You are here

СИМЕОН РАДЕВ : СЪЕДИНЕНИЕТО И РУСИЯ

Постъпките на Кояндера пред княза и Цанкова против Съединението. - Князът пристига в Пловдив, посрещнат от Игелстрома и Чичагова. - Князът в джамията в Пловдив. - Отзоваването на руските офицери. - Руското обществено мнение и Съединението. - Аксаков в полза на революцията. - Депутация от Съединена България при руския цар в Копенхаген. - Виговорът на Гирса. - Речта на Климента пред Александра ІІІ. - "О разъединений и речи быть не может." - Гирс забранява на депутацията да иде в Русия.

 

На 6-ти септември княз Александър бе в летния си дворец в Сандрово, при Варна, когато получи от Пловдив следната депеша:

Днес Съединението прогласено по цяла Румелия в името на Ваше височество. Правителството съборено. Живейте! Ваши верни поданици.

Временното правителство

Князът не очакваше тъй скоро революцията, но той немá нито минута за колебание. Той бе млад и обичаше славата, а делото бе народно. Имаше ли надежда то да успее? Във всеки случай то бе единственият останал шанс за него да спаси престола си. В същия час той отговори, че тръгва за Търново, отгдето ще изпрати официален акт за Съединението, и че моли привременното правителство да запази реда и тишината в Румелия, докато той пристигне в Пловдив. "Бог да е с нас!" - свършваше телеграмата. Едва-що бе изпратен отговорът в Пловдив, по телеграфа се обадиха от София министрите Цанов, Радославов и Кантакузин, събрани в станцията. Те питаха княза:

 

Известието за революцията се разпространи в страната. Каква линия на поведение ни предоставя Ваше височество? Можем да очакваме да ни питат всяко минута от Пловдив; какво ще бъде нашето поведение и ще можем ли да им помогнем? Г-н Каравелов се намира в Търново, на телеграфния апарат. Чакаме заповеди на телеграфната станция.

 

За министрите в княжеството революцията бе една голяма изненада. Без съмнение, те знаеха, че в Румелия се води агитация за съединението; някои от тях навярно бяха слушали и за нейния комитет  в Пловдив, тъй като Илия Куртев не бе могъл да не се похвали на либералите в София, с които постоянно дружеше, че се готвят големи събития; но никой не предполагаше, че тия събития ще се разразят тъй скоро.

Най-изненадан от всички бе Каравелов. Наистина, във Варна князът му бе съобщил за мисията на гостите, които тъй безцеремонно го бяха посетили в Шуменския лагер, но Каравелов бе възразил, че една революция в Пловдив би била в тоя момент едно безмерно нещастие за България. "Той помоли княза да се не ангажира в нищо и да замине незабавно за Търново, за да помоли г. Стамболова да иде в Румелия, та да убеди деятелите да не правят нищо, защото страната би се изложила на опасност.1 Пътувайки за Търново в един файтон със Ст. Заимова, тогава шуменски окръжен управител, Каравелов му разправял с много ядосан език, че агитаторите за Съединението били пройдохи и че самото им дело било вагабонтско. Между другите причини, които той давал за неблаговременността на една революция, било бюджетното състояние на България: "Трябва преди всичко да ми оставят време да оправя финансите" - заключавал той. Но пристигайки в Търново, той узнал, че Съединението е вече прогласено: дюкяните са затворени, камбаните бият: една хилядна тълпа го среща по пътя с виковете: "Да живее Съединението! Да живее Каравелов!" Каравелов се качва тогава в правителствения дом и държи оттам на многолюдието една импровизирана реч, която свършвала с думите: "Тая година в Тракия, догодина в Македония!"

Наистина, пред стихийния ентусиазъм, който люлееше стария престолен град и който не можеше да не е залюлял и цялата страна, Каравелов разбра мигновено, че всяко противостоение от негова страна би било не само безполезно, но и престъпно. "Негодуванието, което щеше да пламне от Варна до Цариброд и от Дунава до Балкана - пишеше по-късно той, - щеше да събори и княз, и министрите, и тогаз, при анархията в Румелия, щеше да настане анархия и в самата България."2 Щом се свърши манифестацията, Каравелов се затече в телеграфната станция да пита в София какво е станало в Румелия. Цанов му разправи накратко главните моменти на революцията, като добави, че румелийската войска се мобилизира и ще се съсредоточи в Ямбол, Бургас и Търново-Сеймен. "Веднъж фактът станал - отговори Каравелов, - трябва да се вземат всички мерки, за да се спаси положението на братската страна." След това Каравелов почна да говори по телеграфа с княза. "Моето мнение е - заявяваше князът, - че не мога да не приема Съединението. Предлагам да дам немедлена заповед да се мобилизира войската, да тръгна с вас наедно за Пловдив и да се вземе в ръце управлението на страната." Следвайки една щастлива мисъл3 , която упражни върху отношенията с Турция много благотворно влияние, княз Александър поиска съгласието на Каравелова да отправи от Пловдив един циркуляр до Силите, за да им съобщи, че признава сюзеренните права на султана и че Съединението не съдържа никаква враждебна цел спрямо Турция. Каравелов одобри тоя план. Освен това двамата решиха да се мобилизира войската в княжеството и да се свика Народното събрание на извънредна сесия за 10 септември. Същият час князът тръгна за Търново през Русчук. Преди да напусне Варна, той изпрати една телеграма до руския цар, молейки го да даде на българския народ своята мощна подкрепа.

Какво поведение щеше да държи Русия? Това бе въпросът, който с голямо безпокойство си задаваха всички в България, от министрите до последния гражданин. Руският агент в София Кояндер нямаше никакви инструкции. На основание на тоя принцип на дипломацията, според който всичко, което не е позволено изрично, е забранено, той се опита на своя отговорност да въздържи княза от всяка намеса в революцията, дорде се получи някакво известие от Петербург. Той посети4 Цанова и му заяви, че преминаването в Румелия даже на един войник може да даде повод на турците да навлязат и те с войската си и да лишат Европа от възможността да действува в Цариград по примирителен начин. Съветите на Кояндера не бидоха обаче последвани и военният министър получи заповед да почне мобилизация.

Положението на Кантакузина бе още по-трудно от онова на Кояндера. Като министър на княз Александра той трябваше да изпълнява неговите заповеди, но като руски генерал можеше ли той да вземе участие в едно революционно дело, насочено срещу договорите? При отсъствието на инструкции той реши да изпълни своя дълг като военен министър на България. По искането на княза той предписа на втория конни полк от Шумен да тръгне веднага за Търново, а оттам с усилен ход да замине за Пловдив. Пет пехотни полка, един артилерийски полк, един кавалерийски полк получиха също заповед да минат границата. В кавалерийския полк имаше четирима руски офицери. Кояндер, боейки се да не би тяхното присъствие да компрометира руската дипломация пред Портата и пред Европа, направи един последен опит да спре княжеските войски от едно навлизане в Румелия; с тая цел той отиде лично в телеграфната станция, гдето завари министрите, и в тяхно присъствие настоя пред княза да не бърза със своите решения. Князът отговори, че неговите решения са безвъзвратни, и Кояндер напусна станцията, крайно раздразнен от своя неуспех.

Докато министрите се съвещаваха в телеграфната станция, прехвърляйки през ум разните трудности на положението, столицата ликуваше. Новината за Съединението биде разпространена от една притурка на Д. Петкова, която свършваше с тоя позив: "Княже! От тебе искаме ний сега да дадеш заповед на войската да тръгне за румелийските граници. Ти трябва да покажеш сега, че си достоен господар на нашето общо отечество. Честта и бъдещето на България викат към тебе днес." Скоро след това се пръсна една покана за митинг, подписана от П. Р. Славейков, Т. Иванчов, К. Кушлев, Авр. Горанов, Д. Ножаров и Д. Петков. Митингът стана на Александровския площад, пред двореца. Народът идеше с песни и знамена и се вълнуваше като море. На едно знаме от едната страна бе написано: "Да живее Съединението!" А от другата страна - един разярен лъв, грубо изписан, тъпчеше с краката си един полумесец. Митингът се откри от дядо Славейков, бурно приветствуван от многолюдието; сетне говориха и неколцина либерали: Т. Иванчов, Кушлев, Соколов, Саранов. В митинга взеха участие и консерваторите. От тяхно име Греков държа една реч, пълна с вълнение и с достойнство.

 

Българското правителство начело с н. височество княза - каза той - благосклонно е приело извършеното от тях и им обещало братска поддръжка. (Гласове: Да живее князът!) Сега нам не остава нищо друго, освен да поддържим правителството в патриотическата му постъпка, която е решило да направи. По-стар от мене в народните работи человек (той сочи Славейкова) каза, че трябва да се забравят всичките страсти и че целият български народ трябва да стане като един човек. И аз повтарям, че в тази минута, каквато е мисълта на едного, такава трябва да бъде на другиго. Всички трябва да се последваме, без да гледаме кой на коя партия принадлежи и какъв е бил напред.5

 

От водителите на Цанковата партия никой не се вести на митинга. Разнесе се по града мълва, че те не одобрявали Съединението, защото то станало без съгласието на Русия. Тая им враждебност спрямо едно народно дело, мечтано от години, сбъднато като по чудо, предизвика у либералите голямо ожесточение. Когато на 7-ми заранта д-р Данев и Франгя тръгнаха за Румелия, Ив. Славейков предизвика временното правителство да ги следи, а от Ихтиман Ризов телеграфира на З. Стоянова да даде заповед за тяхното арестуване.6 Те бидоха действително арестувани и от Пазарджик върнати обратно в София.

В общата радост на страната тия дисхармонични ноти заглъхваха. Княжеството преживяваше наистина дни на несвестен възторг. Целият народ бе обхванат от тая странна екзалтация, която прилича на ярост и която е опиянението на суровите раси. От всички градове се изпращаха до Захари Стоянов в Пловдив и до временното правителство насърчителни телеграми. А към княз Александра се издигаше от цяла България един вик на национално обожаване. Князът тръгна от Варна на 6-ти привечер. Едно голямо множество се бе стекло да го съпроводи. Гарата бе накичена със зеленина и илюминирана. Когато тренът потегли, князът излезе на един прозорец, свали фуражката си и започна да се кръсти. Той се кръсти мълчаливо и бавно, дордето тренът се отдалечи съвсем; тълпата, заразена от това религиозно тържествено настроение, пълнеше вечерния здрач с френетически викове.7

Князът мина през Русчук и на 8-ми стигна в Търново, гдето го чакаха Каравелов и Стамболов. Тук той прие К. Калчева и д-р Янкулова, пратени от временното правителство като депутация. В Търново Стамболов съчини княжеската прокламация към българския народ, главният пасаж на която бе:

 

Като имам предвид благото на българския народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигането историческата му задача, аз признавам съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам княз на Северна и Южна България.

 

Княз Александър стъпи в Румелия, придружен само от двама адютанти, от един стражар и от денщика си Димитри. В Калофер го чакаше конвоят му, който се присъедини към него. Стройните гвардейци будеха със своята гиздава униформа голямо и радостно любопитство у румелийското население. Но погледите бяха главно насочени към княз Александра, необикновено красив, с тая екзалтирана красота, която дава рискът.

Князът очакваше с голямо безпокойство да види какво ще бъде спрямо него поведението на русите в Румелия. В разрез с Кояндера, те се държаха крайно симпатично. Чичагов, който бе служил заедно с княза в отряда на Гурко и бе направил заедно с него похода през Балкана, излезе да го чака на Карловските бани: те се целунаха братски и князът го взе в своя файтон. Игелстром също бе излязъл на 18 километра вън от града, за да поднесе на княза своите приветствия. Колкото за посрещането в Пловдив, един европейски журналист, който присъствувал на него, кореспондентът на Independance Belge, разказва, че народният възторг надминавал всяко въображение.

С пристигането на княза в Пловдив временното правителство сложи своя мандат. Същия ден князът назначи д-р Странски за княжески комисар, като му даде за помощници двама популярни старци: П. Р. Славейков и Йоаким Груев.a Всички чиновници в Румелия бидоха утвърдени в техните длъжности; всички областни учреждения останаха непокътнати; само митницата между Румелия и княжеството биде вдигната. Тъй преходът от старото положение към новия ред биде извършен без усложненията, неминуеми при едно преустройство. Само прогласяването на военното положение и учредяването на военни съдилища показваше, че управлението в областта е революционно.

Тежестта на военното положение впрочем не се чувствуваше никак. Румелия бе прегърнала единодушно Съединението; за никакво давление върху населението нямаше нужда. В Копривщица бидоха арестувани на първо време бившите директори Бобчев и Маджаров, но Каравелов даде заповед за тяхното освобождение веднага щом те се оплакаха на него. Никакво препятствие за благополучния изход на революцията не можеше да има от страна на населението: опасността можеше да дойде само отвън и на първо място от Турция.

Когато комитетът кроеше своето начинание, той бе помуслювал за тази опасност, но без да се спре сериозно на нея. "Никогаж - пишеше Гатев на 3 септември до един съзаклетник в Харманли, - никогаж разкапаната Турция не ще бъде оставена да прави второ опустошение на Балкана. Това не от себе си го казвам - то се знае от високото място - впрочем говорили сме достатъчно по тоя предмет."8 След свършването на революцията обаче перспективата на една турска намеса почна да смущава комитетските кръгове, толкова повече че княз Александър не можа в това отношение да им донесе никакво успокоение, бидейки сам в най-тревожна неизвестност.

Първата мисъл на временното правителство бе за отбраната на областта. Под ръководството на Чичагова, който съобщи мобилизационния план срещу Турция и до отзоваването си играеше ролята на истински главнокомандующ, се взеха енергични мерки, както в първия период на всяка революция. Народният ентусиазъм помагаше впрочем за подобни героически средства. На прокламацията на д-р Странски, която викаше под знамената всички жители от 18- до 40-годишна възраст - един спомен от позивите на Конвента, - се откликна с готовност цялата страна. Съсредоточаването на по-важните стратегически пунктове откъм Турция почна веднага и по границата почнаха да се дигат укрепления като по чудо.

В княжеството владееше същият войнствен възторг. От всички градове пристигаха в София доброволци: кои въоръжени с мартинки, кои с берданки; едни с чизми, други с опинци; всички препасани с патрондаши, с торби на рамо, накривени и украсени с лев калпаци - весели и живописни групи, които маршируваха неуморно по столицата, пеейки "Шуми Марица".9

Първият батальон от доброволци биде образуван от поручик Соколова, опълченец от Руско-турската война. В понеделник, на 9 септември, на часа 1 подир пладне, батальонът се построи на Александровския площад пред двореца. Начело на доброволците стоеше един поп, възседнал гордо на коня, с пушка на рамо и с тежък патрондаш, препасан на кръста. Батальонът потегли посред едно голямо множество, което ги придружи с акламации чак вън от града. Тук и софийските търговци раздадоха на момчетата вино, тютюн и разни провизии. Доброволците се отдалечаваха пеейки, а публиката викаше ура, додето заглъхна последният звук от войнишката песен.

И от София дружини се отправиха към турската граница. Скоро князът отиде да ги инспектира лично. Той бе придружен от Чичагова. Те се завърнаха след два дена, очаровани от бодрия вид и от въодушевлението на войската. Князът развиваше трескава деятелност; от зори той бе в движение: посрещаше войските, изпращаше ги, правеше смотри, държеше речи, пленявайки войниците със своята царствена осанка и със солдашката интимност на своите обръщения. Особено старание полагаше той да привлече симпатиите на турското население. В самия ден на пристигането си, след като присъствува на молебена в катедралната църква, той се отправи веднага към джамията, гдето по негово искане се четоха молитви за султана. Народ владелчески, надарен със силно чутие за великодушието, турците останаха трогнати от тая рицарска постъпка на княза. Те му заявиха единодушно, че са готови да мрат за неговата особа.

Положението се подобряваше значително, когато от Петербург дойде нечаяно едно потресающе известие: една заповед на генерал Обручев предписваше на княз Кантакузина да си даде оставката от поста на военен министър и отзоваваше руските офицери, служещи в княжеството и в Румелия.b Княз Александър остана зашеметен от тоя удар. За него това значеше не само една тежка присъда на руския цар върху революцията, но и грамадно намаление на шансовете за младата българска войска да може да защити страната. С тая бързина на решенията, която отличаваше неговия характер и в която имаше една странна смес от униние и безкористност, княз Александър написа веднага до царя следната депеша:

 

Ако отзоваването на руските офицери, които служеха в моята войска, е един знак на неодобрение, отнасящ се специално до мене, заявявам на Ваше Величество с пълна искреност, че съм готов да пожертвувам своята корона за благото на българския народ. Моля само Ваше величество да покровителствува съединението на двете Българии, съединение, което е било приготвено и прогласено без мое знание и против моята воля.

 

Головин занесе тази депеша на Игелстрома, за да я препрати с шифър в Копенхаген. Игелстром отначало отказа, но Головин го заплаши, че ще отиде в английското консулство, за да я предаде чрез него; тогава той се съгласи. Отговорът дойде чрез Гирса. Той бе много неопределен. От него се разбираше само, че Русия хвърля лично върху княза отговорността за движението, начело на което се бе поставил.

След получаването на Обручевата заповед Кантакузин си подаде веднага оставката. Князът не се съгласяваше да я приеме. Три часа той говори с него по телеграфа, за да го склони да остане на своя пост; Кантакузин отказа. На другия ден князът пак поднови своите настоявания, но не с повече успех. Тогава той помоли Кантакузина да му посочи за военен министър някой от българските офицери. Кантакузин препоръча капитан Никифоровc , който веднага биде назначен. Сам той остана като военен аташе при руското дипломатическо агентство.

Мярката на руското правителство, вместо да обезсърчи българските офицери, им донесе даже една радост, която те едвам скриваха.d В болшинството си те не обичаха русите и с мъка понасяха тяхното настойничество. Освен това руските офицери бяха една пречка за напредването на младите българи. Едно впечатление на задоволство възбуди заповедта от Петербург и в русофобските елементи. В първия брой на Самозащитаe , почнат в Пловдив на 10 септември, Ризов пишеше, че ако от пловдивската революция остане само една печалба - заминаването на руските офицери, - и то ще бъде достатъчно. Тоя единствен брой биде конфискуван от полицията. В София полицията осуети също и една враждебна манифестация, която Д. Петков се опита да устрои пред руското консулство и пред дома на Кантакузина. Правителството, дълбоко смутено от заповедта на императора, бояще се от нови репресалии, потушаваше немилостиво всичко, което можеше да мине за предизвикателство спрямо Русия. Същото тревожно настроение владееше и между депутатите, които се събраха в София на извънредна сесия.

Събранието биде открито на 10 септември от Каравелова. То одобри взетите мерки, отпусна 10 милиона кредит за мобилизацията и гласува - за всеки случай - бюджета за 1886 г. Всичко това стана набърже, трескаво, единодушно: само Цанков дигна ръка, за да гласува против. "Аз не исках - каза той сега - да дам одобрението си за една политика, която беше насочена срещу Русия." Без да отива, както Цанкова и партията му, до едно отречение от народното дело, цялата камара страдаше от разрива с Русия. За да омилостиви царя, тя реши да изпрати до него една телеграма, с която да го моли да остави руските офицери в България и да вземе Съединението под своя закрила.

Една депутация от 9 души, в която влизаха представители от всички партии, отиде при руския агент да му занесе депешата. Кояндер прие депутацията много грубо. След като им прочете извадки от получените от него телеграми, той заяви, че не счита в правото си "да представя на благоусмотрението на императора просби, идящи в разрез с получените от него височайши повеления". Стамболов възрази на Кояндера, "че той няма право да отказва приемането на просби към н. величество, тъй като всерусийският император приемал всяко ходатайство, даже от частни лица, а камо ли от представителите на българския народ, на който той се явява като естествен покровител." Кояндер отговори, че той знае тези обязаности и не позволява никому да му ги напомнюва. "Добре - каза тогава Стамболов, - но помнете добре, че ще дойде ден, когато вий сами ще търсите българските представители, но те ще бягат от вас." Излизайки от агентството, депутацията отиде в телеграфната агенция, отгдето отправи депешата направо до Копенхаген. Два дена след закриването на сесията Стамболов изпрати до Кояндера едно остро писмо, в което от името на народните представители порица неговите действия.10

Грубият прием на Кояндера произведе много неприятно впечатление върху депутатите, но те не се обезсърчиха. Твърде крепка още и упорита бе тогава вярата в Русия. Наистина, известно бе отдавна, че императорът бе зле разположен спрямо княз Александър, и вече се знаеше как революцията е била извършена в Пловдив, напук на запрещението на руския консул, но мисълта, че в такъв един съдбоносен за България момент царят може да се покаже безпощаден в своя гняв, не идваше на никого в София. "Ний си въобразявахме по традиция - разказва един съвременник11 , - че като паднем на разкаяние и на молба, руският цар ще бъде обезоръжен и ще ни даде своето покровителство." С такива надежди камарата избира една депутация от двама души, митрополит Климент и Ив. Ев. Гешов, която да пледира пред императора каузата на Съединението. Към тях се присъединиха като пратеници на бившата Източна Румелия Ив. Герджиков, член на Сметната палата, Димитро Папазоглу от Казанлък и младият адвокат Д. Тончев, който се явяваше тогава на политическата сцена. Определени бяха от княжеския комисар и още други двама пратеници: Кочо Калчев и д-р Стоянович; но Игелстром заяви, че те по никой начин няма да бъдат приети от императора. "Защо това?" - попита д-р Странски. "Защо ли - отговори консулът, крайно учуден, че му се задава такъв странен въпрос. - Защо ли? Вий забравили ли сте, че тия господа се изказваха в Областното събрание против кредитите за построяването на храма в Шипка?" Странски не настоя. Пратениците от двете Българии се срещнаха в Лом и предвождани от Климента, заминаха през Виена за Копенхаген.

ІІ

Може да се каже, че от всички велики сили най-много изненадана от Съединението бе Русия, която се считаше за най-добре осведомявана върху българските работи. Когато се получи в Москва известието за революцията, руският консул в Пловдив Сорокин обядваше у Каткова, който му показа депешата на Северната агенция. "Това е невъзможно!" - се провикна Сорокин. - Вий недейте вярва това!" Гирс, който бе получил уверенията на княз Александра във Франценсбад, не искаше тоже да вярва новината; също и Александър ІІІ, който при свиждането на тримата императори в Кремзир през лятото бе казал на Франц Йосифа и на Вилхелма І, че няма никаква причина да се безпокоят за statuquo-то в Румелия. Честолюбието на цяла официална Русия биде дълбоко засегнато от тоя сюрприз и тя не закъсня да го нарече вероломство. Тъй още в самото начало истинските руски интереси бидоха премрежени от един гневен сантиментализъм, който караше Гирса да дири отмъщение там, гдето той можеше да иска гаранции.

Руското общество, следвайки своите славянски инстинкт, в първите дни посрещна Съединението с голям възторг. Аксаков почваше уводната статия в Русь с един триумфален вик: "Треснул Берлинский трактат! Ломится!..." "Целият славянски свят се радва и заедно с него - приятелите на човечеството" - пише Новое время. Органът на московските либерали и на професорите - Русские ведомостиf - поздрави също с най-жива симпатия тази стъпка на българите към тяхното национална обединение. В цялата руска преса само Катков се обяви още на първия ден срещу Съединението. При заминаването на руските генерали от България Катков бе почувствувал голямо възмущение за тая "обида на Русия" и оттогава той не бе престанал да напада с ожесточение княз Александра и неговите министри. В яростта си спрямо княза той - мрачният теоретик на самодържавието, човекът на всичките реакции, заклетият враг на западноевропейските идеи - предлагаше на българите да провъзгласят в България република; колкото за Каравелова, най-меките названия, които той му даваше, бяха: "бесшабашный радикал", "безмозъчен и тщеславен демагог" и пр. Не е чудно, гдето при такова настроение спрямо управляющите хора в България той се разяри срещу Съединението. "Филипопольское pronunciamento - пишеше той, - стало быть сделано с разчетом на княз Александра и в его пользу. Не соединение Болгарии требовалось, а торжество для княза Александра."12 Катков не се произнасяше против единството на българския народ, но за Русия не било безразлично кой ще го осъществи, кога и в какъв вид. "Съединението - пишеше той - ще бъде желателно, когато Русия освободи България сега от хаоса, както по-рано я освободи от турците.""Връщайки се за минута към своята любима тема, той обясняваше в що се състои тоя хаос:

 

Уви! Има Русия и Русия: каквото едната извърши, другата се старае да го развали. Когато Русия действува като велика народна сила, движима от духа на своята история, там всичко върви добре... но, когато встъпи в действие тъй наречената интелигенция, лишена от почва и от ръководяще начало, тогава се начева хаос и във вътрешните, и в международните ни дела. Подир свършването на войната историческата Русия отстъпи място на анти-Русия, която веднага даде на България най-нелепата от всички конституции, като й постави начело един княз, неимеющ нищо общо със страната.

 

Вън от реакционерската му мания, която го караше да установява такива произволни връзки между националистическото движение в България и западноевропейския тип на нейното политическо устройство, Катков проявяваше голяма прозорливост на ума. Единствен почти между руските публицисти, той схвана тенденцията на новата английска политика в Изток. "Ето защо - пишеше той13 - у англичаните пламна такава любов към българите: обединена и силна България да бъде оплот против Русия, тъй както Афганистан трябва да служи като оплот против настъпленията на русите към Индия." Успехът на тази политика се виждаше невероятен на Каткова, който не допускаше, че "българският народ може някога да се опълчи съзнателно срещу Русия". Той вярваше това, което малко по-късно пишеше княз Мещерски в Гражданин: че ако руските офицери да бяха застанали пред фронта и да бяха заявили на войниците, че Русия не одобрява революцията, нито една дружина нямаше да мине Балкана. Това убеждение бе впрочем споделяно и от русите, които се намираха по това време в България; Евгений Львов пише в своята книга за Румелийския преврат, че когато нашествието, водено от Чардафона, минало пред руското консулство в Пловдив, ако Игелстром да бил излязъл на балкона да заяви волята на Русия, всички щели да се разбягат, като оставят Кръстевича свободен да се върне в своя конак. При такова фалшиво представление за дълбочината на националистическото течение в България понятно е, гдето Катков и въобще славянофилите отдаваха всичкото зло на княза и на неговите министри. Разисквайки академически възможността, щото Русия да признае Съединението, първото условие, което Катков полагаше, бе да се махне княз Александър от България и да се обезвредят "демагозите", с които той се бил окръжил.

Влиянието на Каткова в 1885 г. бе в своята апогея. Личен приятел на Александър ІІІ, вдъхновител на висшите военни кръгове, слушан с почитание в Азиатския департамент, единствен свободен писател в една преса, обуздана от цензурата, Катков даваше наистина не само върху управлението на Русия, но в известна мярка и върху своята епоха отпечатъка на своята фанатическа натура на велик инквизитор. Не бе трудно за него в опозицията си срещу Съединението да увлече подире си вестниците с консервативно направление и да наостри цензурата срещу всяка защита на това антируско дело. След първия радостен отзив Новое время се обяви явно против Румелийската революция, предложи низвержението на княз Александра и отбеляза мълвата за руска окупация на България.14 Кандидатурата на принц Валдемара за българския престол биде лансирана същевременно от славянофилския печат и опровергана от руското правителство.

Свободолюбивите руски вестници не можеха да не симпатизират на Съединението по много причини: то бе насочено срещу бездарната дипломация на царизма и се осланяше на принципа на националността и на народната воля, две идеи, драги на доктринерния либерализъм на "западниците". Защитата на тия вестници бе обаче боязлива, косвена: цензурата бдеше над тях.

Безпрепятствено можа да изкаже своите симпатии към Съединението единствен И. С. Аксаков - и то само на първо време, защото по-сетне той получи едно строго предупреждение от Министерството на вътрешните работи.

Аксаков бе също зле настроен спрямо управляющите хора в България: той не бе простил на княз Александра за "коварния и безцеремонен начин", по който бе изгонил двамата руски генерали, а в Каравелова виждаше един "взбалмошный агитатор", водителя на "червената интелигенция", човека, който от Пловдив бил "диво неистовствувал против Русия". И той бе предположил, както Каткова, че в пловдивската революция може да има някаква английска интрига, стремлението на лондонския кабинет да пренесе центъра на тежестта на руската политика от Афганистан в Близкия изток, но това съображение, както и неговите лични антипатии, не можеха да го настроят срещу Съединението. И. С. Аксаков бе един поет, залутан в политиката; но тоя път именно неговата лирическа душа, неговото непосредствено чутие, трептущият негов възторг за славянска взаимност му посочиха истинския дълг на Русия. Чувствувайки туй, което бе благородно за Русия15 , той определи същевременно онова, което щеше да бъде полезно за нея. Той писа: "Би било несъобразно с достойнството на Русия да се противи на съединението на Румелия с България само за това, защото то се е извършило не в тоя час и не по тоя начин, който би желала Русия. Съединението (към което Русия всякога се домогваше и което ние горещо и от все сърце  приветствуваме) трябва да бъде и признато, и поддържано от руското правителство - даже в случай на въоръжено съпротивление от страна на Турция; при това личната съдба на княз Александър нам малко ни интересува."

Горчиво удивен от шума, който известна част от руската преса, именно славянофилската, вдигаше срещу нарушението на Берлинския договор, Аксаков питаше:

 

Не призовавахме ли ний деня и часа, когато тоя договор, тъй позорен за нас, ще бъде разкъсан, разнищен, ще мине в областта на преданията? Вчера още ний кипяхме, негодувахме, проклинахме - а сега какво? Почувствувахме внезапно благоговение към святостта на тоя международен договор! Берлинският договор ни стана любим, что же? И кога това? В самата тая минута, "когда ему чинится поруха" и между впрочем в едно от тия постановления, които бидоха измислени именно напук на нас и възбудиха тогава великия и всеобщ наш гняв?! Ний предоставяме тия въпроси на съждението на някои наши вестници. Някои от тях отидоха дотам, че биха били готови да възстановят statuquo ante, т. е. да се възстанови над Румелия, а заедно с това и над цяла България турското господство, за унищожението на което се проля - не по-рано отпреди 8 години - реки руска кръв. Един от тия вестници проповядва не само политически, но и полицейски съюз с... турците за усмирението на славяните и за тяхното обуздаване...

 

И защо, питаше той, Русия да направи обрат и да поругае на светите свои традиции?

За това ли, гдето г. Петко Каравелов благоволил да обиди Русия? Или защото някой си Райко или Ника Стамболов не уважавал достатъчно руската империя? Или че принц Батенберг от Дармщат не оправдал нашето доверие?

Като вземаше с такава страст защитата на Съединението, Аксаков не забравяше и руските интереси, но той бе убеден, какво чрез едно покровителско поведение те биха били по-обезпечени, нежели чрез една неприязън, недостойна от страна на Русия спрямо една малка славянска държава. Той пишеше:

Не да се гневим с гнева на велика държава срещу маленката България би приличало на нас, а да я покрием веднага със своя щит, като предоставим сетне на себе си да разгледаме с нея своите домашни сметки. Тук ние сме хазяи и никой друг. Това трябваше да заявим във всеуслишание на цяла Европа веднага след преврата. По-пристойно бе, щото не Русия да пита Европа, а Европа да пита преди всичко какво ще прави, как ще постъпи Русия?

 

Аксаков предлагаше, щото Русия да изпрати в София един пълномощен комисар, човек с авторитетно слово, който да ръководи княза и следи, щото крайните радикални елементи в България да не компрометират нейното политическо съществувание. Тук вече Аксаков е в пълна утопия. Но утопия ли беше неговият позив към царя да върви към Цариград и да завземе позициите, които командуват на целия Балкански полуостров?

Бисмарк заявява в своите мемоари, че не би се противил на завладяването на Цариград от русите. Той бе убеден, че от това нямало да пострадат и австрийските интереси, тъй като, господарка на Босфора, Русия би влязла неминуемо в състезание с Англия, с Франция и даже с Италия и би почувствувала поради това по-силна нужда от една споразумение с Виена. "Ако да бях австрийски министър - пише Бисмарк, - не бих попречил на русите да идат в Цариград, но не бих търсил да се споразумея с тях, освен след като се свърши тяхното нападателно движение. Участието на Австрия в подялбата на турското наследство не би могло да се уреди освен в съгласие с Русия; делът на Австрия ще бъде толкова голям, колкото във Виена ще съумеят да чакат и да насърчат руската политика да отиде далече." Едно споразумение между Австрия и Русия бе обаче в 1885 г. невъзможно. Нито Австрия считаше, че след трудния опит с Босна и Херцеговина щеше да бъде благоразумно да се хвърли в нови завоевания, нито русите бяха наклонни да делят с Австрия земите на Балканския полуостров; Райхщадската конвенция бе оставила в управляющите славянофилски кръгове тягостен спомен и даже срам. Независимо от това Русия не бе готова и във военно отношение за едно предприятие, което щеше да изисква грамадни усилия: строението на черноморската флота не бе свършено, не бе свършена също и фабрикацията на новата пушка и на барута. Мисълта за един подход към Цариград не намери по тази причина никакво одобрение. Напротив, главното старание на Русия след румелийските събития бе насочено към локализирането на революцията, към предотвратяването на една по-обща криза, която би предизвикала не навреме ликвидацията на Турската империя. Готвейки се за своята историческа мисия в Изток или поне мислейки за нея, Русия чувствуваше нуждата, дордето дойде реченият час, да заварди целостта на Турция, една Турция доста недъгава, за да не може да се възроди, и доста силна при все това, за да поддържа горе-доле материалния ред в своите владения. Към руските антипатии към княз Александра, към уязвеното честолюбие на официална Русия тоя нов политически мотив - защитата на турската цялост, - мотив, смътен още и който чак по-сетне трябваше да се развие в една систематическа политика, се прибавяше сега, за да затвърди още повече враждебното настроение спрямо Съединението.

При такова разположение на официална Русия българската депутация пристигна в Копенхаген. Тя бе много зле препоръчана от София. "Преосвещеният Климент и г. Гешов - пишеше Кояндер - са останали може би единствените българи, имеющи почти неопятнена репутация, като при това всякога са се отнасяли съчувствено към Русия."

Въпреки това Гирс прие добре българските делегати. Те му изложиха своята мисия, надеждата, че в тоя съдбоносен момент царят няма да откаже своето покровителство на един народ, освободен от покойния му баща.

 

В отговор, пишеше депутацията до Илия Цанова, той подкачи да ни съди с един доста остър тон, като нарече пловдивския преврат "лекомислен, необдуман", "вздор". Чувствата на императора към България, към делото, създадено от баща му, прибави г. Гирс, не могат да се изменят, но България към нас не е такава, каквато ний очаквахме. Правителството й е враждебно нам, какво не направихме за вас, нищо не ползува. Че някой си Соболев или Каулбарс, или Ионин казал някоя неприятна за вас дума, вие не трябваше за това да се съмнявате в чувствата на Русия. А вие се съмнявате - не народът ви, но политиката ви. Вы питаете к нам какое-то недоверие, как будьто бы мы хотим взять у вас что-то.

 

В събота на 21 септември депутацията се представи във Фреденсбург на императора. Той я прие много благосклонно: целуна ръката на Климента, който го целуна по челото, и се ръкува с Ив. Ев. Гешова; с другите само се поздрави. Климент почна да чете след това една реч, в която, с църковно-славянски лиризъм, в думи, съобразни с руските традиции на "челобитието", проси от императора покровителството му над българския народ.

 

Обстоятельства таковыя, Государь - каза той, - что мы предпочитаем погибнуть, если Европа и теперь пожелает наложить на нас разделение, как она сделала это в Берлине. В таком случае вся южная Болгария превратится в прах и пепель и целое отечество наше подвергнется опять неописуемом ужасом.

"Только Ты один, Государь, можеш предотвратить эти несчастья от освобожденной русской кровю Болгарий и мы к Тебя припадаем и коленопреклонно умоляем защитить и спасти нас. Сжалься Ты, Государь, сжалься над несчастным болгарским народом и не оставляй его в эти тяжелые для его минуты."

Царят отговори със следните думи:

"В моих чувствах к болгарскому народу вы сомневаться не можете; они неизменны, но Я не одобряю поступок, каторый вы сделали непредупредив нас, чем поставили Меня в очень затруднительное, а может быть и безысходное положение. О разъединении теперь и речи не быть не может, но как и в какой форме будет соединение, это вопрос, которой нужно решить. Вашь необдуманый поступок поднял на ногу всех племен балканского полуострова в особенности Сербов. Вы знали, что ваше желание о соединении было Нашим желанием, но мы хотели устроить это тихо и смирно, тем более, что румелийцам нечего было спешить, они не имели чего бояться, вся администрация была в руках Болгар."

Тия цитати, на които запазваме правописа, са направени от рапорта, изпратен от Копенхаген до Цанова и подписан от Климента и Гешова. Мемоарите на г. Тончева прибавят към отговора на императора един пасаж от голямо значение, пропуснат в официалната версия, види се, за да не се създава тревога в България.

 

Царят - разправя г. Тончев - каза между другото следните подлинни думи:

"Съобщите болгарскому народу, что о разъединении и речи быть не может, но до тех пор, пока это правительство у вас, ничего и ничего от меня не ждите." (Съобщете на българския народ, че за разединение и дума не може да става, но дотогава, докато е у вас това правителство, нищо не очаквайте от мене.)

След аудиенцията при царя депутацията бе приета и от тогавашния руски канцлер г. Гирс. Той ни попита: "Какво ви каза Государ император?" Митрополит Климент му съобщи всичко, което Государ император благоволи да каже на депутацията, с изключение на горните думи. Аз, като най-млад член на депутацията, считах за добре да мълча; но като видях, че никой от старите колеги не му съобщава цитираните думи, които според мен бяха най-важното и най-същественото от царския отговор, счетох за своя длъжност да го съобщя. Г-н Гирс се показа поразен от тия думи и настоятелно моли депутацията да не ги съобщава никому и никога. Аз възразих, като му казах, че с думите "съобщите болгарскому народу" негово императорско величество ни заповядва да ги разгласим на българския народ, че нашата длъжност е да не крием нищо пред последния. Затова ние желаем да знаем какво разбира негово императорско величество с думите "правителство" - князът ли или министерството? Тогава г. Гирс каза: "Видите ли, Государ император има основание и причини да бъде недоволен от негово височество княза, защото преди три месеца аз го срещнах в Берлин, питах го за положението и духовете в княжеството и в Румелия и той ме увери, че всичко било спокойно, че нямало нищо, което да смути мира, а сега той, царят, е изненадан от събитието на Съединението, което ни завари в разплох." От този отговор на г. Гирса се разбира, че под думите "правителство" царят е визирал княза.

Отговорът на императора, възпроизведен според тия два източника, изглежда сега неопределен, противоречив и обезсърчителен. Депутацията, напротив, напусна Фреденсборг ободрена; в първия момент най-силно впечатление й бе направила царствената дума на Александър ІІІ, че за разединение не може и да се мисли. Тая формула, станала сетне популярна в България, съвсем противоречеше на руската политика. Докато императорът заявяваше, че делото на народната революция е безвъзвратно, Гирс правеше от своя страна енергични постъпки пред Силите за възвръщането в Румелия на прежното положение. Защо Александър ІІІ бе дал такова обещание на депутацията? Дали защото той се трогна от присъствието на българите, молящи за покровителство? Или бе помислил пак за стария руски план: да се признае Съединението, но подир това да се изпъди княз Александър? Каквото и да е било вдъхновението на императора в тоя час, руската дипломация не се съобрази с него. Тя направи даже всичко възможно, за да не се узнаят истинските царски думи. На депутацията Гирс препоръча настойчиво: "Вий ще заявявате навсякъде, че Русия няма да се дели по румелийския въпрос от другите велики сили." Понеже в София тайната не биде запазена, руското агентство оповести по официален начин един неверен текст на царския отговор, в който думите: "о разъединение и пр." липсваха, и пръсна тоя документ между населението в хектографични екземпляри.

От София правителството бе телеграфирало на Климента да мине на връщане заедно с депутацията през Русия. Боейки се вероятно да не би присъствието на българските делегати в Петербург и Москва да предизвика в полза на Съединението манифестации, които да стесняват неговата линия на поведение, Гирс прямо заповяда на Климента да се върне направо, без да стъпва в Русия. "Какво ще търсите там - казваше той. - Словото на царя стига. Освен това може в Русия да чуете някои думи, неприятни за княз Александра; това ще ви постави в неловко положение."

Гирс държеше главно, щото депутацията да не се върне в София с големи илюзии, които да насърчават българското правителство в упорството му спрямо Европа. Той пръв предупреди делегатите за вероятността от едно сръбско нападение.

"Вие - каза им той още при първото свиждане - не само от турците има да се боите, но и от сърбите. Мене ме е страх, да не направят те нещо; они могут занять Видин; это очень возможно, потому что Милан хочет показаться чем нибудь перед своим народом; ссориться, драться с турками, нехристиянами - ничего, но драться с сербами, християнами, да еще и славянами, очень неловко." Той прибави, че Русия се старае чрез Австрия да задържи Сърбия от едно нападение върху княжеството, като обещава, че българите не ще бунтуват Македония.

Отначало това предупреждение не произведе голям ефект върху депутацията, тъй като се отнасяше до една хипотетична опасност; скоро обаче сръбските намерения се изявиха осезателно и в продължение на шест седмици те ще бъдат вече главната тема на дълги и безплодни преговори на европейската дипломация.

Търновска конституция, 19 юли 1888.горе

 

Търновска конституция, 23 юли 1888.горе

 

Телеграмите между княза и министрите са заети от архивата на Министерството на външните работи.горе

 

Правительственный вестник, 5 октомври 1885, дописки от София.горе

 

Търновска конституция, 7 септември 1885.горе

Архив на Възраждането, стр. 333.горе

 

По разказа но г. П. Станчев.горе

 

Архив на Възраждането, т. ІІ, стр. 283.горе

 

Charles Roy, Souvenirs politiques et militaires de Bulgarie, 1886, стр. 28.горе

 

Правительственний вестник, 5 октомвригоре

Г-н Д. Тончев.горе

 

Московские ведомости, 10 септември 1885.горе

 

Московские ведомости, 19 септември.горе

 

Новое время, 13 септември.горе

Възможно е, щото на Аксакова да е влияела в полза на Съединението жена му Анна Феодоровна, дъщеря на славянофилския поет Тютчев и бивша възпитателка на великата княгиня Мария Александровна. Мария Александровна, женена за принца Единбургски, се влияеше от своя страна от симпатиите на английския двор към княз Александра. В дома на Аксакова са действували също в полза на Съединението графиня Александра Андреевна Толстоя и графиня Олга Борисовна Перовская, приближени на Единбургската принцеса.горе

Русь, 17 септември 1885.горе

 

Bismark. Pensees et Souvenirs, t. II, стр. 311.горе

 

Д. Тончев, "Преди 20 години", в. Вечерна поща, 15 август 1907.горе

 

Из рапорта на г. Гешова и Климента.горе

Груев, Йоаким (1828-1912) - възрожденски просветен деец и книжовник. След Освобождението е директор на просветата в Източна Румелия. Издава учебни помагала, прави преводи и пр.горе

Руските офицери са отзовани от българската армия на 9/21 септември 1885 г. Още през юни с. г. в доклад до директора на Азиатския департамент А. Кояндер предлага тази мярка. Извикването на руските офицери според него би предизвикало анархия в България и би я принудило сама да търси помощ от Русия. Тогава царското правителство не приема този план. Но след Съединението руската дипломация го привежда в действие, стремейки се по този начин да покаже пред силите своето непричастие към събитията в Пловдив и неодобрението си по отношение на княз Александър І.горе

Никифоров, Константин (1856-1891) - военен и държавен деец, майор. Завършва военно образование в Русия. Участвува в Руско-турската освободителна война (1877-1878). Първият български министър на войната (1885-1886).горе

Както проличава от по-късните събития (напр. заговора за детрониране на княз Александър І), в българската армия има русофилски и русофобски настроени елементи. Голяма част от българските офицери, получили военното си образование в Русия, служили там и участвували в Освободителната война наред с руските войски, е привързана към Русия и убедена в необходимостта от добри отношения и тесни връзки между България и освободителката й. Младият офицерски състав на Източна Румелия обаче се свързва още от 1881 г. с Либералната партия и споделя нейното антируско отношение. Голяма роля за това играят и личните амбиции на южнобългарските офицери. Сред тях именно отзоваването на руските офицери се посреща със задоволство. За това съдействува и настроението, създадено в областта след Съединението. Но в голямата си част българските офицери от княжеството, интелигенцията и народът посрещат със съжаление тази постъпка на царското правителство.горе

В. "Самозащита" (28 септ. 1886) излиза в един брой в Пловдив под редакцията на З. Стоянов. Вестникът е в защита на Съединението и открито антируски.горе

В. "Руские ведомости (1863-1918) - излиза в Москва. През 80-те години е под редакцията на В. М. Соболевский. Орган на либералната буржоазия. Обявява се за ограничение на руското самодържавие чрез въвеждане на конституция.горе

Секретно съглашение между Австро-Унгария и Русия по балканските въпроси, сключено на 26 юни 1876 г. Не е скрепено с официален документ, а със записки на двете договарящи се страни, поради което руският и австро-унгарският вариант се различават. Двете страни се споразумяват да не се намесват във войната на Сърбия и Черна гора против Турция. В случай на победа на Сърбия и Черна гора се предвиждат териториални промени на Балканския полуостров и придобивките на двете велики сили. Но те са различни в двата варианта на записките, като според австро-унгарския вариант Русия се задължава да не съдействува за образуване на голяма славянска държава на Балканите.горе

 

http://www.slovo.bg