You are here

Турската Октомврийска революция

Веселин Кандимиров

Колчем чета нещо за съвременните политически събития в Турция, и се сещам за една мисъл на Толстой, споделена с гост от България, ако не се лъжа – русофила Стоян Данев, и затова останала слабо известна: Не бива да се изказват категорични мнения по политически въпроси, защото така човек лесно може да стане за смях.

А категоричното мнение, което имам на ум, е на Желю Желев. Когато навремето той предложи да се кръсти улица в София на името на Ататюрк, подкрепи това с довода, че кемализмът, за разлика от болшевизма, фашизма или нацизма, е единственият успешен случай на социално инженерство през двадесети век.

Толстой обаче се оказа прав. Днес сме свидетели как кемализмът в Турция е подложен на пълзящо отхвърляне, преди да е довел до очакваната цел – създаване на истинска либерална демокрация. Причините да се случи това, както и възможните последствия, са безкрайно интересни за нас не само от теоретично гледище, затова ще ги разгледаме и обясним по-долу.

Най-добрият начин за това е да потърсим сходството между ставащото в Турция и станалото по-рано в други неевропейски общества, претърпели подобно развитие. Такъв, много подходящ за целта пример, е развитието на модернизацията в Русия през последните три века. Както личи от заглавието на този текст, ще потърсим аналогия между отхвърлянето на кемализма (което можем да наречем „ердоганизъм”) и руския болшевизъм.

Болшевизмът е реакция на модернизацията на Русия, започната от Петър I. Тази модернизация е опит за европеизация на страна, принадлежаща към друга, различна от европейската, цивилизация, провеждан по инициатива отгоре. Тоест, болшевизмът е тежко следствие от срещата на цивилизации, или, ако ползваме драматичната терминология на Хънтингтън – сблъсъка на цивилизации.

В резултат на реформите на Петър и неговите последователи бързо се появява една европеизирана обществена върхушка, състояща се от преселници от Европа и европеизирани местни жители – дворянство, държавни служители, армия и интелигенция. На тази управляваща върхушка противостои местното, почти изцяло селско население, на което европейските ценности, изповядвани от нея, са чужди, неразбираеми и, следователно, – неприемливи. Пропастта между двете е растяща и, накрая, толкова голяма, че през ХІХ век можем да говорим за наличието в Русия на два различни народа, различаващи се дори езиково – една част от върхушката предпочита да говори френски.

Това фактически е картина на едно колониално общество. Няма съществено значение, че в случая владичеството не се упражнява от името на друга държава. Ако потърсим успоредици на това състояние, ще ги намерим, например, в Латинска Америка – в страни като постколониалните Мексико или Перу, където също евопеизираните върхушки противостоят на инертното местно индианско население. (По-горе не случайно подчертахме условието „принадлежност към друга цивилизация”. Местното население в упоменатите две страни изпълнява това условие: то е наследник на съществувалите там Ацтекска и Инкска цивилизации. В други страни от същия континент, като Чили или Парагвай, където това население е било заварено от европеизацията в предцивилизационен стадий, интеграцията му е успешна.)

Отначало местното население може само да се затваря  в себе си или да участва – при случай – в метежи. Нещата стават опасни, когато на негова страна застава част от интелигенцията – тази противоречива поради самата си същност съставка на  върхушката. Тя го снабдява с идеологическа основа за съпротивата му. Движения като народоволство, нихилизъм, анархизъм или, накрая, марксизъм, погрешно представяни като борба за ускорена модернизация, са  всъщност идеологизирана съпротива на местната традиция срещу носителите на неприемливото чуждо. Накрая, през 1917 г., докато в Мексико метисите Сапата и Виля вече губят започнатата от тях гражданска война срещу местната европеизирана част от обществото, в Русия метисът Ленин начева друга гражданска война, далеч по-успешна. Проевропейската Русия е разгромена, прогонена и избита, а оцелялата ѝ част е натикана в ъгъла и лишена от права. (Което е косвен признак, че модернизацията на Мексико към този момент е може би по-напреднала в сравнение с руската.)

Нека сега се върнем към случая с Турция. Там през 1923 г. Ататюрк започва реформи, по-дълбоки дори от тези на Петър в Русия. Защото включват неща, които в Русия не са се осмелили дори да помислят – премахване на монархията, отделяне на църквата от държавата, курс към парламентарна демокрация и дори смяна на писмеността. Бързо се появява една нова, светска, европеизирана прослойка, състояща се от държавни служители, интелигенция и армия. Тридесет години след началото на реформите в страната вече са възможни парламентарни избори при наличието на многопартийна система без това да води до сътресения във властта.

Но под тази впечатляваща външност у голяма част от населението остават дълбоко скрити патриархалните инстинкти. За анадолския селянин в глухата провинция, готов да убие дъщеря си, ако я види да разговаря с мъж, налаганите отгоре кемалистки ценности са толкова чужди, колкото за руския староверец са чужди и неприемливи реформите на Петър. (Староверците, изселващи се в Турция, са показател за отчуждението между тях и навлизащото ново. За тях животът в чужда религиозна и езикова  среда е за предпочитане пред това, което им се предлага у дома.) Този селянин мълчи, но е готов да тръгне зад всеки, който му предложи нещо по-приемливо.

Реформаторът Ататюрк е усещал това и затова избира като гарант за реформите си възможно най-силното средство – армията. Трябва да отбележим, че турската армия е не само средство за отбрана, но и културна институция. Всички младежи, чрез всеобщата военна повинност, преминават в нея курс по ограмотяване (ако са неграмотни), някакво професионално обучение и индоктринация в духа на кемализма.

Тази мярка върши работа известно време. Периодически висшето офицерство се намесва и сваля от власт политици, отбиващи се от пътя, начертан от Ататюрк. Този ефективен механизъм, обаче, носи в себе си едно противоречие: целта на кемализма е създаването на демократична и правова държава. Но насилственото сваляне на законно избрани правителства съвсем не е демократично и правово действие.

Ердоган ловко използва това противоречие. Под формата на защита на демократичния ред той успя да неутрализира кемалисткото офицерство. След това отхвърлянето на кемализма беше само въпрос на време. Така той осъществи елегантен политически ход: налагане на курс към авторитаризъм със средствата на неговия антагонист  –  демокрацията. Тази политика на Ердоган беше възможна поради солидната обществена подкрепа на неприемащото ценностите на кемализма население. Към края на двадесети век стопанският възход на страната даде на това население икономическа мощ. А когато такава мощ е налице, водачите, готови да я превърнат в политическа, идват сами.

Между ставащото в двете страни разбира се има и разлики, и те се дължат на историческите условия, в които протичат двата сходни процеса. В Русия модернизацията започва в спокойна обстановка и възходяща държавна мощ, докато реакцията на отхвърлянето ѝ е внезапна, причинена от поражението в Първата световна война. В това отношение турският случай е огледален – модернизацията започва в условия на държавен разпад след поражението в същата война, а реакцията – в състояние на силна държава и стопански подем. Това е причината турската модернизация да е много по-интензивна, а турската „октомврийска” революция – разтеглена във времето. И, накрая, разликата, която е несъществена (защото в такива случаи идеологията се ползва само за маскировка на истинската цел) – идеологическата подложка на руския бунт беше марксизмът, докато на турския е ислямът.

Въпреки тези различия същината на процеса е еднаква: бунт на едната, неприемаща ценностите на европейската цивилизация част от обществото срещу другата, доброжелателно настроена към тях част. Този конфликт е закономерен  при модернизацията на неевропейски общества, но не и задължителен. Днешните демокрации в Източна Азия например са станали такива, без да преживеят подобен открит сблъсък. Той не се случва дори и в такива постосмански страни, като балканските. За съжаление в Близкия и Средния изток нещата са други. В Иран през 1979 г. един далеч по-скромен опит за модернизация доведе до господство на аятоласите. (Ключовата дума тук е „скромен”. Колкото по-плах е опитът за модернизация, толкова по-силна е реакцията срещу него. Крайният пример за това е Афганистан.) Затова в турския случай не трябва да очакваме налагане на клерикална диктатура, по-скоро авторитарно управление със силна националистична и религиозна насоченост.

А това, което най-много трябва да ни безпокои е, че така получените държави са експанзионистични. След победата над вътрешния враг освободената енергия на победилата прослойка трябва да се насочи другаде, а единствената друга посока е навън. Резултатите от руската октомврийска революция носят мрачните имена „Втора световна война” и „Студена война”. Турция няма ресурсите на Русия, за да предизвика нещо подобно, но последствията за непосредствените ѝ съседи могат да се окажат сравними.

http://www.transmedia.bg/2018/02/13/%D1%82%D1%83%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0...