You are here

895 думи за ада

Васил Пекунов

Продължавам поредица от кратки текстове на теми, които ме вълнуват. Допускам, че вълнуват не само мен. Опитвам се да изразявам в най-лаконичен вид поне малка част от онова, което мисля. Няма текст с над 1000 думи. В стереотипните заглавия предупреждавам читателя колко думи „тежи товарът“, който му предлагам за размисъл. Старая се да поддържам някаква периодичност – примерно един текст на десетина дни.

Добре, няма ад. Лично на мен тази хипотеза много ми допада. Щом няма, няма. Е, без този плашещ ад ни остават горе-долу три по-обобщени варианта за отвъдното.

Първият е известен: последно издихание за тялото, душата и тя приключва, гроб, червеи и край. (Или пепел, урна и край.) И нека подчертаем – край завинаги. Да, включително за душата. Ето това е моментът човек да се замисли какво означава в този контекст думата „завинаги“. Убеден съм, замислянето никак няма да навреди на никого. Дори съм сигурен, че всеки замислил се, ако е читав човек, ще заживее по-праведно, преди да дойде мигът на „завинаги“-то. Мнозина избират обратното: не му мислят много-много и го удрят през просото, понеже нали накрая са само гробът и червеите.

Втори вариант, доста абсурден: няма ад, а има рай за душите ни. Както и да живеем, отиваме в рая с душите си. Праведници, грешници – всички в рая – завинаги. Понеже Господ е много ларж. Никак не ми се вярва в този втори вариант: Господ е много ларж – факт, но е и божествено справедлив.

Третият вариант е скучноват. Тялото пак си умира, душата отива някъде на небето. Нито рай, нито ад. Не я хвалят, не ѝ се карат. Виси си там душата и вероятно завинаги ще си виси единствено там, понеже ние отричаме и прераждането на душите. Не завиждам на събратята си, които биха повярвали в този небесен порядък.

А сега – моля – нека поне за двете минути до края на текста да си представим, че има ад. И даже не като Дантевия с разните кръгове и геометрично прогресиращи мъчения, не ад с ония ми ти рогати негодници, дето ни варят в катрана и все ръчкат огъня хубаво да се разпали, а опашките им се къдрят от кеф, като ни гледат как страдаме – завинаги. Не, не такъв ад. Да си представим, че за душите на живелите на Земята неправедно (меко са изразявам) Господ е създал „добър“, поносим ад, нещо като затворническо общежитие от закрит тип при по-облекчен режим на пребиваване, ама пребиваване завинаги. Супер! Не те варят, не те пекат, не те режат на късове, не те бият по дебелата чутура, а просто са те оставили на самия себе си и единственото ти наказание е, че душата не губи способността си да помни как си живял на Земята, при това помни в цветни картини, понеже в тоя милостив ад цветните спомени са на голяма почит. И то завинаги.

Разбира се, всеки е свободен начаса да отхвърли такава небесна перспектива. Поне за себе си лично.

Любопитно ми е обаче как биха постъпили някои хора, които все пак по една или друга причина не биха я отхвърлили с лека ръка.

Нека да пофантазираме набързо. Фантазирам си, че съм господин на съвсем зряла възраст и на още по-зряла държавна или обществена позиция. За жалост притежавам примерно не само много и много милиони долари, натрупани с престъпления, жестокост, подлост, нагаждачество, подлизурство, а често и с национално предателство, но и си имам 20, 30, 50, че и повече килограма над най-щадящите норми. Килограмите ми тежат – освен милионите долари. Нервен съм. Постоянно съм под прожекторите на всякакви навлеци и нямам никаква, ама никаква възможност да се насладя на въпросните милиони долари, а всекидневно „се наслаждавам“ на подигравките с наднормените ми килограми и на обидите, че съм престъпник, жесток съм, подлец съм, нагаждач, подлизурко, а и национален предател. Бесен съм. Извънредно много ме вбесяват такива приказки и писания. Жадувам за покой, жадувам за оттегляне от тази лудница. Жадувам да отслабна и да си доживея живота здрав и на спокойствие. Но знам, че ако се оттегля, ще застраша броя на милионите си долари, без да говорим, че може да застраша свободата си и дори живота си, дето възнамерявам да го доживея здрав и на спокойствие. Отвратителна ситуация. Безизходно положение. Сляпа улица.

И още повече се вбесявам.

Та да дофантазирам. Има изход, даже фантастично добър изход. Как бих постъпил аз на мястото на въпросния измислен възпълен господин, ако само дори за миг допусках, че има ад, макар и „на облекчен режим“, но завинаги. Щях да се разкая искрено и публично, да се оттегля тутакси от всякаква власт и бизнес, сиреч от престъпната си дейност, да даря всичките си грешни пари на фондове и фондации, които помагат на ближните ни, да си изтърпя, ако съдът реши, земното си временно наказание в затвор при какъвто и да е режим, а ако съдът присъди – да лежа и до живот в затвора, но и в двата случая щях да си доживея живота спокоен, че не ме чака никакъв ад, понеже Господ никога не наказва покаялите си искрено. А накрая щях да умра в мир със себе си и със затворени очи. Пък ако ще и в затвора.

Край на фантазиите. Няма такива господа в родината ни – нито пълни, нито слаби; нито зрели, нито съвсем по-млади, нито много възрастни. Няма и такива дами. У нас не е прието да се вярва в ада – какъвто и да би бил той. У нас не се вярва и в рая. У нас не е прието да се вярва дори и в Бог, а се вярва в Началника, което, мисля си, е доста по-различно. (Пак меко са изразявам) Допускам, че в представите на такива вярващи Началникът е криво-ляво нещо подобно на земния им началник. Всеки с вярата си.

И все пак нека не забравяме, че някъде около и над нас съществува онова тежко и трудно обозримо понятие „завинаги“. Без значение има или няма рай и ад.