You are here

„Корупционната България“ – от Иван Костов до „спасителя“ от Мадрид

Трябва да помним злото, за да не ни сполети отново

Как България стигна до политическия цинизъм и чалга-философията - всичко е за продан, само консумативното има стойност, нравствеността е отживелица

На 20 октомври, от 18,30 часа в Национален дом на науката и техниката в столицата ще бъде представен вторият том от изследването на Едвин Сугарев, Христо Христов и Красен Николов „Корупционната България“. То е част от проект „История на корупцията в България в годините на преход към демокрация /1989-2016/. Faktor.bg представя на своите читатели предговора към изданието, с любезното съдействие на Едвин Сугарев.
„Голямото предимство на този изследователски труд се състои в това, че събира на едно място поредица от корупционни афери, които, обединени на едно място, демонстрират последиците от корупцията, изкривяванията в цялостната обществена среда и възпроизвеждането на тези практики на по-високо равнище. (...) За мен като историк, друго предимство на това изследване е, че опровергава мнението за обществена амнезия по отношение на тези корупционни практики и афери. Едва ли ще има възпиращ ефект спрямо бъдещите корупционни практики, но се надявам поне да разсее убеждението, че те лесно могат да бъдат забравени и простени", изтъква в предговора към изданието историкът Момчил Методиев.

Едвин Сугарев

За да бъдат разбрани корупционните прецеденти и тенденции в рамките на един исторически период, трябва да познаваме политическия и обществения контекст, в който те се пораждат и който в една или друга степен предопределя тяхното съществуване и разгръщане. Трябва да знаем откъде се появяват, как и в каква среда битуват корупционерите между 1997 и 2005 г. – един наистина съдбовен период в новата българска история, предопределил до голяма степен тяхното битие и по-късно, включително и в наши дни.

1997 година е наистина преломна в българския преход. Тя е белязана с реалностите на една национална катастрофа – банков колапс, стопил спестяванията на всички българи и предизвикал нечувана бедност и трицифрена инфлация. Властта на БСП, стартирала в началото на 1995 г. с абсолютно мнозинство и неприкрити амбиции за реставрация на силната държава от времето на социализма, приключва с оставката на кабинета на Жан Виденов и отказа на новия президент Петър Стоянов да даде мандат за ново правителство на провалилата се бивша комунистическа партия – което буквално спасява страната, намираща се на ръба на гражданска война. След проведените избори БСП за пръв път в историята на прехода претърпява унизителна загуба, а СДС, успял да оглави недоволството и спонтанния бунт на българите, печели абсолютно мнозинство. Така за пръв път след комплота срещу правителството на Филип Димитров България има шанса да предприеме реални реформи и да се превърне от посткомунистическа в нормална държава.

Това, уви, се случва само отчасти. Стартиралото с огромно въодушевление управление на демократичните сили приключва през 2001 г. със загуба на един милион и четиристотин хиляди избиратели – най-голямата изборна загуба в историята на СДС. И което е по-лошо - тази загуба не само стопира започнатите, но недовършени икономически реформи, но и размива и 

покварява самия политически модел, 

в чийто рамки се развива новата република. Доверието на избирателите в политическата сила, под чиито знамена започват реалните промени в началото на 90-те години на ХХ век, е разколебано. Оттам нататък следват само изхабяване и деградация. Съюзът на демократичните сили никога не успява да възстанови позициите си от това драматично кратко, но решаващо за страната време.

Редно е да се запитаме на какво се дължи тази драматична загуба на доверие. Има, разбира се, и редица обективни причини за това – например истина е, че правителството на Иван Костов наследи една банкрутирала държава, за чието възстановяване е платена висока политическа цена; истина е и, че енергията на протестите от 1996 и 1997 г. е много различна от тази в зората на прехода – сега хората искат не само демокрация и свобода, а по-високи заплати и повече сигурност. И са готови да повярват на този, който им ги обещае, дори когато обещаното е невъзможно за изпълнение – победата на бившия монарх с неговите 800 дни е убедително доказателство за това. Но има и други причини – не толкова явни и далеч по-субективни – и за съжаление корупцията на централно и местно равнище е водеща сред тях. Не че управлението на СДС е по-корумпирано от това на Виденов или на Беров, но докато за бившите комунисти е някак естествено да придобиват благини по корупционен път, за демократите подобни действия изглеждат кощунствено в очите на хората – и политическите негативи, нанесени от подобни прецеденти, се оказват непоправими. 

Когато се говори за прецедентите на корупция по време на управлението на ОДС, трябва да се има предвид и едно обстоятелство, което често се забравя – новата синя партия на Иван Костов е нещо различно от старата коалиция СДС. В началото на 1997 г., веднага след драматичните събития от 11-ти януари и 4-ти февруари, Иван Костов започва кампания за превръщането на коалицията СДС в единна партия – с принципно справедливата презумпция, че властта трудно би била удържана от коалиция от 16 партии, всяка от които следва собствени партийни интереси. Зад процеса на обединение обаче се крие нещо различно, което не може да бъде определено по друг начин, освен като 

политическа чистка

 Всъщност новият лидер използва този процес, за да разчисти освен всички партийни структури, и всички привърженици на Филип Димитров в редиците на СДС, тъй като според него няма как да се разчита на тяхната стопроцентова лоялност. Това е мащабен процес на преструктуриране, в чийто ход са разгонени много стойностни сини активисти – и преди всичко тези с антикомунистическо верую. Самата спойка на сините е променена – в началото тя е свързана с волята за промяна на българските реалности, наследени от комунизма. Под управлението на Иван Костов обаче се появява един друг, не съвсем достоен мотив – политическата лоялност се гарантира с бонуси от прагматичен характер – като се започне от избираеми места в депутатските листи и се стигне до шансове за кариерно развитие в партийните структури, постове в общинската администрация, предимства при получаването на материални благини: общински жилища, участие в приватизационни сделки и други подобни. 

Този модел предполага и персонална промяна в средите на СДС. Вакуумът от прогонените активисти (а те са твърде много – например около 80% от членовете на парламентарната група на СДС в 37. ОНС не са допуснати в следващото, а това е единствената парламентарна група на сините, която не се разцепи) е запълнен от хора, готови за осребрят политическите си позиции в полза на собствения си джоб – наплив от такива е винаги налице, когато една партия идва на власт. Освен това реалното преструктуриране на коалиционните структури в партийни е координирано от конкретни лидери – и това са Христо Бисеров в провинцията и Евгений Бакърджиев в столицата. И двамата имат решаващ принос за развитието на корупционните практики по време на управлението на синята партия, както и за срива на доверието в СДС.

Това би било сериозен проблем по всяко време, но той се превръща в съдбовен за СДС поради особените изисквания, на които правителството на Иван Костов е призвано да отговори. До този момент – цели седем години след началото на прехода - основната част от реформите, гарантиращи демократизацията на България, е едва начената с първите стъпки, предприети от правителството на Филип Димитров. Оттам нататък следват регрес и боксуване, съчетани със златното време за корупционерите и за силовите групировки по време на управлението на проф. Беров. Най-съществената част от икономическите реформи обаче – приватизацията на държавната собственост – именно тази, която би могла да гарантира необратимостта на демократичните процеси в страната, не е проведена, ако не броим пладнешкия грабеж, наричан масова приватизация. На правителството на Иван Костов се пада 

жребият на раздържавяването – тежък политически жребий с висока политическа и социална цена, 

но и шанс за оздравяването на националната икономика, а и на самата държава, която се задъхваше под тежестта на губещите държавни предприятия. 

Кабинетът на ОДС приема това предизвикателство. Но поради грешки, недомислия и  корупционни апетити, ефектът от приватизацията предизвиква и скоропостижната кончина на синята партия – тъй като раздържавяването на практика създава и нов икономически елит, чиято генеалогия е пряко или косвено свързана с БКП. По този начин е реализирана основната цел на тъй наречената перестройка – прехвърлянето на политическата власт на комунистическата олигархия на икономически релси. 

Несъмнено скоростно проведената приватизация предотвратява възможността да се търси реставрация на социализма от типа на съществувалия до 10-ти ноември 1989 г., както и да се наливат ресурсите на държавата в губещи предприятия, което е и основната причина за грандиозния провал на правителството на Жан Виденов. Но тази приватизация не създава средна класа, нито пък допринася за значим прилив на външни инвестиции – тя създава нова икономическа олигархия и полага основите на днешната олигархична държава. Героите на този процес са същите, които изграждат новите икономически групировки, битуващи на ръба на закона; фигури, свързани с номенклатурата на БКП и/или с мрежата на бившата ДС; кредитни милионери; внезапно забогатели спекуланти, за които нравствените критерии нямат никаква стойност. И именно в това е големият провал на СДС – въпреки че правителството на Иван Костов успява да се справи с икономическата катастрофа, да стабилизира лева и икономиката като цяло и на практика проправя пътя към евроатлантическата интеграция на България, то предава ресурсите на страната в ръцете на бившите комунисти и формираните от тях специално с тази цел структури. Последствията от това недомислие изпитваме и до днес на гърба си.

Това е реален факт, очевиден за всеки, който познава произхода на икономическите субекти, определящи за икономиката на днешна България и на чиято база се формира днешната икономическа олигархия. Дори само един от парадоксалните примери е достатъчен, за да се убедим в това: сред героите на РМД-приватизацията е и Корнелия Нинова, днешният лидер на БСП, която съвсем очевидно е подкрепяна и получава бонуси от правителството на Иван Костов, за да приватизира „Техноимпекс“. Отделен въпрос е дали и доколко този процес на „предаване“ държавната собственост в ръцете на компании, контролирани от кадри на бившата БКП (а често и на бившата ДС), е направляван съзнателно, за да се стигне до тези печални за българското бъдеще резултати. В известен смисъл можем да кажем, че нещата са били предопределени от генезиса на частния бизнес в страната – който тръгва от метафоричните „куфарчета“ на Луканов, – зад които се крият възможности за получаване на кредити без покритие и шансове за паразитиране на гърба на големите държавни предприятия, както и други, специално осигурени от законодателството бонуси.   Генезисът на този бизнес е свързан с парите от външния дълг, изнесени от страната към „неявните“ фирми на ДС на Запад; с парите, натрупани по криминален път по време на югоембаргото; и най-вече с парите на кредитните милионери и изнесените през кухи банки капитали, които се връщат след провала на Виденов, именно за да участват в приватизацията. Печалната истина е, че възможности за такова участие в България имат най-вече новите икономически групировки, създадени с помощта на ДС, тъй наречените застрахователи, преживяващи от рекет, питомците на формирования като Г-13 и бизнес клуб „Възраждане“, или политико-финансови кръгове като „Монтерей“ или „Банкя“. Ето защо приватизацията не формира средна класа , а вместо това полага основите на олигархията, задкулисно управляваща България от началото на XXI век.

Извън това обективно обстоятелство обаче и самият модел на приватизацията в България е обременен със стратегически, икономически и дори геополитически грешки, за които страната ни плаща скъпа цена. Философията, изповядвана от икономическия екип на кабината на Иван Костов по отношение на приватизационните стратегии, изглежда проста и убедителна. Тя има два основни стълба, а именно – че всяко предприятие струва толкова, колкото евентуалните купувачи са готови да дадат за него, и че е важно да се разпродава бързо, на всяка и всякаква цена – защото само и единствено смяната на собствеността може да гарантира необратимостта на демократичните процеси в България. В прилагането на тази философия Александър Божков  – наблюдаващ вицепремиер и основен идеолог на приватизацията в страната, има един сериозен гарант – изискванията на Международния валутен фонд, който налага ликвидирането на губещите предприятия като изрично условие за отпускане на траншове. Това означава, че гиганти като „Кремиковци“ например трябва или да бъдат продадени незабавно, или да се пристъпи към тяхната ликвидация, поради което от тогавашна гледна точка продажбата на всяка цена изглежда логична и приемлива. 

Тази логика обяснява защо примерно комбинатът „Кремиковци“, гордостта на социалистическата икономика, беше 

продаден за един долар

 Отвъд нея обаче зеят противоречия, която никаква логика не може да обясни – освен корупционната. По емблематичния казус с „Кремиковци“ например не е ясно защо държавата предпочита да получи един долар от „Дару Металс“ на Валентин Захариев, а не от металургични гиганти като швейцарската „Дюферко“ и турската „Ердемир“. Е, да, истина е, че „Дару Металс“ обещава по-големи инвестиции от тях, но е истина и че всички тези обещания са химерични – особено като от разчетите на тази нищожна в сравнение с конкурентите си фирма става ясно, че тя разчита планираните инвестиции да бъдат осигурени от невъзможните печалби на самия комбинат, а не от собствен инвестиционен потенциал или от банкови заеми. Казано по-просто – още тогава е било ясно, че поетите приватизационни ангажименти няма да бъдат изпълнени – което в крайна сметка се случва. Нито дълговете от стотици милиони биват погасени, нито пазарите за продукцията на комбината биват осигурени,  нито обещаните нови технологии са въведени. В крайна сметка за потрес на държавата се оказва, че „Кремиковци“ все пак е струвал повече от един долар, защото без да спази приватизационните си обещания и натрупвайки нови дългове, Валентин Захариев продава комбината на индиеца Прамод Митал за 110 милиона долара.

Други случаи са още по-скандални – като някои от тях 

граничат с национално предателство

 Например две продажби са наистина необясними – тази на „Нефтохим“ и тази на „Булбанк“.  В първата дори скандалната цена не е толкова шокираща, въпреки че е много пъти по-ниска от реалната. Става дума обаче за сделка, която в прекия смисъл на думата застрашава националната сигурност на България: при почти пълната ни енергийна зависимост от Русия единствената работеща нефтена рафинерия се продава на руска компания, при това при условия, които дават възможност на собствениците въпреки реализираните милиарди годишни приходи да регистрират загуби и да не плащат данък печалба. В същото време нефтеното пристанище „Росенец“ е превърнато в нещо като руски анклав на българското крайбрежие, до когото митническите власти нямат достъп. И така в течение на повече от 15 години никой не знае какви количества нефт влизат в комбината и каква продукция е изнесена от него. 

При втората сделка цената е наистина шокираща – втората по големина банка в България, притежаваща огромни материални и нематериални активи, е продадена за 360 милиона евро, което е малко под два пъти годишната ѝ печалба . И като връх на всичко, държавата доброволно се отказва от 172 милиона лв. дивидент.  

Не по-малко скандален е и казусът с националната Авиокомпания „Балкан“, продадена за 150 000 долара. Разбира се, истина е, че компанията се намира в тежко финансово положение (никой обаче не се и запитва как се е стигнало дотук), но е истина и това, че тя е продадена на фирма с нулев опит във въздухоплаването. На всичкото отгоре тази компания е специализирана в ликвидация на губещи предприятия, и че държавата безропотно наблюдава как вместо да я оздравява, компанията на Гад Зееви разпродава материалните ѝ активи, нейните дестинации и акциите ѝ в SITA. Други примери са далеч по-малки по мащаб, но много ясно показват механизмите на корупцията на местно равнище, осигуряваща материалното добруване на местни лидери и

 координатори на СДС – и случаят с „Хлебна мая“ – Русе

 е най-емблематичният от тях.

Но не само приватизационните сделки, но и техниките, по които се стига до тях, страдат от сериозни недъзи. Може би най-сериозният е свързан с тъй наречените Работническо-мениджърски дружества (РМД), при които работещите в едно предприятие и неговият мениджърски екип образуват сдружение, което се явява като купувач. „Дребната“ подробност е, че най-често участието на работниците е само декор за сделка, при която тъкмо директорите, които са източили и обезценили предприятието, го купуват при преференциални условия, като се заплаща първоначално само 10% от цената, а останалите се разсрочват. Освен това част от сумата се изплаща не в брой, а в приватизационни бонове или други финансови инструменти, които се търгуват в пъти под номиналната стойност. При този тип сделки се наблюдават най-сериозните провали в съдбата на закупените предприятия – тук има схеми, които работят, въпреки че всички са наясно с техните механизми. В една от тях примерно РМД-то залага предприятието пред банка, още преди да бъде купено, с получения заем го купува и после не изплаща заема. Така банката става собственик, а РМД-то играе ролята на нейно подставено лице, позволяващо сделката да бъде сключена при по-изгодни условия. Според друга, РМД-то купува предприятието, а после го препродава на реален купувач, който е останал в сянка при сделката. При третата и най-печална схема РМД-то купува задлъжняло предприятие, но не изпълнява приватизационните си задължения и не покрива дълговете му. Вместо това разпродава имуществото му на безценица, като понякога се продават работещи машини за скраб. Друга съмнителна техника е продажбата чрез приватизационни посредници – като в редица случаи се оказва, че те играят в полза на един или друг кандидат, или биват използвани, за де се отстранят определени, неудобни за някого кандидати.

За съжаление приватизационните грехове не са единствените, които показват политическата основа на корупционните процеси. Изглежда, сините забравят за уроците от управлението на Виденов, след като и по тяхно време се появява един „приятелски кръг“ – кръгът „Олимп“, за съжаление свързан директно с премиера Иван Костов. И това не са журналистически спекулации, защото Славчо Христов, бивш ресторантьор и собственик на любимия на Костов ресторант „Олимп“, става шеф на борда на директорите на СИБанк, след което тази банка се развихря по начин, който много напомня този на БТК, – като прибира в трезорите си парите на важни държавни институции, като реализира чрез РМД-та сделки за най-апетитните части от курортите „Златни пясъци“, „Пампорово“, както и като закупува Стопанска банка – при това за нищожна сума, въпреки че тази банка разполага с огромни активи, вземания и реални пари в трезора си. Не по-малък корупционен потенциал крият договорите на братя Джанкови с Ръководство на въздушното движение, като братята са свързани както с Иван Костов, така и с Евгений Бакърджиев.

Разбира се, не всички корупционни казуси на управлението на ОДС могат да се впишат 

в сметката на Иван Костов

 Един от най-мащабните корупционни скандали на това управление – мълчаливата подкрепа за сделките на Майкъл Чьорни и просперитетът на „Мобилтел“ – като в името на този просперитет е бавена приватизацията на БТК, се свързват по-скоро с Богомил Бонев и Евгений Бакърджиев. Всъщност този корупционен сюжет е централен в прочутия доклад на НСС за корупцията в управлението – един от малкото документи на службите за сигурност по тази тема, придобили публична известност. Именно във връзка с този доклад Иван Костов отстранява две трети от членовете на кабинета си, но отказва да обясни какво налага тази смяна, и премълчава корупционната обремененост на част от отстранените министри, което е тежка политическа грешка.

Не по-малко значение за разпада на доверието в демократичните сили изиграва „моделът Софиянски“ – или начинът, по който трикратно избираният кмет на столицата и неговият Общински съвет, оглавяван от Антоан Николов, упражняват своята власт, като някои от корупционните практики, реализирани от тази компания, са разтърсващи не само по своя мащаб, но и по своята наглост. Особено скандалите около тъй наречените заменки и сделките на общинската фирма „Софийски имоти“.

Това са само малка част от примерите, могат да се прибавят още доста. Заедно с други неизпълнени обещания – като например това за отварянето на досиетата и за наказването на виновниците за банковата катастрофа, те разяждат доверието в демократичните сили, в шансовете България да се превърне в нормална държава – може би по-бедна от другите, но осигуряваща справедливост и достойно съществуване за своите граждани. Тъкмо чувството за справедливост е накърнено от корупционните прецеденти по време на това управление, което пък подхранва глобално недоверие в политическото, както и трайност на изключително изгодната за бившите комунисти формула: „И едните, и другите са маскари.“ В перспектива точно това разочарование ще доведе до избирането на Симеон Сакскобургготски, а по-късно и до политическия цинизъм и чалга-философията, по силата на която всичко е за продан, само консумативното има стойност, нравствеността е отживелица, а общото благо е презряна и наивна вяра – и всеки трябва да работи само в полза на своя личен интерес. 

Разбира се, може много да се говори за обективните трудности, пред които се изправя правителството на Иван Костов, но това е само половината от истината за бързото изчерпване на политическото доверие в него. Другата половина е нелицеприятна и затова най-често се премълчава. Просто хората, чийто протест осигури достъпа на СДС до властта, не са си представяли нещата по начина, по който ги виждат реализирани от това правителство. Тяхното доверие е пожертвано – заради 

странната търпимост към корупцията, 

подозрителното толериране на Майкъл Чорни, чорапите от 25 долара на Йордан Цонев, луксозната къща на „сивия кардинал“ Христо Бисеров, мегаломанията на Евгений Бакърджиев, фирмите на Краус и фамилия, просперитета на Славчо Христов и братя Джанкови. Заради мълчанието и премълчаването, заради високомерието и шуро-баджанашкия манталитет, които това правителство търпя и култивира. И поради това, че вместо гражданско общество и реална демокрация, управляващите всъщност се опитват да постигнат силна държава – и вместо да се преборят с раздутата администрация и с бюрокрацията, превръщат самото СДС в техен политически представител.

Това са само част от факторите, които довеждат на власт Симеон Сакскобургготски – с всички последствия от това. Само част, но твърде съществена. Тук обаче трябва да отворим една голяма скоба, за да вместим корупционните прецеденти и практики в новия политически контекст на България след идването на власт на „царския“ кабинет. Нека вземем за пример най-известния, но и най-оспорван прецедент – сделката за външния дълг на България, осъществена от министър Милен Велчев и неговия екип. Тя не е просто и само един от многото корупционни прецеденти в рамките на българския преход към демокрация, тя е корупция от съвсем нов тип, която се реализира под прикритието на „грижа“ за добруването на България – съвсем открито и на правителствено равнище, въпреки че ефектите от тази сделка се измерват с милиардни загуби. Както с избора на бившия цар за законен премиер на  България се променя политическата история на прехода, така и сделки от този тип бележат нов етап в корупционната история през същия период. Не че и преди не е имало министри, уличени в корупция – примерите с Богомил Бонев и Евгений Бакарджиев, министри в предходния кабинет, са достатъчно показателни, а ако се върнем по-назад във времето, можем да си спомним и за одиозния вицепремиер Нейчо Неев, изявил се и като покровител на петролната контрабанда за бивша Югославия. За пръв път обаче се сблъскваме с финансов министър, който толкова директно използва държавната хазна за спекулативни сделки в мащаб на милиарди долари, като действията му са натоварени с висок корупционен потенциал – толкова висок, че привличат вниманието на Прокуратурата, а Народното събрание формира анкетна комисия, която да ги разследва. 

Всъщност между тези корупционни практики и промените в политическия и обществения климат, настъпили с идването на власт на правителството на НДСВ, има осезаема връзка. Това правителство също има заслуги към България – сред които постигането на значим икономически ръст и включването на страната в НАТО. Но, уви, 

на везната на историята минусите са повече от плюсовете

 Повечето политически наблюдатели отчитат твърде рязката промяна, която настъпва с идването на власт на бившия цар Симеон Сакскобургготски: неговата поява бележи края на двупартийния модел в новата политическа история на страната ни – което, обаче, съвсем не е само позитивен факт. Всъщност става дума за релативизиране на българското политическо битие, белязано с изключителен цинизъм. След пришествието на Симеон Втори, всичко е извадено на политическия тезгях, всичко е за продан. Неговият кабинет е първото откровено центристко правителство в историята на втората република, поради което в някакъв смисъл е родствено с правителството на проф. Беров  – както по моралното безразличие на управляващите, така и по политическата двусмисленост на своето позициониране – едно правителство, което се представя за „дясно“, но всъщност балансира в зависимост от своите политически интереси. А и през по-голямата част от първото десетилетие на XXI век управлява или с негласната подкрепа на левицата, или в директна колаборация с нея.

Има обаче и една съществена разлика между предишните правителства и „царското” такова. Ако те, макар и с известни уговорки все пак изразяват политическата воля на подкрепящите ги мнозинства и се опитват да имитират изпълнение на ангажиментите, които са поели пред избирателите, тук няма такова нещо. Самите ангажименти са абсурдни – например обещанието на бившия цар да „оправи“ българското дередже за 800 дни. Партнирайки си открито с ДПС, а скрито и с БСП, НДСВ управлява България в контекста на един голям властови водевил, в който нищо не е това, за което се представя.

Това правителство вече не е реален политически субект, то е 

инструмент за реализация на чужда – и олигархична – политическа воля

 Царят не е реален политически субект, той е доведен в България, за да спаси БСП от угрозата да има втори мандат под управлението на ОДС. В някакъв смисъл той е наемник, комуто е платено с имоти на стойност около 200 милиона евро, за да поеме ролята на зиц-председател на страната – твърде добро заплащане за един детрониран изгнаник, но и твърде евтино предвид ползите, които неговите кукловоди извличат от разиграването на този сценарий – като самото „връщане“ на царските имоти е един от корупционните сюжети на времето. В този смисъл с довеждането на Симеон Сакскобургготски – организирано и платено от олигарси от ранга на Илия Павлов, Васил Божков – Черепа, Спас Русев и други подобни (чиито действия впрочем са координирани не от друг, а от ген. Любен Гоцев), започва не само един нов етап от българския преход, но и едно ново равнище в политическия ГМО инженеринг, включващо вече не само производство на партии за еднократна и многократна употреба, но и своеобразни „спасители“ на нацията, на които БСП подава топката на властта, когато не може да я отиграе сама.

Този нов етап на прехода ражда и нова коалиционна „култура“, в която всякакви комбинации са допустими в името на оцеляването във властта. Още при правителството на НДСВ става очевидно, че царят е скритият партньор на левицата – след като при формирането на своя кабинет приема участието на двама представители на БСП в него. Следва – при следващия мандат – директно коалиране с партията, която го е изгонила от страната и е ликвидирала чичо му. Следва – след още един мандат – още по-невероятен вариант, макар и вече без участието на НДСВ: на правителство, формирано от загубилите изборите партии, в чиято подкрепа Сергей Станишев, лидер на БСП и на ПЕС, участва рамо до рамо с крайно десния националист Волен Сидеров.

Всичко това има един основен ефект: помътняване. Помътняване на обществения климат, разкалване на политическия терен. Това е нова и различна ситуация, при която се създават правителства с размита политическа отговорност, а сферите на властовите ресурси се делят по явни или тайно договорени квоти. При първата тройна коалиция това разпределение бе публично обявено: 3-5-8. При следващата такава то е грижливо пазена тайна. Между впрочем, то вече няма и съществено значение, тъй като управляващите не са изразители на автентична политическа воля, а марионетки, които изпълняват поръчки от два източника – от Москва и от задкулисието на българската олигархия, чиито мотиви впрочем са взаимозависими и неразчленимо сплетени. За да функционира тази система, и марионетните фигури да не бъдат застрашени от вътрешни противоречия, между руските интереси и българските корупционни практики е намерен необходимият баланс: те не се конкурират, а се допълват взаимно.

Стратегията на размитата политическа отговорност предполага и една малко по-различна корупционна стратегия, с която кукловодите на различни леви правителства след 2001 г. реализират своите икономически  интереси. Става дума не само за рязка промяна в мащаба на голямото ограбване на държавата, но и за друг тип взаимодействия между корупционерите и държавните институции. Паралелно с досега познатите механизми като контрола на контрабандните канали и създаването на удобни законодателни и институционални вратички за лесно забогатяване, се създават условия за мащабно ограбване със съвсем директната помощ от страна на държавни служители на най-високо йерархично равнище. И вече крадат не само бизнесмените от кръжащите около политиците „обръчи от фирми“ – вече самите министри спретват грандиозни корупционни афери, прикрити зад версията, че със своите действия защитават национални интереси, или че осъществените от тях приватизационни сделки и раздадени обществени поръчки са били най-добрите и най-целесъобразните.

Патентът на този тип мащабна и добре прикрита корупция принадлежи на правителството на НДСВ, а два от примерите го илюстрират по емблематичен начин: това са сделката с външния дълг, осъществена от министър Милен Велчев, и продажбата на БТК, реализирана от министър Николай Василев. Последната недвусмислено показва, че корупционните схеми вече могат да бъдат не просто инициатива на един или друг министър, но и да са продукт на волята на целия кабинет: БТК е продадена за 230 милиона евро на „Вива Венчърс“, за да бъде препродадена четири години по-късно, без да са изпълнени приватизационните задължения на купувача, за 1,611 милиарда евро. За да стане възможна тази сделка обаче, вицепремиерът Николай Василев сменя позицията си в кабинета – от министър на държавната администрация става министър на транспорта и съобщенията, което очевидно е станало със санкцията на целия кабинет – и причината за тази смяна е също толкова очевидна. 

Тясното преплитане на корупционните прецеденти с политическия елит и държавната администрация е особено видимо именно в този период. Това е времето, през което 

контрабандните канали работят с пълна сила и с тях се пълнят партийни каси,

 под надзора на опитни стари кадри от ДС. Неуспешните опити да се стопира дейността на безмитните магазини и бензиностанции, които нанасят загуби на бюджета от стотици милиони годишно, са повече от показателни. Защо е така обаче става ясно от един одит на Сметната палата, който показва, че от март 1992 до 2006 г. полицията е получава съвсем законно процент от печалбата от безмитната бензиностанция на прочутия Фуат Гювен, намираща се на „Капитан Андреево“. 

Макар и фрапиращ, този прецедент е все още в базисно равнище на корупционните практики. Докъде стига високото показва тъй наречената яхтена афера, при която от снимки, намерени в багажника на взривения Мерцедес на прочутия контрабандист Иван Тодоров – Доктора се вижда, че той (заедно със своя авер Петър Петров – Амигоса, спец по пране на пари) е на една яхта в Монако, наета от Спас Русев, в компанията на министрите Милен Велчев и Пламен Петров, както и на народния представител (и бъдещ министър на енергетиката) Мирослав Севлиевски. И отново с Милен Велчев е свързан друг един скандал – този с договора на британската фирма „Краун Ейджънтс“, която консултира българските митници. За тези консултации са платени близо 80 милиона лв. в рамките на девет години от правителството на НДСВ и това на тройната коалиция.

Това е и периодът, в който се разгръщат корупционните практики в енергетиката, за които свидетелства през 2006 г. американският посланик Джон Байърли в своята пространна аналитична грама „Мръсна енергия: корупция и липса на прозрачност измъчват българския енергиен сектор“. Тогава енергийната мафия овладява износа на ток, ремонтите и доставките в сферата на ядрената енергетика, минното дело и значителна част от топлофикациите, водноелектрическите и топлоелектрическите централи. Някои от взетите тогава решения се оказват съдбовни и години по-късно България плаща за тях скъпа цена – такова е например решението за възобновяване на проекта АЕЦ „Белене“, взето от енергийния министър Милко Ковачев под давление на Богомил Манчев, президент на „Риск инженеринг“, смятан неслучайно за министър в сянка. 

В периода, който разглеждаме в настоящия том, можем да видим много ясно как корупцията се разраства и заема все по-високи звена от обществената йерархия и намира нови и нови процепи в обществената тъкан, през които да постигне своите цели. Някои от персонажите в корупционните сюжети са наследени от времето на комунизма – такъв е например Батето, зет на Тодор Живков, неизменно оцеляващ по върховете на българския спорт,  докато корупционният скандал с филма на ВСС „Да купиш игрите“ не го помита от позициите му като член на МОК, шеф на БОК и президент на БФС. Други са рожби на новото време – като Кристиян Маслев например, който с мошеническа виртуозност източва приватизационния фонд на активните борци „Отечество“ и приключва живота си по класическия при подобни казуси начин – с 

няколко куршума в тила

 Че за корупцията няма прегради, си личи и от проникването ѝ в обществените медии – свидетелство за което е скандалът с договора за реклама на БНТ с руската компания „Видео интернешънъл“, подписан от генералния директор Кирил Гоцев под давлението на Красимир Гергов. 

Има обаче една централна тема, която можете да познаете по многото страници, посветени ѝ в този том – и това е корупцията в съдебната власт. Тя е видима чрез многото забатачени следствени дела, като на първо място сред тях са водените срещу виновниците за финансовата катастрофа на страната, свързана с източването и фалита на банките. Видима е и чрез съдебната сага на делото „Опицвет“ – най-голямата нарколаборатория за амфетамин. В сложната съдебна сага първо главният прокурор Иван Татарчев отказва да признае амфетамина за наркотик, а след това – години по-късно, Върховният касационен съд решава, че над половин тон амфетамин не е произведен с търговска цел. Далеч по-значима тема обаче е забатачването на самата прокуратура под управлението на Никола Филчев – периода между 1999 и 2006 г., възкресил принципите на Вишински в държавното обвинение, а редом с тях и тясната връзка между магистратите и мафията, даваща възможност на героите от подземния свят да се чувстват недосегаеми. В този период се култивира абсурдизмът в поведението на недосегаемите прокурори от ВКП и е изваден на показ техният примитивизъм, както и тяхното правно невежество – като редом с това хората придобиват усещането, че правосъдието обслужва интересите на мафията и на новите икономически групировки, вместо да раздава справедливост и да гарантира сигурността на българските граждани. 

Това е времето на десетките поръчкови убийства, които обикновено остават неразкрити, докато Прокуратурата се занимава с разчистване на политически сметки и с угаждане на управляващите днес, за сметка на управлявалите вчера. Времето, което много ясно показва как политиците признават Прокуратурата за табу в своето публично говорене – от чистия страх, че могат да се превърнат в обект за нейните репресивни стратегии, демонстрирани неведнъж и по най-шумния възможен начин. И най-сетне времето, което и с днешна дата  изглежда плашещо, тъй като неговата специфика може да бъде доловена и днес, но по още по-фрапиращ и рафиниран начин. 

Паметта за корупционните прецеденти и анализът на техните механизми са шансовете да разгадаем начина, по който миналото на корупционна България си говори с днешния ден. Важно е да разчетем и разберем този диалог – да видим кой откъде идва и с какви средства посяга към нашето бъдеще, за да разшири пространствата на  заблатеното минало. Важно е да видим корупцията не като набор от факти, а като процес, който се развива и усъвършенства, редом с още несъвършените възможности за превенция и въздаване на справедливост на нарушаващите закона и загърбилите обществената етика. Редно е да видим стратегиите на корупционерите, да идентифицираме слабите звена в обществената тъкан и законодателната рамка, която структурира общото ни съществуване, за да знаем как да им противодействаме. Това е основният мотив на изследването, това е и нашата цел, като редом с това искаме да покажем, че за общественото зло няма забрава – то ще бъде помнено и изваждано на показ, за да не ни сполети отново. 
http://www.faktor.bg