You are here

“Луканов беше агент на Москва”, казвали Живков и…Решетников

Във връзка с българската уникалност от 1990 г., когато само у нас на власт в цяла Европа се укрепи чрез избори бившата компартия, читателят Ясен Прахов припомни какво се случи в Словения – уж същото, но не съвсем…

Словения, също както и България, изуми света когато в края на 1991 г. на свободни и демократични избори избра за президент другаря Милан Кучан, здрав партиен кадър – бившият представител на Словенския Комунистически Съюз в ЦК на Югославската комунистическа партия, а после и председател на Словенския Комунистически Съюз. Голямата разлика между Словения и България дойде от това, че другарят Милан Кучан започна непоколебим курс към европейска демократизация на страната, към НАТО и към членство в Евросъюза. Милан Кучан беше преизбиран два пъти за президент, през което време Словения се превърна в лъскава западна страна с работещи институции и висок стандарт на живота. Освен НАТО и ЕС, Словения от години е и в Шенген, а валутата й е ЕВРО – нещо, което колебаещата се в ориентацията си България не може да постигне”.

Така е. Но нека вникнем в разликата с другите подобни примери в разпадналия се съветски лагер. В едно отношение България се различава от всички останали: само тук съветското влияние успешно беше трансформирано в руско и това ни закотвя на дъното на Европа и до днес, за да служим за подигравка и негативен пример на европейска интеграция, употребяван за целите на днешната руска пропагандна.

Бивши висши партийни функционери наистина изиграха конструктивна прозападна роля в бивши съветски колонии, като Полша, Унгария, Словения, че и в ГДР също. Да не говорим, че моторът на перестройката в СССР, бившият член на политбюро на ЦК на КПСС, (подобно на някогашния комунистически функционер Милован Джилас в по-стари времена в бивша Югославия) се превърна не просто в дисидент, а в осъзнат убеден антикомунист.

Само тук агент на Москва пое в свои ръце демокрацията за целите на преобразуването на съветската пета колона в руска. И успя, трябва да му се признае.

Дали не му запушиха устата с олово по тази причина, за да не вземе да се разприказва някой ден? Или може би е проявил признаци на колебание и разкаяние за антибългарската си дейност в полза на Кремъл?

Вероятно никога няма да научим. Не и в рамките на един човешки живот. Та те “братушките” не искат да знаем тайните им гадости в България от 19-ти и 20-ти век, отказвайки да ни върнат откраднатите от тях архиви, как да очакваме признание за операциите им в и срещу България в наши дни.

На пръв поглед е скандално да продължават да наричат военен трофей престарелите по всякакви демократични стандарти за разсекретяване исторически архиви на царство България. В същото време това е самата истина: архивите са оръжие за нашето освобождаване от хватката русофилщината във всичките й интерпретации. Това оръжие е пленено от враговете ни по време на тяхната вероломна окупация и те нямат никакво намерение да ни улесняват в нашата самоосвободителна мисия. 

А и за разлика от (споменатата по-горе) Полша, покорената вторично от вътрешни врагове България не настоява да бъде разкрита историческата истина. Власт и опозиция у нас са единни с своето раболепие пред Москва.

В България жертвите на целенасочения терор срещу цвета на нацията със сигурност са повече от разстреляните в Катин полски офицери – не само на глава от населението, но и в абсолютно изражение.

При това тукашните жертви на съветската окупация, избити с ръцете на подставени лица на окупаторите,  са пръснати с езическа жестокост без гробове и обозначения из цяла България. Българите няма да узнаят истината за виновниците по начин, сравним с онзи, който постигнаха поляците. По простата причина, че поляците са исторически доказано жертва на Русия, докато измамените (още в Сан Стефано) българи се изживяват като благодарни на Матушката чеда на руското освободително мракобесие.

Не, това не е клевета срещу Луканов, както биха казали верните лукановисти, с които се изпокарах в началото на 90-те години и с които до ден днешен си останахме врагове. Особено много ме намразиха за телевизионното ми обръщение на 27 ноември 1990 г. (в качеството на изпълняващ длъжността главен директор на БТА) към журналистите да не се подчиняват на заплахата на премиера Луканов, че ще си имат работа с прокуратурата ако отразяват обявената за следващите часове обща стачка срещу неговото правителство.

Ако не беше тя и хората не се бяха осмелили да стачкуват (въпреки неговите заплахи), той щеше да досъсипе остатъците от съветска България в името на нейното пълно омаломощаване в нозете на петата колона на Москва.

Вижте цитат от книгата (кой ли нормален човек без много специални интереси би си я купил за 30 лева?) на историка проф. Илчо Димитров. Може и той да е бивш комунист, но в достоверността на свидетелството му нямам съмнение. Покойник е, но ни е оставил важно за историята свидетелство за най-съществената част от истината за прехода (от съветска колония към руска полугуберния).

Изключително добре осведоменият вътрешен човек на комунистическата власт застава зад твърдението си за това как Москва превзе България отново, залагайки мината “Луканов”във фундамента на българската демокрация.

А на скептиците, които ще гласуват недоверие на източника на важния цитат заради принадлежността му към враждуващия с лукановистите лагер от обкръжението на Жан Виденов, предлагам да се замислят върху следното: щом може да се вярва на всяка дума на съставителите на досиета в бившите служби, защо да не може да се има доверие на проф. Илчо Димитров, който не се крие като тях?

Ето какво свидетелства той:

“…Т.Ж. косвено изразяваше мнението си към него (Андрей Луканов-бележката моя), че е агент на Москва и донася всичко на съветското посолство. За доносите му е съвсем вярно. Решетников ми е разказвал как Андрей идвал най-редовно в посолството (живее на 200 метра от посолската  сграда) и са се затваряли с посланика в сауната (където нямало опасност да бъдат подслушвани)…

“Илчо Димитров В правителство на Жан Виденов  Дневник”

Съставител и научна редакция проф. Иван Илчев

Издателство “Захарий Стоянов”, София, 2018, страница 697

http://ivo.bg/2019/01/18/%D0%BB%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%...