12 без 5

Manol Glishev

(Ужасът да си на губещата страна)

България не просто е в лошо положение – това за лошото положение е вярно, но то е вече банален извод.

Далеч по-интересното е, че България е в удивително, направо смайващо положение. То трябва да се изучава. Защото България упорито, постоянно, лоялно, отчаяно, творчески и дори с някаква перверзна храброст отстоява мястото си в губещия лагер.

Русия губи войната си в Украйна. Отблъсната от Киев и стагнираща в Донбас, отстъпваща по южното направление около Херсон и Николаев, а утре може би и чак към Крим. Изправена пред финансов колапс и международна изолация. Междувременно в България пристига американска елитна военна част, за да пази нашата част от Черноморието.

Съседите ни едни след други се отдалечават от Русия и помагат на постепенно побеждаваща Украйна (която пък получава огромни помощи от половината свят). Изключение е само Сърбия, която обаче също е в изолация.

И на тоя фон ние продължаваме да водим откровено проруска политика! Мисля, че даже Орбан е леко объркан от поведението ни.

Имахме едно далеч не съвършено, но почти приемливо правителство, което правеше простотии, но поне не колаборираше открито на агресора в сегашната европейска война – повтарям и наблягам, на губещия агресор.

Свалихме си това правителство и позволихме един национален предател, един руски агент да ни назначи друго правителство, което в момента открито работи за агресивния, губещ, фалиращ диктатор.

Всички държави наоколо (без Сърбия) вървят към сближаване на позициите с Украйна и Щатите. Само ние продължаваме да вървим наобратно! И да би казал човек, че имаме някакви общи интереси със Сърбия и Русия? Не! Никакви.

Езиковата близост и общата религия са хубаво нещо, но геостратегическите ни задачи са противоположни. На страната на Украйна са справедливостта, военното щастие, богатството и личните свободи. На страната на Русия са агресията, неуспехът, бедността и потисничеството.

А България ходи при Сърбия и Русия! Това е рядък, даже изключителен исторически случай на упорито, необяснимо в ината си национално самоунищожение.

Всъщност апатията на опитоменото ни, неуко население я разбирам. Това, което не успявам да схвана, е лоялността към губеща Русия от страна на властимащите негодници у нас. Дори и като престъпни умове, каквито са, Радев, гълъбчето му и компания би трябвало да осъзнават, че собственото им средносрочно политическо оцеляване зависи от това да обърнат палачинката и да почнат – дори и лицемерно, дори и късно! – да почнат да се преструват на демократи, украинофили и първи евроатлантици.

Може би единственото обяснение за упоритото и късогледо слугинство към Москва е страхът. Не любовта към Русия, даже не и алчността за пари и власт (защото парите и властта в средносрочен план ще са за победителите, тоест за приятелите на Украйна), а слепият, парализиращ страх, че московските господари ще дойдат и ще накажат този, който довчера им е бил верен, ако днес той се осмели да ги изостави и да смени лагера.

Мисля, че Радев, Копейкин, Нинова, Волгин, Дачков и прочие надолу по хранителната верига просто изпитват физически ужас. От новичок, от чадъри, от „случайни“ автомобилни катастрофи, от внезапни „самоубийства“, извършени „по лични причини“…

Не ми е жал за тези нещастници. Съдбата на страхливеца е заслужена. Но да, може би с този опит за обяснение започвам да ги разбирам. Всъщност победата на Украйна и свободния свят (а тя предстои) ще е полезна дори за тези нещастни страхливци.

По-добре да се намираш в затвора или в забрава при един демократичен режим, отколкото на дъното на Перловец с бетонни сандали, задето си погледнал руския си господар накриво…

Радев днес е в положението на коя да е нацистка марионетка през лятото на 1944. „Вечна дружба“, клетви за вярност към Райха и Водача, остро заклеймяване на англосаксонските „разбойници“, но всъщност цари трескава подготовка за бягство към… къде? Аржентина?

Или в наши дни бягството вече трябва да е към Китай? Защото в Москва дори и Радев не би избягал. Междувременно трябва да се поддържа фасадата, защото инак – Гестапо. Кръц. И край.

Manuil Grigora

#Лустрация