София ми е Бузлуджа… ама не точно

Странно е БСП да говорят за „водачество“ и „обединение“, когато самата партия има проблеми и с двете

Антон Биров

Червени шапки и бели коси.

Трибагреници се веят до червени знамена с до болка познатата стилизирана роза върху тях, а наоколо от запалени факли се носи дим в цветовете на националния флаг – досущ като на футболен мач.

Всичко това обаче се случва не на връх Бузлуджа, а в центъра на София. Там БСП преместиха традиционния си митинг-събор, който с оглед на ситуацията в страната удобно префасонираха в шествие и протест по жълтите павета.

Традицията нямаше как да бъде спазена – властите не позволиха събирането на много хора на Бузлуджа заради ситуацията с COVID-19. Решението на социалистите? Все пак да съберат много хора, част от които дошли от различни краища на страната, в центъра на столицата.

После същите тези хора ще се качат по автобусите и ще се приберат по родните си места, може би връщайки със себе си по нещо от протеста – било то топъл спомен за срещите с другари и другарки, лек тен или вирус…

С гражданските протести ситуацията е малко по-различна – там централна организация в голяма степен липсва, водещото е емоцията, а опитите да бъдат отменени от опасения за здравето биха били възприети не като загриженост, а като натиск.

Нормално би било да очакваме обаче малко повече отговорност от партиите, но не би.

След като в началото на протестите видяхме, че ГЕРБ разполагат с автобуси, БСП се постараха да не останат по-назад и ето, че докараха своите. С оглед на средната възраст на отдадения на партията български социалист, това едва ли беше най-добрата идея по време на ширещия се COVID-19.

Партийният протест „Бузлуджа 2020“ и политическата сила зад него обаче имат редица други проблеми, някои от които хронични. БСП открито се опитват с него да сложат партийна украска на протестите срещу правителството, но по този начин без да искат по-отчетливо поставят границата между себе си и гражданските протести.

Удобно късата памет в левицата сякаш е изтрила факта, че едва преди 7 години виковете „Оставка!“ бяха в тяхната градина, а дори днес БСП и нейните апаратчици не са имунизирани срещу призива „Мафията вън!“.

Другата голяма грешка е представянето на гражданските протести като успех за опозицията; „голяма победа“, както Корнелия Нинова ги определи. Да, ама не. Те са проявление на дълго трупано недоволство; реакция не на направеното от БСП като опозиция, а на действията на управляващите. Този „кон“ не може да бъде яхнат така лесно, а социалистите в един или друг момент ще трябва да се сблъскат с реалността.

Първо, че социалистическата партия има вътрешни конфликти, каквото и да говори Нинова, а демонстрацията на сила по площадите няма да ги реши. Второ, че историческият багаж от Член първи продължава да тегне над БСП.

„Те държаха народа в страх и апатия. Те се опитаха да го пречупят, да му отнемат духа“, казва Нинова. Говори за ГЕРБ, но извадени извън контекста думите ѝ могат да породят и други асоциации. Особено в главите на хора, определили се още преди десетилетия като „анти-комунисти“, които именно заради миналото никога не биха гласували за БСП на избори.

А в БСП точно на това се надяват – протестната енергия да се превърне в изборен ресурс за тях и да ги измъкне от десетилетието, в което отново и отново бяха втори.

„Ние можем да бъдем водачи на своя народ. Като го обединим и го поведем по пътя, по който можем да начертаем“, казва лидерът на партия, която сама по себе си не е обединена.

Гледайки вътрешнопартийните търкания в БСП, повече от ясно е, че партията вече страда от проблема на десните у нас – всеки иска кокала, всеки иска да е „водач“, „лидер“, да е в центъра или на върха. А тази нагласа неминуемо се проявява и в отношението към гражданите и останалите политически сили.

Едва ли някой се съмнява, че всеки вариант някой ден, когато и да е, да има правителство без ГЕРБ в него ще трябва да е базиран на широка коалиция. Коалиция, в която БСП да има място редом – трудно, но не и невъзможно – с десни формации. Но претенциите за „водачество“ ще развалят и тази потенциална седянка.

Тези приказки са подходящи за поляните под Бузлуджа, когато редиците на електората под звуците на естрадни шлагери се стягат за следващото ходене до урните. Случващото се през последния месец в т.нар. „триъгълник на властта“ обаче не може така лесно да бъде боядисано в един партиен цвят.