Съборете го този расист Чърчил, забранете и „Фолти тауърс“!

Или как да отблъснеш обществото от идеите си възможно най-бързо

Александър Петров

Снимка: Getty Images

„Чърчил е расист!“

Надписът се появява, надраскан със спрей върху статуята на Уинстън Чърчил в Лондон по време на местните протести срещу расизма Black Lives Matter. Впоследствие се появяват и редица писания по темата, включително и статия на CNN, която призовава да бъде свален ореолът около личността му на „велик бял мъж“.

Че Чърчил е бил меко казано труден човек със своите разбирания за света, едва ли някой ще спори. Дали е бил расист? Възможно е. Той е човек, роден в аристократично семейство по времето на империята на кралица Виктория, така че вероятността да е имал онова изконно усещане за превъзходство над останалите, едва ли е малка.

По-големият въпрос в случая – важно ли е това? Дори и от гледната точка на борбата с расизма?

Склонни ли сме да пренебрегнем факта, че тук говорим за човека, без когото Втората световна война щеше да бъде загубена още от самото начало, в името на това, че като личност не е бил особено приятен. Дори по онова време той не е бил особено популярен сред съпартийците си. За разлика от предшественика си сър Невил Чембърлейн…

И все пак именно Чърчил е този, който поема върху себе си тежестта на това да поведе война срещу Германия. Война, която по онова време не включва нито САЩ, нито СССР. Война срещу един силно военизиран и меко казано расистки режим, който мачка всичко по пътя си.

В България мнозина са тези, които не таят топли чувства към бившия британски премиер. И все пак не са много онези, които ще отрекат, че без тази съпротива на Чърчил самата война щеше да се развие по доста различен начин. И днес съвсем нямаше да си говорим за Black Lives Matter.

Истината е, че много от хората, които историята помни като големи личности, са имали своите морални слабости.

Освен всичко друго, Чърчил е прекалявал с алкохола. Ганди е бил доста агресивен спрямо жените. Джордж Вашингтон пък идва от културния и икономически елит на робовладелците плантатори във Вирджиния. И така нататък…

Въпросът е, че техните имена са останали в историята не с личните им недостатъци, а с това, което са направили.

Желанието да се преразглежда историята не е нещо ново. За политическата пропаганда миналото винаги е било виждано като оръжие. Сриваш едни образи, за да изградиш други. И едва ли някой може да спре тези опити.

Въпросът е какво ще постигнат тези, които драскат по статуята на Чърчил, забраняват „Отнесени от вихъра“, „Малка къща в прерията“ и епизод на сериала „Фолти тауърс“, редактират „Пипи Дългото чорапче“ или бутат паметници? Или по-скоро какво си мислят, че ще постигнат?

Защото реалният резултат от тези действия, освен вероятното вътрешно удовлетворение, че са направили все пак нещо видимо, е събуждането на неприязън сред една немалка част от останалото население.

Борбата срещу расизма е борбата да спечелиш максимално много хора към това да оставят настрани предразсъдъците си и да гледат към околните хора като към личности, а не като към представители на „по-нисша“ раса.

Вандалските актове, бутането на паметници, налагането на някаква безумна цензура върху продукти на културата събуждат обаче съвсем други послания – послания за агресия, варварство и бясна тълпа, която идва да наложи идеологията си със сила.

А на силата най-лесно се отговаря със сила.

Цензурата върху книги и филми, бутането на паметници и цялата тази агресия неминуемо създават реакционни движения. А колкото по-нелепи са забраните и виковете, толкова повече сила набират те.

Неимоверно лесно е да се присмееш на идеология, която е толкова крехка и ранима, че се обижда от епизод на „Фолти тауърс“ или изпада в ужас всеки път, когато известна писателка изразява малко по-различно мнение. 

Още по-лесно пък е да се използва опитът за дискредитиране на някого, когото хората приемат за герой. Тогава обаче хората няма да се присмиват, а ще се ядосат…

Когато Нелсън Мандела – един от световните символи на борбата срещу расизма и апартейда – излиза от затвора в ЮАР и поема ръководството в страната като първия ѝ чернокож президент, той не тръгва срещу символите на белите граждани в страната, защото знае, че това ще предизвика само още повече сблъсъци. И единственият начин да се излекува страната (по онова време една от най-расистките в цял свят) е да се търси общото, да се преодоляват границите.

Покрай всички тези изцепки на протестите днес наблюдаваме точно обратното.