Българската симпатия към руската автокрация и антисемитизма

Стефан Дечев

 

В днешното противопоставяне между света на свободата и върховенството на закона и този на автократичната и пожизнена власт на Путин е добре да си припомняме за тези дилеми, и как те са били решавани от нашите именити предшественици. А някои от тях като Стамболов са платили и с живота си.

Анализ от „Свободна Европа“.

Малко е говорено досега, че онова което съвсем погрешно се нарича у нас русофилство, а всъщност е преклонение пред руската автокрация, панславизъм, антиевропеизъм и антизападничество, най-често върви ръка за ръка с един изначален антисемитизъм.

Така например още онези, които се вайкат задето България е разсърдила през 1885 г. Русия със самостоятелно действие като Съединението с Източна Румелия; онези които подкрепят намесата на Петербург във вътрешните работи на България; онези, които са за завръщане в Княжеството на изтеглените руски офицери след Съединението; онези, които нямат нищо против Русия да посочи своя „пионка“ за български монарх и да има контрол над българската войска с военен министър, та дори и над външната ни политика; най-после онези, които дори призовават открито за руска окупация на България, наред с преклонението си пред руската автокрация, са и почитатели на антисемитизма, на антисемитската политика в Руската империя, и разглеждат политиките на Лондон, Виена и Будапеща като дело на тамошното еврейство, насочено срещу „Матушка Русия“.

За Русия и срещу „чифутските“ Виена, Будапеща и Лондон

Още в началото на 1886 г. подобна пропаганда, насочена срещу властите, осъществили Съединението и скарали България с Русия, върви ръка за ръка с език срещу „еврействующата Австрия“. И по-късно, в началото на 1887 г., издаваният в Браила и внасян нелегално в България в. „Девети Август“ (денят, в който през 1886 г. офицери русофили отстраняват княз Александър I от престола) патетично противопоставя с невъздържан език „славянството“ начело с Русия и „общеславянските интереси“, освен на „швабщината“ и „маджарщината“, още и на „чифутите англичани и немци“.

През септември 1887 г., издаваният в Турну Северин и открито призоваващ за руска окупация на България в. „19-ий февруарий“, безкритично, одобрявайки руската политика и позиция спрямо Съединението, комбинира антиавстрийския си и антиунгарски патос с твърде силен антисемитизъм.

В не един и два случая още се говори упорито срещу „австроеврейското влияние и покровителство.“ Премиерът Стамболов търпи по време на есенната сесия на Народното събрание през 1888 г. редица опозиционни и симпатизиращи на Русия вестници, които се списват с още по-открит славянофилски, русофилски, антинемски, антиавстрийски, но не на последно място и антиеврейски език, насочен срещу „австро-маджаро чифутите“.

Академични „изпускания“

И ако някой все пак обърне внимание, че това са злободневни партизански „престрелки“, то подобни антисемитски изблици можем да забележим дори и в по-тежки и претендиращи за научност и академизъм издания.

Макар ориентирано към правна проблематика, някак между редовете, сп. „Юридически преглед“, все пак не може да скрие своите проруски симпатии. Често и руската юридическа практика се представя или неутрално, или позитивно, като дори се усеща и антиеврейски момент. В превод пък от германски автор се говори за военщината в Германия, за предпочитащия да пие бира, вместо да чете книги среден немски бюргер, за космополитния и безначален Берлин с неговата „еврейска сган“.

Одобрение за руската антисемитска политика

Неизбежно е по време на Стамболовото управление (1887-1894) медиите да пропуснат и нашумелия в Русия еврейски въпрос, още повече при засилените преследвания именно през управлението на цар Александър III.

Твърде често опозиционните и симпатизиращи на руската политика издания одобряват, както действията на властите в Петербург спрямо евреите, така и антиеврейски мнения на руски вестници. През 1893 г. и 1894 г. Пандели Кисимов открито смята, че с въпроса за правата на евреите в Русия се спекулирало, като ги нарича“паразити“ и „еврейска паплач“.

Тези нагласи изглежда са жилави. Дори и към края на Стамболовото управление опозиционният „Прогрес“, макар и съвсем мимоходом говори и за „немско-чифутски банки“. През пролетта на 1894 г. Пандели Кисимов се противопоставя и на твърдения в Стамболовия официоз „Свобода“, че Петербург преселвал евреите с цел асимилиране на украинците.

Стамболовата власт в защита на руските евреи

За сметка на това правителствените вестници, често дори и в уводни материали, представят немалко картини на антиеврейски гонения и преследвания, на погроми и изстъпления, на ограничителни мерки осъществявани от централната власт в Петербург срещу еврейското население, като понякога се говори и за антисемитската ненавист сред „руското население“.

Преобладаващо руският евреин присъства по страниците на официоза и правителственият печат в образа на преследван и гонен от руските власти мъченик. Дори в редица случаи правителствените вестници определено осъждат открито действията на руските власти.

През март 1894 г. „Свобода“ разисква гонението срещу евреите в Русия и пише: „Нещастните евреи бягат в Централна Азия, тъй като в дивата Бухара, те намират повече милост отколкото в европейската Русия на Победоносцева.“

Стари и нови дилеми

Това отношение към Руската империя, от една страна, и Англия и Австро-Унгария, от друга, е естествено. Да, сред върховете на британския и хабсбургски елит се забелязват хора от еврейски произход, но те са, разбира се, лоялни британски и хабсбургски поданици. Появата им там също не е случайно.

Толерантното отношение към евреите на Острова или в Хабсбургската монархия е резултат от една цялостна политика и зачитане на правото и закона. За сметка на това, особено от началото на 80-те години на XIX в. до март 1917 г. евреите в Русия са подложени на нечувани преследвания и ограничения, макар и те да са лоялни руски поданици.

За тази разлика в отношението към различните народи в Русия, от една страна, и в Австрия, от друга, си дават сметка и българите съвременници в края на XIX в. Неслучайно сам Захари Стоянов наистина изразява предпочитание за бъдещето на България към „съюз между славяните“ или федерация с „всичките балкански народи“, за да добави: „Но федерацията не успя, а на вратата ни чукат или руска окупация, или австрийска. Ние предпочитаме австрийската.“

Следва и излагането на аргументите за това: „ние предпочитаме австрийска окупация, нейно влияние, протекторат и гегемония, защото: а.) Австрия не убива народностите; б.) тя им дава сейми, свобода на слово, училище на матерен язик, развитие на литература, язик и пр.; в.) тя не беси за свободно мнение, не бие, не праща в Сибир и Сахалин; г.) че като има тя чехи, хървати, украиненци, поляци, словаци и моравци, херцоговци и босняци, като притури още при тях сърби и българи, – нейний владетел ще се нарече: император на австрийци и унгари и цар на южно-славяни: д.) че ние да живееме и петстотин години под австрийци, пак няма да се изгубим защото вяра, народност и язик не отделят.“

Много паралели с днешни нагласи, език, аргументи и ситуации ни напомнят сякаш за това, ако се изразим с думите на френския историк Фернан Бродел, „дълго историческо време“. Затова и в днешното противопоставяне между света на свободата и върховенството на закона и този на автократичната и пожизнена власт на Путин е добре да си припомняме за тези дилеми, и как те са били решавани от нашите именити предшественици. А някои от тях като Стамболов са заплатили и с живота си.