Четиридестте безотговорни дни 1944 г. - Никола М. Николов.

Посвещавам на нашата българска младеж с пожелание да разбере страданията на родителите си...
Преди години ми бе подхвърлен един ръкопис от мой неизвестен сънародник. След като го прочетох разбрах, че същият този човек е от моя Видински край. Той бе много добре запознат със събитията около 9 септември 1944 година. Имената на инквизираните, както и на инквизиторите през 40-те безотговорни дни напълно отговаряха на всички, които лично познавах.
Точността, с която той описва тези тревожни и злокобни за народа ни събития ми подсказва, че самият този човек е имал близък достъп до тях.
Дали той е участвал в тях или не? Дали се дължи на непостигнати амбиции и власт, също не зная. А може би и той, както и много други действащи лица в тези варварски събития, е разкаян и чувства необходимостта да доведе до знанието ни една малка част от трагедията на нашия народ, настъпила на 9 септември 1944 година с нашествието на комунизма в България.
Независимо от всичко аз благодаря на този анонимен ремсист за картинното обяснение на тези кървави и печални събития за нашия народ. Аз му благодаря, така както досега имах възможността да благодаря и на много други разочаровани комунисти, прозрели същността на комунистическата идеология.
Чувствам, че с всеки изминат ден постигам целите си - да отворя очите на още заблудените, за да разберат, че комунизмът е рожба на една шепа международни банкери, които го използват най-рационално за техни цели.
Книгите ми се четат вече в много страни по света на различни езици. Получавам много писма отвсякъде, от което е ясно, че светът не спи.
Мисля, че тази книга с анонимен автор е много належаща за настоящия момент в България. Ще допринесе до голяма степен българските младежи да разберат какво представлява комунизмът и кои бяха тези, които избиха родителите им и унищожиха българската интелигенция и култура.
Нашата младеж не бива повече да стои апатична и инертна. Родителите им бяха добри националисти и патриоти и те са длъжни да следват техния честен пример за спасението на родината ни България.

1-4 ноември 1994 година

Те умираха прави

Нищо необикновено не се случи в първата десетдневка на месец септември 1944 година с изключение на общата възбуда, че вратите на затворите се отвориха за политическите затворници по заповед на последното конституционно правителство на Константин Муравиев, просъществувало само няколко тревожни дни. Първата външнополитическа стъпка на това правителство беше скъсването на нормалните политически връзки с Хитлерова Германия и обявяването на война на същата.
Малко преди това получиха свобода и хората от концентрационните лагери, където бяха задържани заподозрени конспиратори, атентатори и хора с криминални улики.
Имаше ли невинно осъдени и задържани хора? Тогава, когато политическите процеси се редяха и на обвинителните подиуми заставаха уплашени и смутени хора, обвинени в предателство, конспирации, саботажи и атентаторство, човек би се усъмнил, би повярвал в тяхната невинност и думите им:
- Не знам! Не съм! Клевета е! Невинен съм!!!
Сега, близо четири десетилетия по-късно, всички признаха и подробно разкриха това, в което бяха обвинени, но не за да търсят оправдание, а признание за „особени" заслуги, след които следват морални и материални награди.
Никъде не чух, не видях и не прочетох да каже някой:
- Съдиха ме, биха ме, а бях невинен!
Читателю, спирам вниманието ти само на един факт. В книгата си „Ремсови години" авторът Живко Живков подробно и естествено без физическо насилие, прави пълни признания и описание на конспиративната си дейност като функционер на ЦК на РМС (Централен комитет на Работническия младежки съюз), за която бива съден и осъден само 7 години затвор, а за такава дейност по Закона за защита на държавата се предвиждаше смърт!
Изниква въпросът - защо е процедирала така старата власт? Тук има само две предположения, от които едното е вярно, а може би те се допълват: или е мислела, че е силна и господар на положението и това я правело снизходителна, за да дава възможност за покаяние и за завръщане на блудните синове, или е била прекалено слаба, за да се справи с непоправимите!
Сега, след написването на книгата, в мен се пораждат съмнения, че читателят ще се отнесе с недоверие към случаите и събитията. Затова сложих истинските имена на хората, така че ако любопитен читател желае да провери моята добросъвестност и автентичността на изнесеното, нека си направи труда да проучи съдбата на споменатите герои. Имало ли е такива хора, заемали ли са споменатите длъжности и къде и как са загинали? За улеснение ще посоча местожителството на някои и местоработата, макар че в книгата почти всичко е казано:
1. Офицерите - полковник Ангелов - командир на 3-ти пех. Бдински полк, гр. Видин; 2. Поручиците Стефан Райков, роден в с. Гомотарци, и Апостолов от Дряново също от 3-ти полк; 3. Капитан Димитров, роден в с. Раяновци, от 3-ти полк; 4. Фердинанд Симеонов - роден в гр. Кнежа - от 36-ти пехотен полк; 5. Поручик Орленкин -роден в гр. Димово - 3-ти полк; 6. Стефан Андреев от с. Гложене - от 36-ти полк; 7. Герги Гюлгелиев - съдия в окръжната колегия - гр. Бяла Слатина; 8. Коста Инанов от с. Макреш, Видинско, селянин, кръчмар; 9. Петко Николов, роден в с. Цар Петрово - Видинско; 10. Цветан Макшутов и Първан Кръстев от с. Галиче - Врачанско.
Смятам горните имена за достатъчни. Един любопитен читател при сегашните условия на туризъм и дислокация на хората не е трудно да влезе в контакт с човек от посочените населени места и да провери истинността на фактите.
Изтъкнатите по-горе факти отнемат правото на този, който би се почувствал засегнат и би протестирал срещу книгата. Той трябва да доказва къде са гробовете на посочените лица и как умряха те.
Съдбата на хилядите българи, които станаха жертва на комунистическия терор, ме възмути и аз обещах пред себе си да напиша в тяхна чест тази книга, за да разкажа на поколенията, че
„ТЕ УМИРАХА ПРАВИ".

Самата книга написах в България, тъй като се налагаше непрекъснато да сверявам факти, имена, време, реплики, а и друго - исках да се приближа колкото се може по-плътно до самата истина! Така, написана на ръка, аз поех риска да я пренеса през границата като турист и успях! Ако бяха я открили митническите власти, които бъркаха в чантата ми, щях да получа от 5 до 10 години затвор и тя щеше да бъде унищожена. Когато митничарят ми даде знак с ръка да отминавам едва се сдържах да не заплача от радост, че книгата ще види бял свят!
Много трудно взех решението да емигрирам! При социалистическия стандарт на живот аз бях постигнал всичко (луксозна къща на два етажа и сутерен, със собствено парно, в центъра на града, в двора гарираха три коли, моята, на сина и на зета, имах хубава вила с един декар лозе, но най-важното - прекрасна жена, деца и внуци, които ми липсват много!).
По много поводи човек се разделя с близки, но когато това става без да го знаеш, ненадейно, човек си спестява едно малко познато чувство - на страшната тъга!
Колкото по-близък ставаше денят за екскурзията, която исках да използвам за емигриране и изнасяне на книгата, толкова по-мило ми ставаше всичко, което беше около мен (хората, жилището и вещите). На хората не се доверявах, всеки от тях би ме спрял! С другото споделях, защото говорех само аз, то запази моята тайна и аз съм благодарен. С голяма мъка се разделих с колата, която обичах като човек. Измих я, макар че беше чиста. Вкарах я в гаража, бяхме сами, защото моята кола домуваше на вилата извън града. Дълго седях в нея, знаех, че е за последен път...
Внучетата играеха пред къщата и аз поисках да ги целуна, момчето- Деянчо, подложи послушно бузка, а момичето - Веселка, побягна, едва докоснах косичката й. Жената бързаше за нещо, целунахме се и тя каза:
- Ще те чакаме след 5 дни!..
Не знам как се въздържах. Тя, милата, не подозираше нищо! Сигурно още чакат да изминат петте дълги дни...
Втората ми подбуда за написването на книгата, която е извън личното и националното - е да предупредя чрез съдбата на истинските герои какво очаква всяка нация, всеки индивид, когато попадне под комунистическо управление. Няма добър и лош комунизъм - комунизъм ли е, това означава жестока диктатура и нечувана експлоатация на работника! Добър пример в това отношение са самите народи в комунистическите страни, нисък стандарт на живота и никакви човешки свободи. Нескончаем поток от политически и икономически бегълци. Концентрационни лагери и телени ограждения. Синоними на жестокост и варварство. Това е комунизмът на всички езици и във всички форми! Апелирам към свободния свят да се обедини, за да се предпази от това световно зло!
На комунистите, които живеят при капиталистическия начин на производство и държавна уредба, препоръчвам да отидат като емигранти в социалистическите страни. Уверявам ги, че ще бъдат приети навсякъде, и че ще трябва да доказват, че при капитализма е по-зле. За съжаление никой не бяга от загниващия и умиращ капиталистически начин на живот. От комунистическия бягат стотици хиляди!

В началото споменах за отваряне вратите на затворите и сега се връщам да обясня едно важно обстоятелство: при всички режими, през всички времена криминални престъпници са съпътствали развитието на обществото, за което са консумирали съответни санкции! Такива имаше в българските затвори в началото на септември 1944 г., и то немалко. Сега те имаха рядкото щастие да излязат от килиите безпрепятствено, като се сляха с потока от така наречените политически. Сляха се и станаха едно! Ще се старая да споделя откровено и честно събитията така, както се развиваха, без да натрапвам своето мнение. Нека читателят преценява и мисли сам. В тази връзка ще спомена един случай на приобщен криминалист, като същевременно пояснявам, че като него бяха хиляди!
През 1929 г., в с. Галиче, Врачанско, Нино Къчов, скрит под селския мост, застреля брат си Горан Къчов за бащин имот. Осъден на доживотен затвор, той излиза през широко отворената врата на Врачанския затвор в тоя фатален момент, когато една власт се сменя с друга. Убиецът се вля в редиците на политическите затворници и стана политически потърпевш, за което получи народна пенсия. Бедата е там, че като него бяха хиляди. Всички, които излязоха през широко отворените врати на затворите, се нарекоха политически и стана трудно, даже невъзможно да се отдели чистото от фалшивото!
Правителството на Константин Муравиев се оказа лишено от външна подкрепа, особено от страна на СССР, който на 05.09.1944 г. обяви война на България без каквото и да е предизвикателство, с единствената цел да се постави на власт послушната на Москва БКП. Това правителство нямаше друга алтернатива освен да подаде оставка и да предложи властта на отечественофронтовската коалиция, както повеляваха традиционните конституционни изисквания. Това стана по изричното настояване на СССР.

Как се извърши промяната? Безкръвно и без съпротива. Приказките за революция са груба измислица и лъжа от начало до край! Регентите издаваха на регенти, министрите на министри. Войската беше арбитър и всичко стана по нейно искане и контрол. Това бе внушено от грижата за опазване единството на нацията. Генералите бяха тези, които предадоха властта в ръцете на отечественофронтовския кабинет - без да подозират, че се прощават с националната независимост, че извършват чудовищно предателство, че се разделят с всички конституционни свободи (много от тях, като юдомасони, са знаели много добре какво вършат. Г.С.)! Влиятелните генерали бяха подло подведени от комунистическата агитация и заложиха авторитета и военната си чест, за да бъдат впоследствие обесени и разстреляни.
Самият девети септември - сух, топъл, есенен ден! Първите жълти листа се показаха в короните на дърветата. Избуялата през пролетта трева беше засъхнала, а отдолу побождаше младата. Организираните партийни и ремсови членове заемаха овакантените места в държав-ния апарат, особено във ведомството на Вътрешното министерство. Там всичко беше ново!
Малкото въоръжени хора - партизаните, които слязоха в населените места от горите и полетата, бяха плахи и неуверени. Страхуваха се от оръжието, което имаше в населението, а то не беше малко, страхуваха се от полицията и войската, от миналото си. Там, където имаше военни части, партизаните се предаваха на тях - представяха се, ръкуваха се, обещаваха си сътрудничество за доброто на Родината. Лошото и примитивно оръжие на партизаните беше сведено с цевите към земята. Първите дни те не заплашваха никого, защото бяха застрашени от минали провинения. Любовта на народа към тях беше почти никаква, следваха ги млади неориентирани хора! Подкрепяха ги тези, които в условията на свободната конкуренция не се изявиха. Никой не смяташе правителствената промяна за революция. Тази дума не се споменаваше, тя дойде по-късно по указание на Съветското посолство, което ръководеше дейността на ЦК на БКП, под формата на братско сътрудничество и консултация. Иначе е необясним фактът, че ръководителите, като се започне от регентите и министрите, 272-ата депутати и останалите министерски отговорници и областни ръководители, не пожелаха да емигрират, въпреки неповторимо благоприятната възможност за това. Всички останаха по местата си - вярваха в несъществуващата искреност на комунистите, вярваха в лозунгите за свобода, правда и човешко достойнство! Старите ръководители бяха прекалено добри патриоти и предпочетоха да чакат неизвестното, да умират в Родината, но не и като емигранти. Емигрираха малцина и те се спасиха. Направиха го тези, които познаваха по-добре морала на комунистите. Останалите преценяваха своята дейност като патриотична от гледна точка на националните интереси на страната, запазена от пожара на войната и постигнала националното обединение по мирен път. Никой не се страхуваше от 2000-те убити атентатори и конспиратори, те бяха нищо, те бяха oт средата на обществената утайка, която убиваше по улиците невинни хора, създаваше несигурност и дезорганизация.
Заразяващ пример в това отношение беше принц Кирил, княз Преславски, регент след смъртта на цар Борис. Той можеше да емигрира в много страни, защото в жилите му течеше синя кръв и беше обезпечен с богатствата на баща си - бившия цар Фердинанд. Не го направи по две причини:
1. Вярваше в добросъвестността на дълга си към отечеството.
2. Не познаваше моралния облик на комунистите.
Всички, които го последваха, станаха жертва на отмъщението и произвола, а те бяха хиляди и умираха години наред, та до наши дни, но най-важното - УМИРАХА ПРАВИ!
Войнишките комитети в казармата се изградиха от хора от втора ръка. Най-дейните, след като се увериха в лоялността на командирите, заминаха на нови длъжности, в частите останаха да действат неопитни млади хора, повечето от които се приобщиха на самия 9 септември или по-късно.
Капитан Минков не прояви интерес към състава на комитета, той не се предложи, не беше и поканен.
- Разчитайте на Минков, приобщете го! - поръча Кенарски на ремсовия секретар, преди да напусне частта. Той или не го разбра, или се страхуваше да приобщи около себе си по-влиятелни хора.
Първата заповед след правителствената промяна от главното командване гласеше:
—Да се извърши самолетно разузнаване по артериите на западната граница, като се отбележат на картата позициите на противника! Пилотът да бъде проверен, честен отечественофронтовец; ако не е сигурен, с него да летят двама души от проверените с оглед да не премине на страната на врага!
Командирът и хората от комитета прочетоха телефонограмата и прехапаха устни, в кабинета настана тягостна тишина.
- Търси се един предан, ако такъв липсва, още двама от сигурните! - Повтори като в просъница полковник Ангелов. - Последните какво ли биха направили, те първо, не могат да се ориентират в полет, не могат да предотвратят нищо, но ... заповед! Сега няма верни - разсъждаваше командирът, като подкани хората от комитета да предлагат. Мълчанието беше продължително и тягостно.
- Ако нямате против, да предлагам аз - наруши мълчанието той.
- Предлагайте, другарю командир - глухо каза председателят на комитета.
- За тази задача аз вярвам в един пилот - инженер капитан Минков.
- Минков ли? - изненадано откликна фелдфебелът от комитета. Убедени ли сте, че е достатъчно чист, той още не е проучен, не е разпитан по наша линия! Данните, които имаме за него, са от старата власт, а тя си отиде! Известен е като националист!
По гладкото лице на командира се появиха червени петна, в гърлото му заседна гневна вълна, веждите се накъдриха нервно и една отвесна жила между веждите преполови високото мрачно чело на две и той отговори:
- Фелдфебел, нас ни възпитаваха в дух на чест и доблест, ние така служехме на България! Честния е винаги честен, а безчестният остава завинаги такъв! Който не е служил вярно на първия си командир, ще бъде такъв и на последния! Златото на бунището да го хвърлиш, оста-ва пак злато, а боклука на луната да го вдигнеш, остава боклук!
Командирът с явно усилие се стараеше да говори спокойно, въпреки това се задъха и разкопча теленото копче на куртката си.
- Щом така мислят за Минков, то за мен не мислят по-добре, но аз съм пред тях и те още спазват някакви норми на приличие - мислеше Ангелов. Отново в широкия кабинет властваше тишина и подозрение и всеки мислеше по своему. Фелдфебелът огледа петчленния комитет и прецени качествата на всички. Двама от тях бяха обрали лавката, за което бяха в карцера, но 7
не бяха съдени по снизхождението на дивизионния генерал. Третия беше излежал криминална присъда като малолетен. Четвъртият като артелчик с негово съдействие бяха продавали от склада продукти, но това стана известно в началото на месеца и преписката потъна неизвестно къде.
- Ето нашето лице, това сме ние от първия до последния - помисли той. - Командирът ни знае, но е принуден да мълчи, защото основата, върху която стоеше, е съборена. Ако се опита да говори, ние ще го принудим да мълчи, защото притежаваме най-ценното качество - безрезервно подкрепяме новата власт. Трябва да се търпим! Принудени сме да работим заедно! Нито той, нито Минков са толкова черни, нито ние сме много чисти, затова ще се сработваме, без да притъпяваме бдителността, ще изпълняваме задачите отгоре, а там е ЦК - те си знаят работата!
Така разсъждаваше фелдфебелът, който беше най-авторитетен между тях. Той реши да търси компромис.
- Другари, отговорността е обща и решението трябва да бъде общо, единодушно. Другарят командир познава качествата на състава и аз смятам да подкрепим неговото мнение. Ако сте съгласни, да се спрем на капитан Минков, и да преминем към втората задача от телеграмата. Кои ще бъдат придружители?
- Аз вярвам в качествата на летеца, а в обсъждането на придружителите няма да участвам - това е ваш политически въпрос.
Започнаха пазарлъци, доводи и отводи. Никой не желаеше да прелети над позициите на противника, всеки съзнаваше, че ще лети над военни части, а там, където се стреля, няма гаранция за живот.
- Щом гласуваме на Минков доверие, то нека бъде докрай! Най-добре е да бъдеш сам! – предложи един и пет ръце се изправиха нагоре.

Следва продължение

https://grigorsimov.blog.bg/politika/2012/02/26/chetiridestte-bezotgovor...