You are here

The New York Times: Комунизмът през розови очила

Към вярващите в комунистическата идеология трябва да се отнасяме като към глупаци, фанатици и циници

Брет Стивънс, The New York Times

«През пролетта на 1932 година, намиращите се в безизходица чиновници, които се страхували да не изгубят не само работата, но и живота си,  разбирайки, че СССР е на ръба на нов глад, започнали да се запасьяват със зърно по всякакви начини. Масовата конфискация на храни започва по цялата територия на СССР. А в Украйна тя се прилага с фанатична последователност».

Това е цитат от книгата на Ан Апълбаум «Червеният глад», посветена на политиката  на масов глад, която Йосиф Сталин налага спрямо Украйна в началото на 30-те години. Пет милиона, може би дори и повече, умират от глад. Уолтър Дюранти, корреспондент на вестник New York Times в Съветския съюз по онова време, твърди, че историята за глада е фалшива и публикува редица репортажи, които впоследстквие са определени като «напълно недостоверни».

Възниква въпросът: колко читатели са запознати с тази историята на тези злодеяния и колко имат само мъглява представа за тези събития? Но колко хора е познато името на Лазар Каганович, един от главните сподвижници на Сталин и проводник на политиката, която довежда до масовия глад? А какво може да се каже за другите, големи и малки престъпления на комунистическия ужас - от депортацията на кримските татари, безчинствата на «Сендеро луминосо» в Перу, до 

психиатриите от брежневската епоха,

 в които са затваряни и измъчвани политическите дисиденти? 

Защо хора, които знаят всичко за затвора на остров Робен в Южна Африка, не знаят нищо за кубинските затвори? Защо на марксизма все още се гледа сериозно в университетите и пресата? Защо хората, които настояват да бъдат премахнати статуите на Конфедерацията не изпитват чувство на вътрешно отвращение, когато срещат хора с фланелки с образите на Ленин или Мао Дзе Дун? 

Тези въпроси трябва да се задават, защото мнозина от днешните прогресисти продължават да запазват опасното двойствено полуотрицание по отношение на наследството на комунизма цял век след неговото раждане в Русия.

Не, те не са истинно вярващи комунисти. 

Но настояват, че съществува принципна разлика между нацизма и комунизма – между расовата омраза и класовата ненавист, между Бухенвалд и ГУЛАГ, която в «морално отношение» поставя 

комунистическите лагери над нацистките концлагери

Те се опитват да отделят теорията на комунизма от комунистическата практика в опит да оправдаят самото учение. Опитват се да «уравновесят» репресиите и масовите убийства при комунизма с позоваване на неговите «реални постижения и успехи». 

«Прогресивната интелигенция се изявява като морален съдия по отношение на една част от света, но към революциите проявяват безгранична търпимост», пише френският учен Раймон Арон в излязлата през 1955 година книга «Опиумът на интелектуалците».

Но много по-опасни са последиците от това, което представителите на левите защитават днес. Венецуела се намира в оковите на социалистическа диктатура и е превърната в хуманитарни руини, докато традиционните «прогресивни» заподозрени възприемаха с възторг предсказеумия и печален политически курс, воден от нейните лидери.

Джереми Корбин, един от тези «заподозрени» може да стане следващият британски премиер и това, в известна степен, може да се случи благодарение на това, че вече имаме поколение британци, които нямат представа за това, че пътят от «прогресивните социални задължения» до катастрофалните икономически последици е пряк и къс.

През миналата година Бърни Сандърс беше завладял, ако не умовете, то сърцата на привържениците на Демократическата паритя, като представяше «демократическия социализъм» като продължение на либералната политика на «Новия курс» на Труман. Той също така твърдеше, че бизнес-модела на Уолстрийт е «построен върху измама». 

Горчивият факт е, че не успяхме да предадем на другите уроците от най-поразителната стратегическа победа на Запада през миналото столетие, а още по малко ги научихме ние самите.

Тази идеология, която в определен момент беше поробила една трета от света и работеше за неговото обедняване, беше разрушена без насилие и всички можеха да видят това. И въпреки това, ние имаме проблеми, когато се опитваме да осъдим, както правим с други подобни проявления на злото. 

А към нейните привърженици се отнасяме като към романтици и идеалисти, а не като към 

глупци, фанатици и циници,

 каквите всъщност са те – били са и пордължават да бъдат.

Уинстън Чърчил е разказал за това, как германците са позволили на болшевиките през 1917 година да преминат от Швейцария до Санкт Петербург и така «използвали против Русия най-страшното от всички видове оръжия. Те транспортирали Ленин в пломбиран вагон като чумен бацил».

Столетие по-късно този бацил така и не е напълно изтребен, а нашият имунитет към него продължава да буди съмнение.
faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/the-new-york-times-komunizmat-prez-rozovi-ochila