъртвец”. Забраних на жена ми да излиза навън, дори за някакъв антибиотик – можеха и нея да я подберат.
Стиснах зъби докрай с плахата надежда, че ще удържа с три разтворими френски аспирина, щом съм удържал досега. Оживях. Сутринта бях без тремор, без ужасните болки, само с 38 градуса температура.
Скенерът при наш приятел – рентгенолог, показа, че част от дробовете ми буквално са пулверизирали. Кръвната проба показа крайни, нетипични стойности, но докторите не разбраха защо. Записаха – „атипична пневмония с неизвестен причинител”.
Когато разказах историята на Джон Паница (пропадна ми и среща с него), той подскочи „Отровили са те! Стопроцентово!”. Присмях му се – ти си развил мнителност още навремето като зам.главен редактор на световно издание и участник в пропагандни световни кампании. Няма вече как да му се извиня за грубия ми присмех: Бог да го прости, отиде в по-добър свят от нашия - почина.
По-късно покрай поредния опит за „отстраняването ми” разследвах и този – себе си и какво тогава, как, а най-вече защо и заради какво може да ми се е случило и как не съм разбрал и взел необходимите мерки, за да се предпазя.
Тогава Паница се оказа правият, не аз. А толкова ми се искаше да е обратното!

Последният опит за убийство е сега.
Извадени са надгробните плочи заради разкритията ми за корупцията, както и за най-последното – за частните охранително-криминални структури под флага и в редиците на жандармерията и полицията, които пребиха протестиращите. (двата поста от 5 септември)
От няколко дни волю-неволю спрях да ходя на протестите. В ход пуснаха „мероприятие” – при неволно стълкновение с група „провокатори” случайно да загина.
Три-четири трола, прекрасно инструктирани, вече се появиха тук (може да видите коментарите им под постовете от последните три дни дни „Мишка си! Кютиш си на клавиатурата, а я ела тук, на протеста!”)

Вместо декорациите му у нас - истинска свобода на словото ли?
Възможно ли е?
Да, възможно е, но цената му е отиване на среща със смъртта!

ЗАЩО СПОДЕЛЯМ ТОВА?

Никога, абсолютно никога досега – за толкова десетилетия журналистическа дейност не съм си позволявал когато и да е, по какъвто и да е повод, каквото и да става, дори да съм умирал, да занимавам аудиторията си с личните си преживявания.
Никога!
Никога не съм разказвал каква е действителната цена в България на честната, обективна и неподкупна разследваща журналистика, бъркаща в „светая светих” на Задкулисието.

Правя го за първи път от толкова десетилетия!
Правя го сега, защото знам в какъв преломен момент е страната ни!
Знам как, с какви използвани прийоми и способи и накъде Власта и Задкулисието води и ще заведе България!
Правя го, защото смъртната опасност вече не е само за мен, за семейството ми, но и за всички вас!
Като завръщане в най-черното минало, като война.
Колкото и да не ви се вярва в това!

Този пост не е тъжен.
Напротив!
Оптимистичен е!
Защото постигнатото от един човек, колкото и да борбен той, никога не може да е толкова, колкото постига борбата на едно общество, на десетки хиляди, на народ за неговото бъдеще, за бъдещето на децата, за бъдещото на внуците!
Запомнете го!
Запомнете и това: за сам-самотен човек е много, много страшно да се бори, но за десетките хиляди – не!
Не е, защото колкото и да е относително, но България е в Запада, в Европа е!
В Запада и Европа е, което е шансът ни да не я постави власт, елит и негово задкулисие някъде из Африката.
Само едно не достига – масово хората да си поискат истинското ни място на географията!!!
„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори. (Матей, 7:7)”
Цитирам библията. Тя е мъдра книга на две хилядолетия. Който не иска – не му се и дава. Това е!

Фейсбук