30 години срамота

Васил Пекунов

Отлетяха кръгли 30 години от падането на Берлинската стена. Толкова са и от началото на нашия „преход” от онова тогава към това сега. Сякаш беше вчера, нали?

Отдавна обмислях този безрадостен (както ще се стори на мнозина) текст. Реших обаче да поизчакам. Хем да отмине „светлата” годишнина, хем да се ориентирам какво мислят пишещите и говорещите известни и неизвестни сестри и братя за живота ни от 10.11.1989 насам. Прочетох, чух, видях. Сега ще кажа и аз какво мисля, като ще отмятам настрани не само всякакви подробности и дреболии, но и доста едри парчета плът от българското ни общо близко минало. Ще оставя най-основното, онова, което по мое мнение се вижда чудесно и от космоса, ала ние кой знае защо не го виждаме. Или пък се правим, че не го виждаме, макар че го гледаме от упор.

В началото ще ви предложа малко аритметика, онагледяваща колко „относително” възприемаме времето. Много или малко са 30 години? Да се гордеем ли, че използвахме такъв кратък период от най-новата си история, за да „преходим” към това, загърбвайки уж онова? Или да се каем, че пропиляхме такъв дълъг отсек от съвремието си, за да наливаме в крайна сметка от пусто в полупразно? Много или малко време оползотворихме или съответно профукахме? Нека опитам да помогна. Нека се ориентираме по аналогия, без да правим прибързани изводи, без емоционални оценки – само елементарна аритметика.

Колко години минават между Освобождението ни от турско робство и Съединението на Княжество България с Източна Румелия? 7 години и половина. След този исторически „миг” вече сме готови да се съединим напук на всичките ни „братя” и „доброжелатели”. От Съединението до балканските войни? Точно така – приблизително 27 години. Замисляли ли сте някога – поне веднъж в живота си – какво е постигнала онази България в „прехода” си от Съединението до Балканската и Междусъюзническата война? Ако не сте – сторете го. Следва Първата световна война – още 4 години. После идат годините между края на Първата и началото на Втората световна война – това са 21 години. Само 21. Човек да настръхне колко са малко! Няма да питам кой какво си е мислел, ако се е замислял някога, за сътвореното от онази България само за 21 години до 1939-а и къде се е нареждала между народите на Балканите, пък и в Европа. Единствено ще напомня (аналогията!), че периодите са съпоставими (с тоя нашия „преход”) като дължина, като изминало време. И излиза, че дори за доста по-кратки срокове предците ни не само са възкръсвали от тъмата на робството или от руините на войните, но и са съграждали свой общ национален дом, с който може да се гордеем.

Освен ако не се гордеем, понеже сме идиоти, ала този текст не е посветен на клиничните отклонения.

Следват 6 години световна унищожителна война. В края на петата година от тази война у нас стъпват войските на маршал Толбухин, маршал на Съветския съюз. И потича период от 45 години до началото на сегашния ни „преход”. 45 години, да ги наречем, социализъм. Нека кажа – за яснота, – че 45 е само един път и половина повече от 30-те ни „следсоциалистически” или „преходни” години. На някого да му се струва, че социализмът продължи безкрайно, а десети ноември 1989-а бе едва вчера? Да? И на мен така ми изглеждаше и продължава да ми изглежда. Ала аритметиката казва друго.

Малко отклонение все в тази връзка. Моето поколение, което се роди със смъртта на Йосиф Сталин и „първото секретарство” на Тодор Живков, живееше от най-ранна детска възраст не с усещането, а с убеждението, с вярата, ако щете, че оная война на добрите срещу лошите е бушувала някъде в безкрая на древното минало, че ботушът (добрият ботуш) на маршал Толбухин е престъпил прага ни някъде около памтивека, че и преди памтивека. Когото и да съм питал за това от връстниците си, всички го потвърждават – и на тях така им се е струвало. А са били минали някакви си смешни от историческа гледна точка 15-20 години, когато ние вече зубрехме за славни битки и вдъхновяващи победи на добрите над лошите ботуши. И се чувствахме доста комфортно, понеже неизменно бяхме откъм страната на добрите. Зубрехме и се готвехме да живеем в комунизма, както ни бяха обещали чичковци Никита Хрушчов и Тодор Живков, от 1980-а да заживеем, та до безкрая на времето. Апропо, обещаха ни го през 1961-1962-ра – само 16-17 години след края на войната и трябваше да изчакаме някакви си 18 години до началото на безкрайния комунизъм. Край на отклонението.

И край на заниманията с аритметика, посветени на относителността на времето в нашето съзнание.

Да се пренесем в днешно време. Добре ли живеем през февруари 2020-а? Дума да няма – да. Да и да. Като цяло, като народ. Като макропоказатели. Като макро не знам какво си. Членове сме на Европейския съюз и НАТО, свободни сме да пътуваме, имаме сравнително (сравнително с по-рано) добри доходи, не е като да гладуваме – гладуването е рядкост, нови магистрали, пътища, градинки с чешмички, МОЛ-ове, интерконекторни и просто конекторни връзки на едно, вързано с друго… Расте благоденствието, както би се изразил онзи непрежалим за мнозина държавен мъж, споменат одеве, „царувал” у нас 35 години – почти колкото „прехода” ни, настъпил след като той спря да царува.

Сериозен съм и не иронизирам, като цитирам обещавача на комунизми, с чието увиснало чене почна „преходът”. Наистина благосъстоянието ни расте. И нека не влизаме в безплодни и налудничави спорове единствено на нас ли се дължи хубавото или поне по-голямата част от хубавото и светлото, или то е плод предимно на най-често безкористната и почти винаги добронамерената помощ на други народи и световни организации, че и на отделни добри чужди люде с пробългарска нагласа. Хубавото си е хубаво. И свършеното от нас е хубаво, и помощта отвън е хубаво дело. Слава Богу, че хубавото винаги е хубаво. Накратко – нека поне в този текст избегнем яростните спорове кое е първично и вторично, какви са проклетите пропорции между тях, какво е щяло да бъде или не е щяло да бъде, ако не беше еди какво си, ама то беше – и пак да забравим, карайки се, негово величество естествения еволюционен ход на човешкото битие, негово величество развитието. И все така да твърдим, че без Тодор Живков нямаше да имаме пенсии, детски градини и електроцентрали, без Иван Костов – демокрация, а без Бойко Борисов – магистрали и чешмички.

Значи, договорихме се, че днес се живее много по-добре от вчера. Очевидно е. Е, защо тогава на никого не му харесва нито начина, по който живеем като целокупен народ, нито състоянието на българската ни държавност? На никого! От вечно недоволния ни президент през мрънкащите ни най-богати индустриалци и предприемачи та до най-смирената отчаяна женица на село. На никого не харесва хала на съвременна България, което представлява цяло чудо на извънредно рядък консенсус из нашенско. На никого не харесва, да уточня, освен ако не е идиот, при това пълен идиот. Този текст обаче, споменах го, не е посветен на клиничните отклонения.

Трябва да има обяснение защо сме обединени от такъв странен за нас консенсус. Нека (пак) да пробваме с аналогия, за да се приближим поне малко към отговора.

Познавате ли, или чували ли сте от източник, на когото доверявате, за ето такова семейство. Приличен дом, хората работят, порасналите децата учат, изобщо семейството уж си е много даже добро. Отвън погледнато. Стабилност. Стабилно семейство. Ала отвътре ситуацията е коренно различна. Родителите от години са в нещо като пред развод. Децата не учат добре, изпуснати са, невъзпитани са, нещастни са. Приличният уж дом отвън е пред развала вътре, мръсен е, всичко е потънало в немара. Не е дом за пример. Уж всяка година съпрузите се канят да го ремонтират, ама липсва воля, нямат желание, никой от тях не вижда смисъл да си мръдне пръста. Виж, за да се карат винаги намират и сила, и воля. И никога не им омръзва. От друга страна, мъжът не се уморява да се фука пред съседите, че е създал прекрасно семейство и че се спуква от работа да го издържа. Жената и тя лъже и маже, а иначе все хленчи пред най-близките си приятелки, че е онеправдана, че е жертва на житейската несправедливост, че не я броят за нищо нито мъжът ѝ, нито децата. Но не се развежда, ходи на почивка в Гърция със същия този мъж и си живее живота и с него, и с приятелките си. И така с годините семейството зрее и живее все по-прилично и все по-стабилно, а децата стават все по-изхайлазени, превръщат се в полунеграмотни мърлячи, които утре ще бъдат пълнолетни мърлячи, най-вероятно некадърници и почти сигурно мързеливци.

И, не щеш ли, научавате, че изведнъж (изведнъж ли!) семейството се е разпаднало, че внезапно (внезапно ли!) всичко е отишло по дяволите, всичко е опропастено, а членовете му – приключени като пълноценни хора, включително за жалост и порасналите им деца много често.

А беше семейство като семейство. Стабилна обществена единица.

Време е сега (аналогията!) да уедрим това семейство и да си представим българския ни народ. Или, ако предпочитате, да се взрем в нашето народно семейство. Да влезем вътре в народния ни държавен дом и да се разходим из стаите му, в кухнята, в сервизните помещения, а после да се запознаем и с най-изтъкнатите му обитатели.

Институциите са помещенията на този дом. Народният държавен дом се състои от тях. Хайде да си прожектираме набързо филма каква беше „картинката” само на най-важните ни институции през последните 30 години.

1. Президентската институция. Да, комай не случихме на президентство. Нито веднъж президентската институция не се превърна дори поне в полунадежда за някакви обединителни процеси за нацията ни, в някакъв извор на мъдра държавна политика, която да води до нови, по-съвременни нива на държавно управление.

2. Народното събрание. Да, комай не случихме на парламенти. Народното събрание трябва да е средоточие на законност и добротворчество в името на народа. Какво е средоточено в нашето Народното събрание през тези 30 години? Кое се съедини, за да направи силата? Първата дума, която ми идва на ума, е сган. Съзнавам, че е тежка дума, но като махнем изключенията, струва ми, че е точна дума, при това малко-много щадяща. Доверието към тази институция апропо неизменно е точно като към сган – ето вече три десетилетия.

3. Министерският съвет. Да, комай не случихме на правителства. Едно-две се опитваха (от време на време) да сторят нещичко по-запомнящо се, имам пред вид запомнящо се като добротворчество в полза на ближния, но резултатите се оказваха ялови, защото общото правителствено тяло неизменно се саморазобличаваше като все същата сган, обединила се в името на личното облагодетелстване, а не на народното добруване.

4. Съдебната власт. Да, комай не случихме на правораздаване. Народът ни живее без законност и без справедливост, опряла се на законността. И никой не вярва, че би ги получил просто защото му се полагат, а не понеже си ги е купил или по някаква невероятна случайност.

5. Медийната „власт”. Да, комай не случихме на медии. Продажничество, морална проституция, стигаща до евтино порно, плюс ужасяваща неграмотност, невежество и простотия на „личния състав”. Изключенията само подчертават ужасяващото правило. Всеки сам може да си отговори защо сме в дъното на всякакви класации за свобода на словото. Този позор – в европейска страна, член на Европейския съюз.

6. Неправителственият сектор, ако ми е позволено така да обобщя. Да, комай не случихме на гражданско общество. Съществуват граждани, но гражданското ни общество едва прохожда, колкото да не се отчаем съвсем. А около него са се надвесили зложелатели и врагове, които много добре съзнават, че зрялото и силно гражданско общество ще ги прати на бунището на времето. (Кой обаче, ако не гражданите, следва да се погрижат собственото им общество да проходи?)

7. Културните и творческите институции. Да, комай не случихме и на тях. Българската култура, изкуство, българските творчески организации са обществени самотници, оправят се, както могат, и продължават да се самозалъгват, че и така бива. Не, не бива. Може, видно е, че може някак си, но в никакъв случай не бива. А че не бива, си личи по качеството на културната ни политика. (Моля, да не се бърка с постиженията на отделни творци.)

Мисля, че е достатъчно с институциите. (Представяте ли си докъде ще я докараме, ако наченем с партиите, с профсъюзите, със спорта и т.н.?) Да, получи се някакъв „институционален” филм поне за приблизително ориентиране. Дори от космоса.

Съвсем умишлено постоянно използвах този глагол – не случихме. Щеше ми се да усетите абсурда. Как така не случихме? Тези неща не се случват, тези трагедии с институциите се осъществяват от нас, от хората. Ние ги произвеждаме трагедиите. Ние ги сътворяваме. Как така всичките ни институции не работят, както би ни се искало? От кого зависи работата на институциите ни? Не ми изглежда отговорът да е труден.

А сега да погледаме другия филм, пак съвсем кратък. Филма за онези, които олицетворяваха институциите ни през последните 30 години. Или за онези, които „имахме като лица” на институциите, както би се изразило едно от тези емблематични лица. За да спестим място обаче и понеже въпросните лица бяха и са ни втръснали до отвращение, ще пуснем филма на бърз режим, ще го превъртим мислено в главата си до сравнително най-последно време. Готови ли сме? Хайде, почваме – бързо, бързо! Спомнихте ли си поне най-впечатляващите обитатели на 30-годишния ни институционен маймунарник? А сега да забавим лентата и да видим какво „имаме като персонификация” – най-вече днес. И не само ние да видим, и от космоса може да се наблюдава, толкова е очевадно.

1. Президентите (и вицетата им). Нито един от тях не успя да завърши мандата си като истински държавен глава, да не говорим за поне полуобединител на нацията. Нямали правомощия, видите ли. Запомниха се предатели на политическите сили, които ги бяха издигнали за този пост, агенти на Държавна сигурност, обидчиви смешници с пагони и без пагони. Днес президент е Румен Радев – генерал от НАТО, съветофил, русофил, каквото и да означава това през 2020 година след Христа, изключителен фен на справедливостта и законността, както и борец с корупцията. Поради което и се кандидатира за поста си, издигнат от най-справедливата, най-законната и най-некорумпираната партия в българската история. Генерал, който като президент е кръгла нула, но като всяка нула си въобразява, че е единица. И е вечно сърдит и обиден, че ние объркваме цифрите.

2. Премиерите. Да сведем глави. Една трета от времето на „прехода” ни премиер на Република България е Бойко Борисов от престижната групировка СИК. Писал съм за това „лице” десетки пъти, затова тук ще се въздържа от коментар, но не и от скромна прогноза. Съвсем скоро премиерът ни ще осъзнае цялата самотна прелест на латинската поговорка „сик транзит глориа мунди”. И като провери в гугъл, ще научи, че сик не означава само СИК.

3. Депутатите. Тъй като е излишно да си хабим думите (дори думата сган), нека ви попитам: знаете ли кой е председател на Народното събрание сега? Без да влизате в гугъл обаче. Не знаете. И защо така? А заместниците? Хм. А знаете ли кой беше и е най-тлъстият депутат? Знаете, знаете…

4. Правораздавачите, ако мога така да се изразя. Времето, както е известно, е голям майтапчия и не ни прощава безотговорността. Затова и времето изтика най-отпред Иван Гешев като съвременното лице на съвременното ни правораздаване. Ако не ви допада – изберете си измежду Цацаров, Велчев, Филчев, Татарчев. Или измежду безбройните съдии справедливци и неподкупни законници – днешни и бивши.

5. Медийните „звезди”. Кой медиен бос ви е на сърце? Добре, сериозно. Друго ще питам: кой е медийният ви герой откъм страната на домакините в телевизионното студио? На кого измежду журналистите с национална популярност вярвате? Чудесно, изредихме десетина имена. Случайно половината да са без работа днес? Е, да… И после? Останалите десет хиляди имена? Така е то, 111-ото място по свобода на словото някак не предполага уважение и доверие…

6. Много бих искал да персонифицирам (без ирония, а с възхищение) елита, безспорните авторитети, лидерите на гражданското ни общество. Ако имате желание, опитайте вие.

7. Много бих искал да персонифицирам също така и елита, безспорните авторитети, лидерите на съвременната ни култура и изкуство, на творческите ни гилдии (пак без ирония, а с възхищение). Много бих искал… Ще го кажа иначе: кой е ученият, философът, писателят, артистът, след когото бихте тръгнали да променяте статуквото у нас? След кого поименно? Понеже след орденоносците, лапни-наградаджиите и нагаждачите никой никога не е тръгвал и няма да тръгне. Понякога тръгваме след манипулатори от този тип, но то е за съвсем кратко, каквито и лапни-шарана да сме…

Ами да, свърши и този къс филм, прожектиран набързо. Филмът за лицата на институциите ни. Ще добавя още две бележки за тези лица (особено по точки1-4), тъй като и двете разкриват фундаментални общи черти на общия им портрет

Първа бележка. Няма как да не сте забелязали през последните 30 години, че „лицата” по правило са хора с ограничен умствен капацитет, да се изразя по-меко, много често са големи глупаци, а някои са дори идиоти. И тези сега са, и онези назад бяха. Не клинични, а в добрия смисъл идиоти, ако мога да перифразирам известния еврейски виц. Честно, с ръка на сърцето, бихте ли поверили на когото и да е от българските министри или депутати да управлява детска градина дори само за 24 часа? Оставете това. Да се управлява детска градина е сложно. Честно, бихте ли се доверили на някого измежду тях да се яви вместо детето ви на Националното външно оценяване след 4-ти или 7-и клас по български език и литература или по математика? А по история? А по география?

Втора бележка. Как пък един от тях (особено най-високите лица по точки 1-4) не постави този народ и тази страна, която им се пада и родина, на първо място в приоритетите си? Как пък един – в делата, не в приказките – не проумя, че общото благо е родител и условие за индивидуалното благо, освен ако това последното не е натрупано с кражби и в беззаконие. Как пък един не проумя, че общото благо е Христова и християнска добродетел, заложена в основата на човешкото праведно съществуване, а не е изопачен, насилствено наложен комунистически идиотизъм, непостижим именно заради идиотизма си. Не, не проумяха. Може би защото няма с какво. А иначе всички без изключение наобикалят като хиени паметника на Левски около 19 февруари и се кълнат в неговите завети досущ както хиена би се заклела да спазва диети.

Моля за извинение, но няма как да минем без още две бележки към горните две.

Първата: всички тези хора (точки 1-7) биваха избирани и са избрани на доста свободни и демократични като цяло избори, включително и по-специфичните избори в медиите, неправителствения сектор, творческите организации. Тези хора са нашият общонационален избор, каквото и щем да приказваме и пишем за тях.

Втората: понякога се изявяват толкова свестни и читави хора (особено по точки 6-7), но ние не ги припознаваме като лидери. Защо? Единственият смислен отговор се натрапва: нямаме нужда от такива лидери и водачи, не ни трябват. Те ще ни водят (и то ако се съгласят) да правим свестни и читави дела, които не искаме да вършим, защото ни е страх и нямаме воля да ги вършим, а въпросните дела изискват смелост, кураж и отговорност. Затова и натикваме надолу всяко читаво кълнче и го равняваме по нас си.

Добре, да послушаме съвета на Щастливеца и да ги запушим тия бележки.

Да отпушим (най-после, най-после!) уговорките и извъртанията.

Вече се уговорихме, че сме свидетели на национален парадокс: живеем безспорно по-добре отпреди, но на никого не му харесва как живеем. Включително и на стотиците хиляди, които в озлоблението и тесногръдието си са искрено убедени, че живеем дори по-зле отпреди.

Видяхме и двата филма – за институциите и персоните в институциите: и прожектираното не ни хареса.Те обаче са документални филми – показват каквото улавя камерата. Много важно какво улавя! Ние пък заявяваме високо и доста сопнато, и то винаги надигаме глас от името на целокупния ни народ, че за разните факти-макти, които била улавяла камерата, ние пък сме си се заредили с огромен склад, не – с цяло товарно пристанище, претъпкано с витиевати уговорки, с находчиви обяснения и умиващи всичките ни беди извинения защо е така у нас, а не е станало иначе. И сме се хванали като удавници за тези уговорки, обяснения, извинения и „смекчаващи вината обстоятелства”, с тях лягаме и ставаме, в тях вярваме, те се превърнаха в могъщи общонационални митологеми… Че как иначе ще си спим спокойно и безметежно между лягането и ставането?

Казано по-сухо, бихме приели все пак да поемем отговорност за българската си съдба, но в едно неопределено светло бъдеще, и то при определени твърди условия, между които задължително трябва да е материалното ни овъзмездяване. Навити сме демек да носим отговорност за съдбата си, но само ако се отчетат скръбните ни национални обстоятелства и съответно получим полагащото ни се обезщетение – с вековните лихви, разбира се. Че как иначе ще се съгласим? Иначе ще се наложи да си говорим със съвестта си, и то застанали пред огледалото на историята.

Его ги нашите скръбни национални обстоятелства (примерно, примерно, те иначе са стотици!). Ето само част от нашата опрощаваща полица:

– робското наследство, изградило робската ни психика (ние не сме виновни/не сме отговорни за състоянието на психиката си 142 години след края на робството);

– руското и съветското пагубно влияние и изобщо руският „светъл” пример на монархо-чиновническо и криминално-номенклатурно управление на държавата (ние не сме виновни/не сме отговорни, че следваме този, а не други примери);

– всевластието на БКП и Държавна сигурност дори и дълго след десети ноември 1989-а (ние не сме виновни/отговорни, че позволихме това всевластие);

– страхът, инжектиран за 45 години в националната ни ДНК и „доразвит” от мутрите и несигурния утрешен ден (ние не сме виновни/отговорни за собствения си страх);

– малкият човек и голямата машина (ние не сме виновни/отговорни, че сме в ролята на малкия човек, а голямата машина си ни мели просто някак си така);

– икономическата безизходица, водеща до компромиси, пасивност и отчаяние (ние не сме виновни/отговорни за нея);

– игричките на Запада и Изтока, които ни оставиха да се оправяме сами (ние не сме виновни/отговорни за това как реагирахме на игричките им);

– коварният Европейският съюз, който подло ни дои и манипулира, а ние го търпим и се свиваме като мишоци (ние не сме виновни/отговорни, че някой (уж) ни дои и манипулира);

– проклетите алчни американци, които са готови да предизвикат Трета световна война само и само да ни пробутат една милионна част от добива си на шистов газ и остатъците от скапаните си изтребители (ние не сме виновни/отговорни, че американците са (уж) толкова алчни);

– многовековните ни ретроградни стереотипи и глупави фобии (малки сме, слаби сме, на лошо място сме, мразят ни, завиждат ни…), върху които се наиграха ръченици и весели хорà всякакви престъпни типове, въжеиграчи и обикновени мошеници (ние не сме виновни/отговорни, че ни използваха за подиум на игрите си);

– прословутото нашенско „карай да върви, все някак ще се оправим” (ние не сме виновни/отговорни за нашенските си мирогледни традиции);

– и така нататък уговорки и увъртания.

Умишлено пропускам циганите, турците, евреите, мигрантите, световните антибългарски заговори, извънземните антибългарски попълзновения… Иначе отиваме до безкрая! Наистина ще продължим до безкрай.

Променят ли уговорките картината обаче? Съжалявам. Променят ли извъртанията, обясненията, извиненията и „смекчаващите вината обстоятелства” дереджето ни, от което всички не сме доволни? Съжалявам. Щом е не, не.

Разбира се, животът изисква своето и всеки ден умни българи разсъждават над истинските, реалните причини за провала на 30-годишните ни уж огромни усилия, за вътрешните мотиви на нашето бездействие и апатия. И аз съм се опитвал да ги изведа тези причини и мотиви – и в прозата си, и в публицистиката си. Този текст обаче няма претенции да е аналитичен, а е предимно фактологичен. Ние прожектираме филма на „прехода” ни от онова към това и просто фиксираме какво излиза в края на краищата на финала на филма. И да не забравяме – това, което излиза, се вижда и от космоса, толкова е очевадно!

Наистина, време е за обобщенията. Нали гледаме големия филм, най-едрата картина на нещата у нас. Днес.

Фундаменталният извод от пълнежа на последните 30 години българска история – по мое мнение – бих формулирал като проста логическа верига. В основата ѝ стои печалният факт, че ние, нашата държава и нашето общество, не можем, а най-вероятно и не искаме да направим избора да поемем съдбата си в собствените си ръце. Не можем или не искаме, или и двете – без значение е, защото така или иначе не правим този избор, както и да се самозалъгваме за обратното. Като следствие домът ни, наречен България, постепенно се руши, народният ни дом. Отвътре се руши. Като следствие семейството (българският народ), което обитава този разпадащ се дом, се изражда. Семейството се изражда отвътре, макар че външно България се развива добре и че тук, в България, се живее все по-добре. Отвън обаче, само отвън се живее все по-добре, само във външния материален план. И като следствие – неминуемо идва и обяснението защо никак не ни харесват и живота ни, и държавността ни. Защото чувстваме с кожата си, ако не с разума си, че отказът да направим онзи избор, съдбоносния за националната ни съдба избор да поемем съдбата си в собствените си ръце, този отказ скоро ще ни погуби. Да, не се харесваме, враждуваме, мразим се такива, каквито сме, защото дълбоко вътре в себе си, в националната ни свяст, знаем много добре, че сами вървим по пътя на самопогубването, че сами сме вдигнали ръка да погубим себе си.

Туй то с логическите вериги.

Последен поглед към съвремието ни. Пак като обобщение.

България си има лице, както и всяка друга държава. Част от лицето ѝ на България, както и на всяка друга държава, са състоянието на родилните домове и на болниците; състоянието на сиропиталищата; на старопиталищата; на гробищата. Тези четири нашенски състояния са предостатъчни, за да съдим за всичко останало и без да го гледаме от упор, а ние точно това правим – гледаме го от упор и търпим и тези четирите, и всички останали състояния. Търпим и бездействаме, нищо че сме юнаци. И не ни е срам – нас, юнаците.

А сега да погледнем най-сетне и напред и какво конкретно ни чака в най-близко бъдеще, ако не променим себе си и най-вече националните си стереотипи и нагласи.

България все така ще си има лице, както и всяка друга държава. Част от лицето ѝ на България, както и на всяка друга държава, ще са състоянието на демографските ѝ процеси и особено структурата на населението ѝ още само след 10, 20 години; ще е състоянието на емиграционните процеси у нас; ще са работоспособността, застаряването и смъртността на основната маса от населението; ще е липсата на перспектива за младите. Тези четири нашенски бъдещи състояния са предостатъчни, за да съдим за всичко останало и без да сме провидци.

Колко години още са ни отпуснати за проспиване?

Според мен, лаика – пет. Най-много пет. В тях влизат просъницата, пробуждането, сепването, потресът, скачането от леглото, захващането за работа. Ако продължим да проспиваме времето си, все повече ще се задълбочат негативните процеси, много от които ще се превърнат в окончателно необратими. А ако предпочитате да персонифицирам (за последно), правя го: ако Бойко Борисов „гази калта с джипката” като министър-председател и през 2025 година (не мога да преброя за кой път), ако Румен Радев е президент за втори път, ако и депутатите ни са все същите, макар и с други имена тук-там, ако блюстителят на законността още се нарича Иван Гешев, ако Пеевски и оня ПИК-аджията са медийните лица на България и през 2025-а – само Господ да ни е на помощ. И колкото да е объркващо за мнозина, тогава пак ще ни е нараснал брутният вътрешен продукт, ще сме построили още 500 км магистрали и пето метро в София, както и нови 100-200 чешмички, ако има вода. Ала онова семейство, с което започнах този текст, ще се е разложило почти напълно отвътре. И нищо чудно да изненада света не с развод и развала, а с убийства, кланета, самоубийства и прочие семейни пикантерии.

Затова да кажа: този човек или тези люде, които успеят да ни убедят да поемем съдбата си в собствените си ръце – те ще останат в историята ни и певци песни за тях ще пеят. Този човек или тези люде, които успеят да ни засрамят от самите себе си, та да заживеем другояче – за тях ще късаме бръшлян и здравец, ще плетем венци и китки. И дори някой нов Ботев може да се роди, та да ги обезсмърти.

Писал съм го 100 пъти в писателското си битие, ще го напиша за 101-ви. Нищо под слънцето не е случайно (както впрочем и над слънцето). Всичко е плод на висша справедливост, която много често не ни е ведома. Ние обаче, ние с нашите избори сме отговорни за земната ни човешка справедливост, която е част от висшата.

Тъй е и под българското ни слънце. И каквито и юнаци да сме, няма да променим висшия порядък.