Bсе по-дълбоко и необратимо затъваме в жалкия си уж-живот

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/

Винаги ми се иска да има нещо наистина политическо в българската политика, граждани.

Умни и достойни хора например. Партии, които съществуват не само, за да се докопа чрез тях партийната върхушка до властта и парите, а които изразяват и защитават реални политически и обществени интереси и проекти. Практични и вдъхновяващи идеи, стъпили на здрави политически принципи и изповядвани последователно, за да се гарантира предвидимост и приемственост в живота на обществото. Такива ми ти дреболии.

Ах, как wish they were here!

Ама ги няма. И, като гледам наоколо, май предстои все повече да ги няма

Уж-политиката ни залива мозъците и замъглява представите за това що е то истински, а не измислен политически свят. Една бърза сметка показва и нещо още по-лошо – имаме цяло поколение, което се роди в уж-политиката, израсна в нея и вече уж-гласува на уж-избори. То ще възпроизвежда онова, което познава, защото не познава нищо друго. И утре, като дойде на власт, чрез уж-политика ще поведе страната към уж-обществен напредък – просто защото няма накъде другаде.

Не, изобщо не ми е утеха, че подобно е положението не само в България, а популизмът се вихри все повече и води хората по кривите уж-политически пътеки навсякъде по света, дори в най-добрите откъм политически традиции и практики държави като Великобритания или САЩ.

Както е известно, ние, българите, цял живот вървим обратно на нормалния свят, затова и никога не го настигаме. Но айде нямаше нужда точно сега – и точно в правенето на уж-политика – да тръгнем в крак с него.

Затова, ето ни в ситуацията, при която властта се търкаля на улицата, а няма кой да се наведе да я вдигне.

Да, ГЕРБ управлява, но партията е в насипно състояние не само защото изначално така е създадена – като популистка лидерска формация, чието политическо здраве зависи от физическото и психическо здраве на вожда. Проблемът е също, че след три мандата скандали, противоречия, проби-грешки, невъзможни и безпринципни коалиции, плюс ужасни политически решения, партията е напълно изтощена от властта, а българите пък са напълно изтощени от самата нея.

Дори да оставим настрани всичко друго, аз лично бих отсвирил ГЕРБ и само заради авансите, които продължава да дава на Кремъл в областта на енергетиката, като по този начин поддържа жива политическата зависимост на европейска и демократична България от сатрапската източна империя. Макар лошата новина да е, че в момента който и да дойде на власт, ще дава още по-големи аванси на Кремъл.

Но искам да кажа, че, така или иначе, в нормална ситуация, където преобладава изконно политическото, ГЕРБ отдавна щеше да е кратък цитат от старата градска песен „О, спомняте ли си, госпожо?” Партията обаче продължава да се крепи в реалността, именно защото няма кой да я смени, няма алтернатива, няма нищо и никого насреща си.

О, не, ето ви БСП – стои срещу ГЕРБ и…..И какво – бори се срещу тирана? Вероятно като се плези. Или като се гъзи. Или като прави смешни маймунски физиономии. Щото не виждам БСП нещо друго да прави.

Ако бях политик, щях да мечтая за такава опозиция.

БСП – впрочем, за по-точно би трябвало да я наричаме РСПБ, Руска социалистическа партия в България – по принцип е неспособна на нищо, защото е шизофренична формация и съответно – винаги се пука по шевовете от вътрешни противоречия. Когато управлява, управлява така некадърно, че дори търпеливият, но не особено схватлив български електорат, макар след известен брой експерименти със себе си, най-после схвана. А когато е в опозиция, не умее да се засилва от слабостта на управляващите, вместо това отслабва заедно с тях.

Чиста уж-партия. За това положение има много причини, но дори някак да успеем да забравим нейното минало на терористична и тоталитарна комунистическа шайка, не можем да подминем най-важната. Причината е изначална и се крие в главната лява ценност, така широко прокламирана – привързаност към социално слабите, бедните и неграмотните.

От една страна, тази привързаност е фалшива, но левичарите продължават да я ползват като мантра, защото любимата им някога „работническа класа” вече изобщо я няма. Ако забелязвате, самите социалисти отдавна не я споменават, гадният капитализъм направи така, че „капиталистите” са тук, но „пролетариатът” изчезна. С други думи – класовото килимче бе елегантно измъкнато изпод мръсните крака на другарите Маркс, Енгелс и Ленин, останаха им само „социално слабите” като група, която да заблуждават.

Още по-лошо е обаче другото. Помислете добре, граждани – има ли логика да търсиш нови, по-добри идеи и възможности за обществено развитие сред онези, които не могат да се справят с личното си развитие, както съветват левичарите. Да, на тези хора трябва да се помага максимално, това е човешки и обществен дълг, но аз лично не бих питал – не, изобщо не бих се интересувал, от мнението на някой неграмотен за развитието на образователната система. Или от мнението на класически беден човек за опциите пред българския бизнес.

Така че от БСП наистина нищо, освен уж-политика, не може да се очаква.

Подобна е ситуацията и с другата парламентарна и уж-опозиционна формация, ДПС. Изначално – и така ще е до края – идеята на ДПС е да ползва максимално облагите на властта, без да споделя, дори минимално, нейните отговорности.

Искате доказателства ли? Ами няма нужда, само си представете картинката как тандемът Доган-Пеевски застава на върха на държавата и зяпва като хипопотам. За колко време смятате, че ще бъде издухан оттам и отвсякъде?

А да стои на втора линия, докато дългите му ръчички стигат до първа, определено е най-удобната политическа поза за върхушката на ДПС. Затова те също не искат властта, обратно, позакрепят я, щом могат, за да не рухне съвсем и да ги принуди да я вземат.

„Политическото” на тъй наречените „малки формации”, които са в Парламента пък, изобщо не искам да обсъждам. Но не само заради шегата, скроена ни от българската уж-политика – те да са партньори на ГЕРБ в управлението, а и защото в политиката не бива да се обсъждат призраци. Знае се, че те съществуват само, ако и доколкото, някой ги обсъжда, дори на майтап.

Какво да кажем обаче за „новите” политически проекти, които емен-емен да се пръкнат и да обогатят българския политически живот?

Ами ще го обогатят, няма съмнение, смятат някои наивници – поне два от тях са проекти на доста богати хора, макар преследвани от закона. Васил Божков се закани от Дубай, че ще се върне тук да го арестуват, но с партия „Българско лято” ще ни върне и вярата в политиката, истината и справедливостта. А Цветан Василев от Белград побърза също да вдигне крак, че да не забравим съвсем физиономията на негово високобареково благодетелство.

Моят личен опит обаче показва, че богатите хора предпочитат да печелят чуждите пари чрез партията си, а не да раздават собствените си. Така че – внимавайте, граждани, да не се олеете и този път в наивна вяра.

Проектът на Слави Трифонов, макар социолозите да отчитат, че, ако изборите бяха днес, би имал доста привърженици, си остава прост опит за създаване на певчески хор. Но в политиката такива хорове никога не успяват да запеят в синхрон, било защото диригентът им е сакат, било защото хористите са пияни, било защото политическите ноти са прекалено трудни за разчитане.

На подобно ниво е и проектът на Мая Манолова. Тя самата май се води от нелепата заблуда, че ще успее да събере на едно място десните гласове от левицата с левите гласове от десницата, а резултатът ще е център. И в истинската, и в уж-политиката обаче резултатът от подобен експеримент е нещо меко, кафяво и накацано от мухите.

За отдавна обещания проект на президента Румен Радев пък ще кажа само – ха!

Има и евентуален проект на Цветан Цветанов, за всеобща изненада представен публично първо от Бойко Борисов. И тази работа обаче е неясна, въпреки интересните предварителни заявки от страна на Цветанов – например острото отваряне на темата за руската намеса в България и нейните преки носители. Така че – ще почакаме да видим дали и какво ще се пръкне от това.

Всичко това показва, че старите политически формации нямат интерес от предсрочен вот в България, а новите не са готови за него, защото дори в света на уж-политиката структурирането им изисква най-малко година време.  Затова и продължавам да твърдя, че ако в близко време не се случи нещо наистина извънредно, то няма да имаме предсрочни парламентарни избори, а чинно ще си изчакаме редовните догодина, докато все по-дълбоко и необратимо затъваме в жалкия си уж-живот.