Брюксел намисли как да се отърве евтино от “Козлодуй”

Брюксел намисли как да се отърве евтино от “Козлодуй”Още малко и ще приключим с „Козлодуй“, окуражават се помежду си еврократите, които не крият нетърпението си да видят как започва разфасоването на спрените четири реактора. Еврокомисията направи предложение до Съвета на ЕС (правителствата) да бъдат отпуснати още 185 млн. евро на България като последна добавка към европейската помощ за погребване на ядрените блокове. Те ще бъдат планирани за следващия бюджетен период на ЕС, който започва през 2014 г. Иначе държавата трябваше да се задоволи с отпуснатите й досега 850 млн. евро при очаквани разходи от 1.858 млрд. евро само за демонтажа. Що се отнася до икономическите загуби от безвременното ликвидиране на половината ядрени мощности на страната (15 години предсрочно), те са записани от наши и европейски политици във фонд „пъдене на духове“, който трябваше да ни пречисти на влизане в ЕС.

Никой няма да ни ги възстанови, но за утеха откриваме

слаби сигнали на гузна съвест в Брюксел

В предложението на ЕК пише, че България заедно с жертвалите като нея ядрени централи Литва („Игналина“) и Словакия („Бохунице“) „поеха изключително финансово бреме, което не е съизмеримо с тяхната икономическа сила“. Литва загуби 70% от енергетиката си, Словакия - 10%, като и двете държави се превърнаха от износители във вносители на електричество. Цената на тока пък скочи драстично в трите страни и удари болезнено тяхното население, чийто стандарт на живот е далеч от средния за Европа. Не стига това, ами трябва и да намерят отнякъде липсващите средства за извеждане от експлоатация на реакторите, които поради ранното си затваряне („по исторически причини“, както пише ЕК) не са акумулирали пълен ресурс за тази цел. За „Игналина“ са необходими 2.8 млрд. евро, а за „Бохунице“ - 1.15 млрд. евро, но и двете централи са получили досега от ЕС едва половината, т.е. споделят съдбата на „Козлодуй“. „Признавайки този факт и като акт на солидарност, Европейският съюз обеща да продължи да предоставя адекватна финансова помощ за извеждане от експлоатация на тези реактори“, заявява патетично комисията.

Патетиката обаче е раздута в сравнение с числата. България поиска 450 млн. евро за следващия бюджетен период, който продължава до 2020 г., а получи предложение за споменатите 185 млн. евро. Литва настояваше за 1.35 млрд. евро, но й се предлагат скромните 210 млн. евро. Словакия трябва да се задоволи със 105 млн. евро вместо поисканите 426 млн. евро. Литва веднага реагира гневно, Словакия си затрая, а българският министър на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков каза на „Сега“, че първо ще изготви позиция, а после ще говори. След като трите държави са третирани по сходен начин, разумно би било да координират действията си. Самата комисия не вижда голяма разлика между тях, въпреки че централата в Литва е от чернобилски тип, а българската и словашката са от по-безопасен модел. За Брюксел е важно само едно: „да гарантира, че затварянето (на реакторите) става необратимо“. Това означава „техническото им извеждане от експлоатация да стигне дотам, че повече да не бъде икономически изгодно пускането им в действие“.

Тук правят впечатление две неща: първо, Брюксел се опасява, че трите държави могат да не

удържат обещанието си и евентуално да задействат спрените реактори,

които технически са изправни; второ, ЕК си поставя за цел да ги разглоби само дотолкова, че да е неразумно скъпо последващото им включване в експлоатация. Така с минимални средства трябва да се постигне главната цел - България, Литва и Словакия да бъдат вкарани в ъгъла, за да нямат друг изход освен сами да довършат демонтажа за своя сметка. Все едно да отидете на автосервиз, където да ви извадят едно бутало от двигателя и да ви оставят да се чудите как да се отървете от негодната вече за движение кола.

Забележителна е откровеността на европейските чиновници. Те пишат, че „недостигът на финансиране крие риск следващите операции по демонтажа да бъдат забавени за неопределено време“, което „носи също така риск от повторно отваряне на ядрените централи“. Въпреки че подобни опасения не би трябвало да се изразяват поне на официално равнище, доколкото въпросът е решен окончателно с присъединителните договори на трите държави, факт е, че към тях

доверието не е високо

По отношение на България има сериозни основания, защото тя пусна досега два пробни балона на най-високо равнище. Само месец след влизането й в ЕС президентът Георги Първанов отиде на 1 февруари 2007 г. в Брюксел, за да заяви пред Европарламента, че е възможно държавата да поиска задействане на генералната предпазна клауза (чл. 36) в присъединителния договор, която предвижда, че в кризисна ситуация може временно да не спази някои задължения. Той се мотивира със затруднения на енергийния пазар както в България, така и на Балканите след спирането на половината мощности в АЕЦ „Козлодуй“. Отговорът на Брюксел бе хладен: Спазвайте договора! България няма режим на тока, а Балканите като цяло не са в ЕС.

Две години по-късно, през февруари 2009 г., отново Първанов и правителството на тройната коалиция направиха втори опит, като се възползваха от... собствените си грешки през газовата криза насред зимата. Те предложиха за компенсация на спирането на газа и липсата на запаси от мазут и нафта да бъдат пуснати трети и четвърти реактор. Отговорът бе леден: сами се оправяйте с проблемите от вашата непредвидливост. Сега се вижда, че единственият резултат от демарша на нашите държавници е бил подкопаването на доверието.

Разбира се, България не може да носи отговорност за доверието към другите две държави. Всяка е правила опити да спаси реакторите си с какви ли не аргументи. Литва бе принудена да ги спре 17 години предсрочно и загуби 1820 мегавата. Словакия се раздели със 764 мегавата 4 години предсрочно. Помощта за всички през текущия бюджетен период включваше и мерки за смекчаване на общите вредни последици за енергетиката. Сега обаче за първи път се казва, че парите от 2014 г. нататък не могат да се използват за друго освен за демонтаж на реакторите. Заедно с това се добавя, че „главната отговорност за ядрената безопасност пада върху държавите, което означава също, че те носят главната отговорност за нейното финансиране, включително и за финансирането на демонтажа“.

Решителността на Брюксел да стисне кесията

е видима и разбираема насред кризата. Комисията признава, че е обмисляла три възможности: Първо, да спре напълно по-нататъшното финансиране; второ, да отпусне нови фондове за смекчаване на икономическите и други последици от ранното спиране на ядрените блокове; трето, да даде пари само за демонтаж на реакторите. Първата възможност била отхвърлена поради страх, че трите държави ще получат силни аргументи да замразят разглобяването на реакторите за по-добри финансови времена. Втората опция е отпаднала, за да не им се даде икономическо предимство спрямо държавите в ЕС, които сами финансират премахването на старите си реактори. Тя досега е струвала 258 млн. евро годишно на бюджета на ЕС. Останал е само вариантът „пари срещу отвинтени части от реакторите“, който ще струва на ЕС 71.4 млн. евро годишно с краен срок 2020 г.

Може да се спори дали България, Литва и Словакия са способни да „изкривят“ конкуренцията на доста по-богатия енергиен пазар в ЕС. Те са ощетени без вина и не бива да се примиряват. Никакви обективни тестове не са доказали досега, че техните ядрени мощности са били по-ненадеждни от сходните в други европейски страни, които са оставени да работят до изчерпване на проектния си ресурс (че дори и по-дълго). Освен това от тях се иска да пристъпят към демонтаж на вече изпразнените от гориво реактори, без да има яснота къде и как ще бъдат погребани високо радиоактивните отпадъци. България няма подходящо място, защото е земетръсна зона (сеизмичните изисквания за съхранение на ядрените отпадъци са по-високи дори отколкото за самите реактори). Такива съоръжения са скъпи и за изграждането им все още няма богат международен опит. Вероятно трябва да се търси решение на регионално равнище, но докато не бъде намерено, най-безопасно е реакторите да останат в сегашното си състояние, обясни за „Сега“ евродепутатът от ГЕРБ Владимир Уручев, бивш главен инженер на спрените четири блока в АЕЦ „Козлодуй“.

Еврокомисията предлага наблюдатели на ЕС да правят два пъти годишно проверки на място, а отделно трите държави да инсталират системи за автоматично наблюдение, които всекидневно да изпращат данни в Брюксел как напредва демонтажът. За първи и втори блок на нашата централа той трябва да приключи през 2024 г., а за трети и четвърти реактор - през 2028 г. Технически това е възможно, обаче докато не се решат отворените въпроси, няма как да стане. Усеща се, че търпението в Брюксел се изчерпва. Може би настъпва подходящ момент за по-смислени преговори, които нашите главни преговарящи икономисаха преди влизането ни в ЕС.

Светослав Терзиев

„Сега“