You are here

Турция движи българския троянски кон в Европа

Снимка: БГНЕС

Лидерът на ГЕРБ се ангажира да ходатайства на Анкара пред Брюксел.

Историята около повторното откриване на Желязната църква в Истанбул се превърна в дипломатически триумф за Анкара и пореден повод за национален срам за България

ЛЮДМИЛ ИЛИЕВ

В наше време българинът няма много поводи да се гордее с държавата си. Де що има негативни класации в света, челните места все ние ги държим. Най-вероятно затова родните политици се опитват да ни помпат самочувствието предимно с истории от миналото. Все пак именно техните действия са главната причина да се срамуваме толкова много от настоящето.

Това се видя и на 7 януари, когато в Истанбул беше открита реставрираната българска църква "Св. Стефан", а сегашните ни управляващи дадоха пореден повод да се замислим върху източниците на националния комплекс за малоценност.

Трудно може да се изрази с думи колко важно място заема този храм в българската история. Именно в него се е състоял "българският Великден" от 1860 г. - кулминационната точка на наченатата от нашия народ борба за църковна независимост от цариградската гръцка патриаршия. Преосвещаването на храма трябваше да напомни за този ключов момент от българското национално възраждане. Вместо това се превърна в триумф за турската външна политика и поредно унижение за българския народ и държава.

Събитието определено даде повод на турския президент Реджеп Ердоган да празнува. След проваления опит за преврат през юли 2016 г., който беше последван от невиждани чистки и масови нарушения на човешките права, режимът в Анкара изпадна в тежка международна изолация. Ердоган успя да се изпокара с всички довчерашни свои съюзници на запад, което постави турската дипломация в извънредно сложно положение. От тази гледна точка всяка протегната ръка е добре дошла за турските международници, особено щом идва от страна - членка на ЕС и НАТО, каквато е България. Премиерът Бойко Борисов отдавна демонстрира афинитет към управляващите в Анкара и готовност да им бъде приятел. Сега обаче официално сам се нагърби да им направи и съвсем конкретна услуга. "Турция е най-големият съсед на ЕС и с най-голяма армия в Европа. И ние сме длъжни през 2018 г. да направим отношенията на ЕС и Турция такива, каквито бяха само преди няколко години", обяви той.

И, хоп, изведнъж българското председателство на ЕС се сдоби с 

нов, необявен досега приоритет

- да сдобри Анкара с разсърдените от безобразията й западни държави. Какъв късмет за Ердоган, че в такъв критичен за него момент, когато разби дори отношенията си със САЩ, кормилото на Евросъюза минава в ръцете на добрия му приятел Борисов. Защото, колкото и да ни обясняват българските управляващи, че председателството е предимно административна дейност, сега стана ясно, че през следващите 6 месеца българската дипломация ще бъде впрегната от най-високо ниво да работи в полза на Турция. Анкара едва ли би могла да се надява на нещо по-добро в този момент.

За отбелязване е, че самият Ердоган благоразумно остави политическото говорене на Борисов. И използва момента, за да пооправи разкапалия се имидж на страната си, като я представи за бастион на толерантността, каквато била и Османската империя. "Нашите прадеди винаги са осигурявали свобода на вероизповеданията в страните, които са завоювали. Винаги се е казвало: Вие сте свободни в своето вероизповедание и богослужението", заяви турският президент. А накрая с имперско самочувствие взе, че се самопокани в София за откриването на ремонтираната столична джамия. Кога (и дали) е било договорено това посещение, българските управляващи засега не сколасват да кажат. Очевидно е, че ще се случи, дори и да не го искаме, след като беше публично обявено пред целия свят. Остава да се надяваме, че гавазите на Ердоган няма да набият някого и в София, както безцеремонно го направиха във Вашингтон.

Историята около Желязната църква има и

по-тривиален, но не по-малко важен аспект - кой даде парите

Без никакъв срам, а с подчертано ударение дори, симпатизиращите на нашите управляващи медии наблягаха, че Анкара е заделила близо 4 милиона евро за възстановяването на храма. А от наша страна били дадени около 400 хиляди евро. Работата е била свършена от местни архитекти и строители. С други думи, най-важната от историческа гледна точка българска църква в южната ни съседка е била съградена наново на 90% с турски пари и труд. А навремето младата българска държава не се е поколебала да похарчи 1 милион златни лева за съграждането и обзавеждането й.

Някои сега потриват доволно ръце - минахме тънко и този път, комшиите хем ни оправиха храма, хем платиха сметката. Да, ама не е толкова просто. И не само защото България се озова в унизителното положение да разчита на чужда държава за опазването на паметник от национално значение. Въпросът с парите има и друго измерение. Опазването на недвижимото културно наследство на територията на двете държави е уредено с двустранни споразумения, в които се залага принципът на реципрочността - България да се погрижи за определен брой църкви на турска територия, а комшиите - за същия брой джамии на наша земя. Например, програмата за сътрудничество в тази област от 2002 г. предвиждаше да започне укрепване на терена около Желязната църква година по-късно, като работата се финансира съвместно от двете страни на равни дялове. Как се стигна дотам, че в началото на следващото десетилетие Турция поема почти изцяло финансовото бреме за реставрацията, остава съвсем неясно.

При всички случаи очевидно е, че

принципът на реципрочността е нарушен, при това не в наша полза

И това не е изолиран случай. От отговора на културния министър Боил Банов на парламентарно питане от 2017 г. става ясно, че две години преди това Анкара е поискала преподписване на програмата за сътрудничество, така че да работи по двойно повече културни обекти у нас. Ясно е, че Турция постъпателно се опитва да поеме водещата роля в този процес, в който поначало е предвидено страните да бъдат равностойни. Случаят с Желязната църква сочи недвусмислено, че вече взима превес, а българската държава отстъпва. При това без борба, а с фанфари и ръкопляскания.

И накрая, българската държава поради глупост или нечия зла умисъл съвсем се посрами, като отдели несъразмерно значимо място в събитието на вселенския патриарх Вартоломей. Нека припомним отново - от "Св. Стефан" през 1860 г. започва акцията по освобождението на българските общини от гръцкото духовно влияние, чийто носител е цариградската патриаршия. Възрожденците прогонват гърците и гръцкоезичните духовници от своите църкви, защото искат в тях да се служи на български от наши свещеници. На 7 януари 2018 г. в същата тази църква литургия отслужи Вартоломей - при това на гръцки език (да не забравяме и че вселенският патриарх се противопостави на изграждането на паметник на първия ни екзарх Антим в българския храм в Одрин). Сближаването на църквите само по себе си е нещо добро. Конкретният случай и място обаче бяха най-малкото неуместни за подобна проява. Де да имаше дипломация на място, която да го съобрази.

Трудно е да се разбере какво надделява в поведението на българските управляващи в цялата история - безхаберието и некомпетентността или страхът и предпазливостта. Стане ли въпрос за Турция, Борисов от край време все едно и също повтаря - България е малка държава, Турция е голяма (и на страха очите са големи - премиерът обяви комшиите за най-големия съсед на ЕС, а това всъщност е Русия), а заплахи дебнат всички ни. Затова трябвало по-малко да се репчим един на друг, а повече да си сътрудничим. Добре, сигурно е така. Това обаче достатъчно основание ли е да водим отношенията си така, че после да се срамуваме от себе си?

Снимка: Пресслужба на ГЕРБ

Уникалният български храм "Свети Стефан" в Истанбул е единствената в света действаща желязна църква.

 

http://www.segabg.com/article.php?id=888227