Христо Ботев : „И аз съм дошел народ да освобождавам”

Навършиха се 143 години от подвига на Христо Ботев и неговата чета

 

На 20 май 1876 г. по нов стил 2 юни е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

Едва ли Ботев е подозирал, че когато е писал шедьовъра си "Хаджи Димитър" невероятното му прозрение "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..." през времето ще се увековечи завинаги и до неговото име. Едва ли Ботев е можел да предположи, че в тази Голгота ще научи за корупцията на врачанските си сподвижници за едни 15 хил. златни франка и недоставено оръжие и за страховете на робския народец по тези места, който се е уплашил и не се е вдигнал да подкрепи четата ...

Едва ли е знаел, че ще изрече тази присъда : „И аз съм дошел народ да освобождавам”... Едва ли е знаел, че смъртта му ще дойде с изстрел от негов четник и че тялото му ще остане непогребано, изоставено от неговите четници ...  Мдаа... Много неща са спорни и в тази история, но едно не е спорно-предателството, което съпътства почти всички епизоди от национално-освободителната ни борба ...

Има много неизяснени и до днес факти и обстоятелства относно смъртта на Ботев, има и много печал и съжаление за поведението на някои българи по онова време, както и много абсурди свързани с този героизъм десетилетия по-късно. Ще се опитаме да разкажем за всичко това и да се поклоним пред светлата памет на героите на България.

Четата на Христо Ботев е една от най-известните български революционни чети, формирана през април 1876 г., като за войвода е определен Христо Ботев - известен революционен деец, поет и журналист.

През есента на 1875 г. Гюргевският революционен комитет взима решение за въоръжено въстание в България. При подготовката ръководителите на Врачанския революционен (Трети) окръг успяват да купят оръжие от Румъния, но се оказва невъзможно то да бъде внесено в България. Апостолите Никола Обретенов и Георги Апостолов решават да съберат чета, която да достави това оръжие. Първоначално наричат четата "Св. Георги". Посещават Христо Ботев в Букурещ и му споделят плановете за въстанието и четата. Но още докато набират четници, до Букурещ стига новината, че въстанието е започнало.

В тази ситуация преминаването на р. Дунав е определено за 5 май. В началото на месеца Христо Ботев успява да получи от Българското човеколюбиво настоятелство 5000 франка, с който закупува необходимите за четата неща и организира четниците по групи в различни пристанища по румънския бряг. В процеса на подготовката постепенно се изяснява, че никой от старите войводи – по една или друга причина – не се наема да оглави четата. Но въпреки това Ботев не възнамерява да се отказва и с големи усилия успява да облече и въоръжи към 205 четници. Кратките срокове за организиране не позволяват да се проведе никаква предварителна военна подготовка и четата се оказва пъстра смесица както от добре обучени бойци от Втората българска легия, така и от съвършено неподготвени ентусиасти.За военен ръководител е определен поручик Никола Войновски, учил в Николаевската военна гимназия. Знаменосец на четата пък става Никола Симов – Куруто.

2656 Никола Войновски

Никола Войновски

Христо Ботев обаче не е бил без никакъв военен опит и за това свидетелства Захари Стоянов в „Христо Ботйов. Опит за биография“:

- Христофор Ботйович! Ти, брат, си настоящий казак-удалец, защо не се запишеш при нас волноопределяющий? Захвърли това бабешко занятие - учителството - му казал един ден началникът на казаците.

Христофор Ботйович не си поплюл на ръката. На втория ден той влечал вече казашка шашка и шинел, влязъл в полка доброволец. Да не кажете, че това е било за чин, за кариера и от голяма нужда? Не; за разнообразие и за удовлетворение на жадната за приключение душа, която не можела да си намери покой никъде, ни в училище, ни по седенки, пехливанлъци, вълчи и кучешки общества. Наскоро се случило да имат казаците маневри. Ботйов прлучил отличие. Макар и прост солдатин, той бил тесен приятел с офицерите, първо място държал в техните интимни и невоенни работи.

Но дълго ли можеше да остане Ботйов казак и солдатин, гдето все е бил подложен на дисциплина, когато той не можа да стои ученик, несравнено по-свободен, и учител, съвсем независим вече човек? Тоя въпрос е излишен за всички ония, които дотука са следели нашия човек и неговия характер. Няколко месеца само, дордето казаците били на лагер и на по-леко и весело занятие, стоял той при тях, а после заявил, че му е невъзможно вече да стои. Офицерите, които му били най-ближни, не му правили никакви препятствия.“

Нека се върнем към подготовката на четата .Знамето на Ботевата чета е ушито през 1875 г. от Петрана Обретенова, дъщеря на баба Тонка и сестра на Никола Обретенов. Предназначено е за Червеноводската чета, след разпръсването на която е запазено от баба Тонка и изпратено на Никола Обретенов.

До началото на месец май 1876 г. Христо Ботев сигурно е мечтал, но реално изобщо не се е виждал като войвода. Във Влашко царяло голямо оживление, погледите на всички били обърнати към старите изпитани войводи Панайот Хитов, Филип Тотю и дядо Жельо. От Българско пък Стефан Стамболов съобщавал, че нужда от хора-емигранти там нямат. Ето какво пише той на приятели си Янко Ангелов в Гюргево:

Г. Оряховица, 18 априлий 1876 г.

Брат Янко!

Не остана време за чакане и, мисля, пишеш ми, че ти трябвали още 25-30 наполеона, за да допълниш спицарията. Чорт возми, отгде толкова пари, за което ти сам ми каза, че трябват само 10 наполеона? Къде са 10, къде са 30?

Хора да не ни изпращате, защото нямаме сега нужда от тях, че освен това и парите ни са малко, пък още и твърде мъчно се събират, че не ни се ще да ги пръскаме, гдето трябва и гдето не трябва. Никой няма право да ни праща хора, ако ние не ги викаме. Това трябвало да знае тоя, който ги е повикал. Място и за тях ще да се намери: България е широка – и ние имаме где да се крием. Но не можем само да се съгласим да се пръскат народните кръвни пари!

С. Стамболов”

Стефан Стамболов пише това писмо на 18 април, а на 20 април пушките вече гърмят в Копривщица и Панагюрище. На десетина часа път извън тези села, отбелязва Захари Стоянов, обаче нищо не се е знаело за събитията в тях. Намирайки се в град Браила, даже на 30 април Тодор Пеев пише следното писмо на Стамболовия приятел Янко Ангелов в Гюргево.

Побратиме Ангелов!

Гюргево

Разни слухове се раздават за движението в нашето отечество, но аз нищо положително от наш източник и досега не можах да науча. Мене ми е нужно да зная и положително работата, за да мога да я представя в полза на народа ни на някои лица в Русия и другаде, които ме питат и които трябва да я знаят! Мисля още да направя съобщение за европейския печат… Поради тия причини аз ви мола да побързате и да ми доставите всички положителни сведения, които имате за народното ни движение. Братски ви поздравявам.

Ваш Т. Пеев

Браила, 30 априлий 1876 г.”

За същия този ден, петък, 30 априлий 1876 г., Захари Стоянов казва в “Записки по българските въстания”. “После пладне на южната страна от Еледжик, между голите върхове на Средна гора се издигна тъмносив стълб от дим, който вървеше стремително нагоре да подаде ръка на облаците…

- Панагюрище гори! – се изтръгна болезнен вик от гърдите на всички ония панагюрци, които се намираха в нашата чета…

Бенковски онемя; неговият глас, който със своето гърмение събуждаше где щото е имало заспало до вчера, сега захвана да се чува по-малко.

- Всичко е вече свършено – говореше той с наведена глава пред мене и пред няколко далматинци, в края на ближната гора, гдето се бяхме оттеглили. – Загина хубавата Тракия заедно със своето население! Нас, а не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение…Кой знае дали в същото това положение не се намират и останалите три окръга, дали и там не са потънали в огън българските села! Но аз не вярвам в това. Там агитацията беше по-силна, народът е вече повече приготвен още с време; а освен това там са пристигнали още на помощ части и чети от българските емигранти в Румъния, които, щом са чули, че в отечеството им е пламнал бунт, по пладне трябва да са прецапали Дунава!”

Разгромен и смазан душевно, войводата Георги Бенковски въпреки всичко се надявал, че в другите революционни окръзи положението е много по-добро. Пък и четите щели да прецапат Дунава за ден до пладне! Отвъд Дунава обаче нищо положително и конкретно не знаели. А това, което под формата на слухове все пак достигало до тях, нямало почти нищо общо с истината. Дори на 6 май 1876 г. Христо Ботев получил следната депеша, изпратена от Русе на 2 май, т. е. в ден и момент, когато въстанието било напълно потушено.

Русе, 2 май 1876 г.

Бекет – Букурещ, 6 май

Шербан вода № 117 – Ботйов

(депеша) Urgent

Огънят пламнал в нашето отечество, София обградена, Враца гори, боят се продължава. Какво правим?

П. Юрданов”

Огънят на 2 май 1876 г. действително горял, само че в пламъците на този огън догаряли въстаналите села на Българско. А даже на 9 май поетът-войвода все още не е бил войвода. В списъка с разходите за формиращата се чета, направен на 9 май, като войводи били написани Филип Тотю и офицера от румънската жандармерия Кекеров. На последния с народни пари били купени пушка, чизми, мушама, чанта, телеметър, компас и церове. Не се появил обаче нито Филип Тотю, нито фамозният жандармерийски офицер Кекеров. И чак след тази дата, смутен от липсата на определените войводи, но и здравата въодушевен от ентусиазма на младите хъшове, Ботев изрекъл:

“ – Аз!… Аз ще бъда ваш войвода, аз ще да ви поведа! – извикал една вечер нашият герой посред едно множество хъшове, които се били събрали и си пукали главите за войводи.

- Да живей нашият войвода Христо Ботйов! – радостно извикали момчетата. – Гдето умреш ти, там ще да умреме и ние!”

Естествено, не можело да има никакво съмнение, че поетът ще премине с четата в Българско. Но тежката роля на войвода той поел едва тогава, когато се разбрало, че “войводите, кекеровци и тотювци, които си накупили с народни пари всичко, безчестно изменили, отказали да вървят. Един предложил и поискал невъзможно нещо, друг искал няколко хиляди франка гаранция и т. н. Най-после и двамата тия господиновци – Тотю и Кекеров – една вечер, когато момчетата щели да тръгват за Дунава, те се качили на железницата и избягали за Сърбия. Това се случило в Крайова. Тогава прогласил той себе си за войвода, защото между всички нямало лица с по-авторитетно име.”

От този момент съдбата на Ботев и неговата чета била предрешена. Въстанието в Четвърти революционен окръг е вече потушено, а другаде то изобщо не е избухвало, нито пък е щяло да избухне в сериозни мащаби. В Румъния обаче това никак не се знаело. Последното сведение, на което във Влашко са вярвали напълно, се съдържало в писмото на Стоян Заимов. А ето какво пишел апостолът на Врачанския революционен окръг:

Братия във Влашко!

Новината е голяма. От голяма важност! Бунтът пламна в Панагюрище. Бенковски и Волов се уловили (на хорото на бунта – З. Д.); народът напада на правителството, избива чиновниците, разсипва правителството и ги изваждат. До днес бунтовниците казват да са до 6 000 души. Един табор от 600 души, от София, е отишел на бунта. Само 600 души са били в голяма София и тях са пратили там. Телеграфите и железниците са пречупени, пътищата са строго завардени от бунтовниците.

Тия сведения са взети от вярно място. Очевидец на отиването на табора, слушал за бунта в Панагюрище. Човекът, който ни съобщи новината, бил е в София. Човекът е от първенците ни.

Нам не остава друго нищо, освен да дигаме и ние. Братия! Скоро, че скоро стоката (оръжието – З. Д.) проводете. Тука всичките до един, и до един наистина, от богатите вземаха живо участие в работите ни. Проводихме хора за стоката, молим ви скоро им я предайте, няма да чакаме повече от 5-7 май, ако и да бяхме се обещали до 11. Чакаме! Хора без оръжие не провождайте, такива юнаци се намират в народа.

С. Заимов

Комисията

26 априлий 1876 г.”

Ботев извършил трескава подготовка и заедно със своите помощници направили план за преминаване на четата в Българско. Писмото на Стоян Заимов било главният аргумент, за да избере Козлодуйския бряг за пресичане на Дунава с цел да се стигне до Враца. Решено било да се завладее австрийския параход “Радецки” при неговото връщане обратно към Будапеща и Виена. Понеже параходът се движел по строго разписание, трябвало да се действува светкавично и точно.

Късно вечерта на 12 май 1876 г. пред Букурещкия палат на Евлоги Георгиев се спрял закрит файтон. От него скочили двамата братя Христо и Стефан Ботеви. Поетът дошъл да се сбогува с майка си, преместила се да живее при богатия си роднина.

“ – Аз тръгвам утре. Защо трябва да тръгна, кой ме вика да ви оставя и отида там, защо не можа да се откажа, това са работи стари, които ти знаеш много добре…Бързам, дай да ти целуна ръка, прости ми като майка всичките погрешки, които съм ти неволно сторил…

Баба Ботйовица се впила около кръста на своя най-голям син, а после се повалила на земята. Като се свестила малко, захвърлила настрана портрета, който й бил осталвил Христо за спомен, т. е. искала да каже, че няма нужда от сянката, когато отива синът й.

- Кирила!… Да не ти е простено, ако вземеш Кирила!… Той ми е надеждата в тая чужда земя – говорила в несвяст почти старата жена, когато Христо се затулил вече из вратата.

- Тогава да дойда и аз с тебе, та да стане чиста работа - говорел по пътя Стефан на по-големия си брат. – А майка, нека я късат кучетата из Букурещ.

- Какво да правя, иска да дойде, не съм му чорбаджия – отговарял с половин уста Христо.”

Какво е щял да прави Христо Ботев, ако е имал верни сведения за положението на нещата в Българско? Панагюрище било хвърлено на огъня от турците още на 30 април; на 8 май през нощта, както след време проучил Захари Стоянов, Средна гора и Стара планина от Жеруна до Дряновския манастир са били пълни с разбити отвсякъде въстаници. Перущица паднала на 2 май, клането в Батак се извършило на 3 май, Брацигово паднало на 6 май. А на 12 май, в тази черна сряда, когато Ботев се прощавал с майка си, турците застреляли от засада Георги Бенковски.

Дори да действуваше в пълен времеви синхрон с ритъма на вътрешните бунтове, емиграцията не би могла да промени хода и изхода на въстанието. Що се отнася обаче до конкретната съдба на Ботев и неговата чета, то работата стои по съвършено друг начин.

През 1868 г. Христо Ботев не се включва в похода на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по силата на обективната за него причина, че отпътувал за Одеса да търси оръжие и пари. Дядо Жельо, чиито писар бил той, смятал да въоръжава самостоятелна чета. И така се спасил от практически неизбежната за човек като него смърт заедно с Хаджията и Караджата. Ако не беше се самообявил за войвода през 1876 г., то поради бягството на Филип Тотю и на офицера Кекеров чета нямало как да бъде сформирана. Именно решението на Ботев да се провъзгласи за войвода е историческият факт, който прави възможно преминаването на Дунава.

Основателно и мотивирано ли е било това решение? Ботев смятал за истина твърденията, съдържащи се в писмото на Стоян Заимов от 26 април и в телеграмата на П. Юрданов до него, която поетът получил на 6 май 1876 г. Така че не само във Влашко не са знаели реалното положение на нещата отвъд Дунава, но и повечето апостоли в Българско горчиво са се самозаблуждавали.

Българската революционно настроена емиграция в нито един момент не е била достатъчно наясно за действителните мисли, чувства, настроения и нагласи на българския народ.

Ето какво мнение е имал Тодор Икономов относно организацията на движенията за освобождение.

Движенията за освобождение – пише Т. Икономов в своите мемоари – не ме ни възхищаваха, ни увличаха. Аз се боях от тях, защото съглеждах в тях поспешност и предивременност. Право ли, или погрешно беше моето мнение, аз не ще решавам, но от тия предивременни движения аз не предвиждах за България (освен) само зло и опасности, само препятствия към правилно и широко приготвяне на свободата… Народът не съзнаваше още потребността за свобода, сам не можеше ни да я добие, ни да я защити, а водачите за това му липсваха съвършено.”

Път на Ботевата чета

16 май

Първоначално определения срок за преминаване на четата в България не успява да бъде спазен и едва от 16 май последователно в Гюргево, Зимница, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет, четниците на групи започват да се качват на австрийския параход „Радецки”. Нарочно е избран кораб на централноевропейска страна, за да не се предизвикат евентуални усложнения за румънското правителство. Четниците се представят за градинари, пътуващи за Кладово, Сърбия. Командването на четата предвижда завладяване на кораба и поемане на управлението му в случай, че капитанът откаже да спре на предварително определеното за дебаркиране място.

17 май

Към 11:00 часа на 17 май, когато “Радецки” приближил устието на р.Огоста, по даден от воеводата знак, четниците престъпили към завземане на парахода. Захари Стоянов пише: “То е било гръм, трясък и пукот. като че на всяка дъска от парахода се е трошила…Не само дъски хвърчели по въздуха, но цели сандъци се носели на ръце, ножове дрънчели, фишеци, паласки и чанти нападали.”

Поставен пред свършен факт, капитан Дагоберг Енглендер предоставил “Радецки” на разположение на воеводата. Коректното държане на нашите революционери оставило силно впечатление сред екипажа и пътниците. Капитан Енглендер не само улеснил слизането на родния бряг, но когато във Видин бил поканен от Осман паша да натовари 1000 турски войници и да ги закара до Козлодуй, за да преследват четата, категорично отказал.

Въстаниците слезли на козлодуйския бряг под строй, с развято знаме. Те целунали родната земя и положили клетва, че са готови да дадат живота си за нейното освобождаване. Четата начело с авангард под командването на Никола Войновски се отправил на поход. Най-напред спряла в с. Козлодуй, където разпръснала група черкези, набавила си няколко коня за воеводата и щаба му и взела осем коли за импровизирания обоз. От с. Козлодуй към четата се присъединил местния учител - Младен Павлов от Видин. Към 14:00 часа тя напуснала Козлодуй и до вечерта стигнала с. Бутан. Там четниците използвали колите, за да направят мост през пълноводната р. Огоста и да преминат на другия бряг. Като продължили пътя си, те излезли на пътя Рахово-Враца и прекъснали телеграфната връзка. През нощта четата продължила своето движение в походен ред със строги мерки за охрана. Четата се водила от авангард от 30-40 души, а главните сили се движели в две колони от двете страни на импровизирания обоз. Така четата била в готовност да води бой при внезапно нападение на противника. Движейки с такива мерки за охрана, четата респектирала група черкези, които от време на време откривали огън по нея, но не смеели да я доближат. Преминавайки край с. Алтимир, към полунощ въстаниците влезли в с. Борован, където претърпели първото си разочарование. Тук към четата трябвало да се присъединят 400 въстаници. С тях тръгнал обаче само един.

18 май

Четата продължила движението си по шосето за Враца и осъмнала на Оходенския мост, на 5-6 км до Милин камък и на 25 км до Враца. Когато четата се приближила до с. Баница, била нападната от черкези и башибозук. Противникът – около 200 души се появил от двете страни в тила. Това била първата сериозна среща с врага. Съзнавайки реалната опасност от обкръжение Никола Войновски заповядва на авангарда да заеме възвишенията Банин връх и да открие огън по противника. Така дава възможност на основното ядро да се изкачи по източната част на възвишението Милин камък и от удобна позиция да приеме боя. Същевременно е взето решение при първа възможност маршът към Балкана да продължи. До обед четниците подготвят индивидуални прикрития за отбрана, разполагайки се в три реда един над друг. Първата атака е предприета около 13 ч. от башибозуците от с. Мраморен срещу източните позиции на отряда. Местността е твърде открита, а за мнозина четници това е първият огневи бой в живота им, така че и атакуващите, и защитниците дават значителни загуби, но неприятелят е отблъснат. Настъпва и башибозукът от с. Баница към позициите на авангарда на Банин връх. Час след началото на боя, вместо очакваната помощ, от Враца пристигат два бюлюка редовна войска, които от дистанция около километър откриват огън с далекобойните си пушки и с две оръдия. Четниците нямат възможност да отвърнат на огъня и са им нанесени сериозни загуби. Но още при първата директна атака, неприятелят е разпилян с добре организирана стрелба, а по същия начин до вечерта са отбити още две атаки.

Ето как очевидци описват събитията.

На 5-6 км от „Милин камък” при наблюдение на идващата турска пехота Ботев извикал; ”Бъдете готови момчета! Нека да покажем, че знаем да мрем за Отечеството си! След като издума това хукна с коня си към противника с извадена сабя, която въртя под град от куршуми”. При ожесточеното сражение на върха Милин камък войводата викал; ”Блъскайте момчета. Враца се вижда. Нашите гърмежи се чуват сега там. Помощ скоро ще пристигне „Момчетата повдигали глави и поглеждали към Враца в очакване на помощ. Дори се зарадвали, когато видяли огромна маса от насочващи се към тях хора, смятайки че това е помощ от Враца. Като наблюдавал с бинокъла Ботев извикал ”Момчета дръжте се! От Враца ни иде помощ. Напред! Да живее България! Напред!. Четниците извикали ”Да живее! Да живее войводата! „. Отекнало гръмко” Ура”, което предизвикало бягството на черкезите Оказало се, че това е турска войска, която се омесила с черкезите и общото им количество станало около 600-700 души. Когато разбрали истината, четниците се разочаровали, но не се отчаяли. Перо Македонеца и поп Сава Катрафилов били ранени. Сам войводата превързвал ранените. Паднал знаменосеца-Курито.“

Близо 30 четници обаче са ранени или убити, между тях и знаменосецът Никола Симов. Той е ранен и вероятно по-късно убит на хълма Милин камък, заедно с поп Сава Катрафилов. Знамето е поето от Димитър Стефанов-Казака от Сливен, който се заклева целувайки дръжката на знамето със следа от кръвта на Никола Симов.

През нощта четата успява да се промъкне между турските постове и разделена на две групи, се насочва към по-високия планински гребен Веслец. Всички все още очакват подкрепа от въстаналите българи.

19 май

На следващия ден, 19 май, необезпокоявани, те почиват на поляните около Веслец и се занимават с бойни упражнения. Преследващите ги турски части получават сведения, че във Враца е избухнало въстание и страхувайки се от нападение в гръб не предприемат атаки срещу четата. Командването опитва да се свърже с апостолите на Трети революционен окръг, но неуспешно. Въстанието във Враца е потушено още в зародиш. След като безрезултатно чакат през нощта на 19 срещу 20 май при с. Косталево някакви подкрепления, четниците продължават движението си към Балкана.

20 май

Сутринта на 20 май часовите забелязват башибозушки отреди и редовна войска в състав около пет бюлюка. Ето какво споделя за този ден Никола Обретенов :

.....На разсъмване стигнахме по една козя пътека на овчарските колиби, където авангардът беше наклал огнъове и печеше на шиш 5-6 агнета. Тъкмо, когато се готвехме да хапнем и да си обуе Ботев цървули, дойде стражата да извести, че черкезите и башибозуците настъпват, а кавалерията стои в подножието на планината. В това време се изправи пред Ботев овчарят, от когото бяха взети агнетата, подпрян на гегата си и с един дивашки тон извика: „Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава”. Ботев си повдигна главата и просълзен, с болка на душата си каза; „И аз съм дошел народ да освобождавам”. Обърна се към мене като касиер на четата и каза; „Обретенов дай му 3 наполеона. Аз платих на овчаря”... Ботев стана и даде заповед да се върви нагоре към „Вола”....Към 8-9 часа се явиха много черкези и башибузуци. Сражението почна. Момчетата храбро отблъскваха нападенията....Най-после, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се чуват по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено....По заповед на Ботев изсвири и нашата тръба, също за спиране....Когато цялата чета слезе от „Камарата”, (да търси вода), Ботев, нас щаба, ни беше спрял да си кажем думата. Ботев, Апостолов и аз бяхме поизостанали по назад по причина на Перо (Петър Спасов Симеонов, от Велес – Македония, наричан още Херцеговенеца), който не можеше да върви-ранен. По покана на Ботев приседнахме край една малка скала. С нас бяха Сава Пенев и Д. Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега (1926 г.). Ботев беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита ”Какво мислите да правим, когато в тия 2 сражения патроните ни свършиха? Помощ от никъде нямаме, хляб също няма!. Да продължаваме ли или да се отправим към Сърбия? Докато ние да отговорим, Перо каза: „Ботев, ако ти направиш това знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш”. Пред комисията на 3 юни 1927 г. Обретенов заявява, че Перо казал; ”Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичкото обаяние. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата”. Ботев нищо не каза,но се изправи в целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Пред комисията на 3 юни 1927 г. Обретенов заявява „Ботев каза, чакайте да видя къде е четата”, и че той е отишел зад хребетите на определено разстояние от дугарите си. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботев политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложим на земята, той издъхна пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума, само изхърка.....Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи; ”В редовете на борбата да си найда и аз гроба”. Обретенов пише; „Наведохме се и го целунахме по челото, което беше чисто, нямаше по него никаква кръв, нито рана. Перо с пръст на устата каза; ”Шт, да не се разправя за смъртта на Ботева” Дойдоха и други двама – Сава Пенев и Димитър Тодоров. Оставихме трупът до самия този камък на мястото, където беше убит и отидохме към Крушовския извор да търсим четата. Като ни запитаха четниците де е Ботев, ние им казахме, че е напред, ще го настигнем.“

В сайта http://zora.freeservers.com има интересни версии относно смъртта на Христо Ботев.

В Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.

Версията, че куршумът убил Ботев не е турски, а неприятелски има своите основания

Кой е неприятелят на Ботев?

Никола Обретенов сам признава, че са лъгали за смъртта на войводата. Той лъже без свян и в други моменти.

Четата е обречена на гибел. И Ботев решава да спаси живота на младите борци. Решава да се оттегли в съседна Сърбия.

Обретенов не е съгласен... Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си.

И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент - куршум в гърдите ... Спорът е спечелен - противникът е премахнат завинаги.

След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ - да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето - да не съобщават на четниците за смъртта на войводата. И така направили.

Разделението на мненията – в сърцето или в челото е убит войводата – започват още непосредствено след екзекуцията и малко след изоставянето на трупа на лобното място. Тези, които са между очевидците на разстрела, отбелязват изстрела в сърцето. Давайки си клетва да мълчат, те не могат да приемат, че екзекуцията е със съекзекутори, т.е., че съществува и изстрел в главата. Не е било възможно да заровят трупа – покриват го с клони, и то шипки, т.е. с трънак, който някой едва ли би се заел да разплита. Четниците научават за гибелта и някои от тях минават след Обретенов и приятелите му през лобното място. Виждат простреляното чело, проронват сълзи и отминават. Малцина са могли да допуснат, че Ботйов е бил убит "от свои", за да търсят доказателства.

По силата на каква логика бихме могли да приемем, че всички тези четници са си измислили изстрела в челото, а единствената истина е казал Никола Обретенов. Нещо повече, когато излизат от печат спомените и на Димитър Икономов, и на Цанко Минков, Обретенов е жив, но не ги оспорва.

"Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа му на части"? Едно от последните доказателства, че е имало изстрел в челото. С други думи, щом Никола Обретенов твърди, че е имало изстрел в сърцето, фактите говорят, че е стреляно и втори път, т.е., че е осъществен заговор Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив. И че в този заговор са участвали както противникът на неговата тактика – военният командир Никола Войновски, така и Никола Обретенов, за съжаление – с един-двама странични помагачи.

Това са фактите, които отговарят на въпроса "Кой уби Христо Ботйов?". И те не са наши умозаключения, нито наша презумпция, а почиват на доказателствата на четниците. Като се започне от свидетелстването на Спас Соколов за заповедите, давани "на ухо", и се стигне до твърденията на всички, които споменахме. Защото не би могло да има две истини. Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е "благородни намерения". Читателят би да знае.

Ако в Ботйов е стреляно два пъти – в гърдите, както твърди Никола Обретенов, и в челото, както свидетелстват повечето от четниците, екзекуцията не би могла да бъде "случайна". При първия изстрел Христо Ботйов би трябвало да се повали незабавно, без значение дали той е ударен в сърцето или в челото. Следователно вторият изстрел е даден от упор, когато е рухнал на земята. Мнение по тези обстоятелства даде и полк. Никола В. Попов от Националния институт по криминалистика:

"При изстрел в черепа, слепоочието или челната част и при изстрел в корпоралната област, и по-точно в сърцето, тялото моментално прекъсва жизнената си дейност и изгубва контрол, тъй като неминуемо настъпва екзитус (смърт). При това положение простреляният не би могъл да се задържи прав по никакви физически закони. Ако трупът е обстрелян с два изстрела – в челото и сърцето, това едва ли е станало едновременно, тъй като още при първия изстрел простреляният би трябвало да е паднал на земята. Заключението е, че след рухването му в него отново, за втори пореден път е стреляно."

Описанието на събитията според Уикипедия е следното:Четата бързо се изтегля на най-близката удобна за отбрана позиция в района на вр. Околчица. Авангардът, начело с Войновски, заема гребена на Камарата с фронт на север и запад. Останалите, сред които са Ботев и щаба, се съсредоточават на вр. Купена и Околчица. Редовна турска армия от около два табора под командването на Хасан Хейри бей атакува левия фланг на отбраната, а срещу останалата част от четата позиции заемат башибозуците. Нападението е отбито със стрелкови огън, след което турците решават да обходят и изолират отделните позиции на четниците. Никола Войновски, отгатнал замисъла на противника, веднага парира тези опити, а башибозушката атака срещу Купена е отхвърлена с контраатака. За да не бъде изолиран и обкръжен, Войновски в крайна сметка изтегля авангарда от първоначалните му позиции и заема кръгова отбрана на Купена. Постепенно цялата чета се концентрира около вр. Купена, вр. Околчица и падината между тях. Ожесточеният бой продължава до свечеряване, когато огънят отслабва, турските войски се оттеглят, а прежаднелите четници се втурват да утолят жаждата си. Точно по това време, вечерта на 20 май 1876 г., някъде в долината между Купена и Околчица, пада убит Христо Ботев. В началото на нощта за войвода е избран Никола Войновски и оттеглянето на четата към Балкана продължава.

264 кирил ботев

Кирил Ботев

Братът на войводата-генерал Кирил Ботев, който не е бил пряк свидетел на събитията в този ден, защото е напуснал четата при Веслец поради болест описва така ситуацията години по-късно пред записвача Иван Стойчев, през 1938 г. : ”Лично аз не съм писал спомени....., защото онези истини които зная, ще засегнат мнозина, а пък аз не искам да наскърбявам никого. Не бих искал да споделям съмненията, че брат ми е убит от свои четници. Наистина аз не съм бил, но възприех от четниците в лозята на Веслец, а после в затворите. Вярвах на Димитрото, който е бил при смъртта. Според това, което ми е казал аз зная, че Христо бил станал, отишел напред към гребена, просто да се отдели от групата около него. В това време се чува изстрел и Ботев пада убит, ударен в челото. Понеже бил подигран от другарите му.!? Кръвта потекла по шията към сърцето и тогава била изцапана картата му и други книжа. Никой не е видял кой е стрелял, но изстрелът е дошел от към страната, в която се оттеглили турските войници след сигнала. К. Ботев заявява; ”Колкото до интригата”, че Ботев е бил убит „от свои хора”, „тя е само интрига”. „Обретенов, мой приятел, който до последния момент е бил с брат ми, разказа как точно е станало убийстото. Четниците изгаряли за вода. Пръснали се на групи да търсят вода. Хр. Ботев, заедно със щаба си –Обретенов, Войновски, С. Пенев, Д. Тодоров също отишли да търсят вода”. К.Ботев изразява възмущението си от журналисти, които пишат че казвал неща, за които не си е дори помислял . За лобното място на Ботев заявява; „Повече от това, което се знае, едва ли ще се узнае някога. След толкова години мястото мъчно може да се установи точно с педи”.

Дълги години наред обстоятелствата около смъртта на Ботев, кой го е прострелял, точното му лобно място и т.н. са предмет на догадки, разследвания и измислици. Дори на 3 юни 1927 г. е подписан протокол по този проблем на нарочна комисия в състав от 8 члена, като 5 от тях го подписват с особено мнение.

От общо 208 четници, загиват 94 души, 26 са заточени, 2 умират в затворите, 76 дочакват свободата на България.

262

Петър Кунчев -брат на Левски и четник на Ботев

Интересното за състава на четата е, че там участват руснак, босненец, албанец, както и брата на Васил Левски -Петър Иванов Кунчев.

Петър Кунчев е роден в гр. Карлово през 1844 г. Най-малкият брат в семейството на Иван и Гина Кунчеви. Брат на Васил Левски. Петър Кунчев е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Васил Левски в революционно-апостолската му мисия. Във ВРО е известен като Петър Левски.

Участва в Втората българска легия в Белград през 1867 г. През 1876 г. се записва в четата на Христо Ботев и участва в нейния поход. След смъртта на войводата четата се разпръсква. Заедно с другаря си Костадин Димитров от Сливен успява да се добере до София. Тук три месеца и половина се укрива в къщурката на хаджи Стояна Цокова.

По-късно Петър успява да избяга в Русия. През 1877 г. в Кишинев постъпва в Българското опълчене. Участва в боевете на Шипка, където е ранен в главата, гърдите и краката.

261

И макар Ботев да е пример за гордост и храброст на всички българи със своята саможертва не липсват и „интересни“ моменти, дори абсурди свързани с него.

Един такъв абсурд се случва в Димитровград. През 1961-ва г. във Втора димитровградска гимназия „Христо Ботев“ пристигнало писмо от анонимен изпращач. То било адресирано до директорката на училището Златка Ганева. В писмото се твърдяло, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го арестували под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор на смехотворния пасквил алармирал Златка Ганева, че след два дни революционерът-поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград.

Директорката за едната бройка да получи удар от вълнение. Но като се съвзела, запретнала ръкави да организира подобаващо посрещане на Героя. Хич не се и замислила, че роденият през 1847 г. Христо Ботев , през въпросната 1961 г. е трябвало да бъде на 114 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Амбициозната Златка Ганева отменила учебните занимания, а възпитаниците до един били строени да маршируват на перона на гарата. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни. Строили се на перона комсомолци, пионери и чавдарчета, зад тях фолклорен състав, а встрани от цялото това тържествуващо множество – бай Станчо с бръснача и огледалото… Влакът пристигнал съвсем навреме. Гръмнала духовата музика. Тренът от Истанбул през Димитровград за Белград спрял на перона. Но от влака слезли само някакви селяни с торби, които изпоцапали с калните си обувки специално разстланите за случая червени килими.

Използвани са материали от Захари Стоянов „Христо Ботйов. Опит за биография“, Записки по българските въстания“, д-р Богомил Колев, Уикипедия, Евгени Волков и skandalno.net

Христо Луков