Спирката, която си въобразяваме, че е пътуване

Спирката, която си въобразяваме, че е пътуванеТортата изглежда толкова сладка, като че ли всеки момент ще близне сама себе си. Иначе е възстаричка, на 180 години, но кое във Виена не е старо? През 1832 година външният министър Клеменс фон Метерних наредил сладкарят му да произведе необичаен десерт за високопоставени гости. За негов късмет и за щастие на бъдещите поколения чревоугодници, сладкарят бил болен. Със задачката се заел 16-годишният стажант в придворната сладкарница Франц Сахер. Така се родила торта „Сахер”, която е първа спирка на всеки пристигнал във Виена.

Истинската Европа е на пластове, като торта. Оглеждам се за тях в сладкарницата, в която „Сахер” се сервира със сертификат за оригинален произход. Зад гърба ми е Виенската опера (строена 1860-те), напред е катедралата „Св. Стефан” (1140-те), щандът на сладкарницата изглежда така непреходно, че можете да си представите пред него и Щраус, и Фройд, и Караян. Посетителите обаче – пред лаптопи, с таблети. Достолепна патина и последни технологии, Европа. До лаптопите – кафе. Кафе, не кафенце. И видимото, и невидимото в тази сладкарница те респектира така, че не можеш да поканиш някого тук на кафенце. Тук думата е кафе.

Надникнах в оня свят в последния невъзможен момент. Видях Виена през лятото на 1989-та. О, Боже, беше август, а имаше банани! На една витрина имаше автомобил, който се продаваше просто ей така!  Но шокът ме довърши след прага на козметичен магазин, в който имаше 10 (десет!) марки дезодоранти. Там капитулирах. Исках да имаме всичките тези кутийки с цветове и флакони с аромати у нас. Само да ги имаме, животът ни ще стане прекрасен. Ще си живеем като виенчани. Исках онова червило, това кремче, онези лакове… Но имах пари за един банан и за няколко значки „I love Gorbatchov”.

Малко преди това придружавах известен български журналист, чийто талант беше прелял в книга. Представяше си книгата пред машиностроители, срещата се състоя сред струговете. Книгата беше хубава, заслужаваше си обсъждането, но работниците все клоняха към една негова статия отпреди месеци, в която журналистът описваше какво видял рано-рано сутринта от прозорчето на малък хотел в Германия. Описваше как още в 6 някакви хора с голямо старание зареждат кухнята, товарят, чистят. И после се оказало, че това е собственикът, синът му и забравих още кой.Тогава талантът се изразяваше в това да кажеш нещо, което не си казал. А този текст казваше: ето, това е частната собственост, затова там хотелите са спретнати и уютни и т.н. И работниците молеха за още: разкажете, та разкажете… С един такъв мерак в очите слушаха, с какъвто аз гледах онова червило. (Ако се беше направило търговско проучване в първите години след 1989-та, щеше да се установи, че българките са купували най-много онези червила, които по цвят са наподобявали „ореховото” на „Ален мак” червило №11, защото то беше най-дефицитното, най-връзкарското).

И ето ме след 22 години във Виена. Това ли са магазините, за които си мислех, че никога няма да дойдат в България? Ами че те са някак…, някак по-малко бляскави от нашите. Въобразявам ли си, или това е наистина оня козметичен магазин? Прилича много на него, но как би могъл да е той – изглежда средно зареден със среден клас козметика магазин, какъвто сега имам до нас, квартален магазин със само десетина избора на дезодорант. Защо сега не ме учудва, защо сега нищо не ме учудва, нищо не ме кара за възклиц…. О, Боже, цените в „Била”! Цените в „Била” във Виена са като в нашата квартална „Била”, не, ей тази цена е по-ниска, и онази… Излиза, че неправилно съм си мечтала тогава техните заплати да дойдат у нас. Ако може – поне цените на храната на дойдат, поне цените.

В шест и половина сутринта по улицата не се мяркаше минувач. Но от прозореца на хотела се виждаха поне десет магазина. Отсрещния го зареждаха с кутии от доста голям камион и това отговори на въпроса, който си бях задала предния ден какъв ли оборот имат тези магазини с по три продавачки и петнайсет чифта обувки на цената на добре запазен автомобил. На следващия миеха витрината. Пред по-следващия също имаше мъж в ботуши и с ръкавици, лъскаше бравата. До него вече бяха блеснали витрината и сега търкаха тротоара. По-нататък започваха да мият стъклата…Тези хора не залагаха на вековния блясък на Виена, те разчитаха на всекидневния.

Малко по-късно седях на площада край катедралата и все още се чудех: защо сега, 22 години по-късно след онази статия, когато и у нас собствеността е частна, продължава да е странно това, което видях в 6 и половина сутринта? А то е странно, защото не е типична гледка в България. Защо когато се опитваш да си представиш утрото на магазин във Виена, си представяш как му лъскат витрините и търкат дръжките на вратите, а за България си представяш врата, на която се е облегнала от зори отегчена жена с пластмасово кафенце в едната ръка и тънка цигарка в другата? Защо две десетилетия след частната собственост продавачите са си все същите? (Признание на продавачка от Варна: „Че какво се е променило през тези години?  Заплатите ни пак най-ниски, пак обслужваме руснаци… Само дето вече не заделяме стоки под щанда, срещу които пък да си уреждаме други благини, едно време поне този ресурс имаше…).

Преди 22 години си въобразих, че най-голямата разлика между Виена и български град са магазините. После прочетох Ришард Капучшински, който за разлика от мен беше капитулирал не пред щанд, а пред градинска пейка. Най-голямата разлика между нашия и техния свят – заключаваше Капушчински, – не е в количеството изяден шоколад, а в количеството употребена бяла боя. Сега пия кафе на площада пред катедралата и се опитвам да намеря разликата още по-дълбоко, под боята. Странно е, че дори когато е в картонена чашка, тип “to go”, пак не ми иде да го нарека кафенце.

Кафенцето е уникалната българска радост и утеха. Него не го конкурира дори ракийката със салатката, тъй като двете напитки властват над различни часове от денонощието. Кафенцето е обединяваща идея, всички останали идеи в България са разединяващи. Кафето е немощно по отношение на живота, то се пие от хора, докато те работят, преговарят, обсъждат, решават, умуват, творят. Кафенцето има друго призвание – да те отклони от живота. То е нещо като „о, миг, поспри”. Българският гений е да разтегли този миг до часове. Кафето се пие бързо и между другото. Кафенцето се пие бавно, то не е странично – то е цел. Кафето търси смисъл, кафенцето е липса на смисъл, убийство на време. Кафенцето те опива с морален наркотик, докато го поглъщаш,  обясняваш на партньора си по кафенце колко прекрасен човек си ти, за разлика от всички останали. Кафето стимулира действието, кафенцето тонизира самооценката. Ако всичко ти е наред със самооценката, за какво ти е всъщност действието?  Българското кафенце е историческо състояние. То е нашето самопознание, начин за изпъшкване на деня, спирката, която възприемаме като пътуване. Съзвучно и съразмерно на сокчето, заплатката, апартаментчето, дрешката, отпусчицата, паричките в джоба. Кафенцето е нашата национална медитация. Кафенцето е нашата самоотбрана, махнем ли от живота си защитната бариера на малкото кафенце, ще сторим път на разните големи неща, които ще нахлуят, ще пометат, ще завлекат уютните, топли, умилителни умалителни думички, а с тях и спирането на времето, бъбренето и бърборенето, ахкането и охкането, одумването и наддумването, с които се подслажда кафенцето. Какво знаят тия хора за кафенцето?

Като гледам лицата по Stephansplatz  – нищо не знаят. Спокойни, доброжелателни лица. Мога да забравя всичко останало от пътеписа на Пиер Теру за Албания, но не и определението му за лицата на албанците – казва, че му приличали на раздразнени костенурки. Слава Богу, помислих си, Пиер Теру не е правил пътепис за България, иначе щеше да нарече така и нас с нашите или вцепенени, или мятащи отровни стрелички погледи. Тези хора във Виена не ми приличат на сърдити костенурки. Въобще нямам представа как успяват да изглеждат едновременно делови и любезни, забързани и спокойни. Както и за нас не мога да си обясня защо сме едновременно отпуснати и нервни, добри, но нелюбезни. И как въобще успяват тези хора да произведат една доброжелателност, която се стеле над  тишината на улицата.

Аха, тишина – вик! И малко след това на български: „Колко пъти ще ти казвам да не го праиш тъй!” Ако не бях го чула, можех да се надявам да са румънски, но си бяха наши циганчета. Две момчета на около 16-17 години. Умерено дрипави, средно мръсни. Просяци. Но явно не само просеха, защото едното се беше блъснало грубо в туристката, която извика. Пък и това „го” в скастрянето на другия, колко пъти ще ти казвам да не ГО праиш тъй… Схемата явно и тук беше като в родината – блъскане, суматоха, бъркане в чантата. Кафето ми ужасно загорча. Поне да не бях го видяла, поне да не бях чула… Станах и хлътнах в първата отворена врата, магазин. Един от многото, които отдавна бяха дошли у нас. Но не и хората. Съжалявам, г-н Капушчински, не боята – хората!

Веселина

СЕДЛАРСКА

By Reduta.bg

Сп. „Тема”