Бягство от затвора на български политически затворник “като на кино” – ще предизвика ли интереса на кинаджиите у нас?

Даниела Горчева е разказала историята на българския страдалец, жертва на комунистическите репресии Николай Радков, във връзка с неговата кончина. Цяло чудо е, че той е оживял до наши дни. https://faktor.bg/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-otide-si-nikolay-radkov-antikomunistat-izbyagal-prez-podzemen-tunel-ot-zloveshtiya-starozagorski-zatvor

 

 

 

 

 

Докато четях написаното от Даниела за Николай Радков в паметта ми се завъртяха кадри от многобройни хитове на американското кино за бягства от затворите, но с една разлика: холивудските сценарии  се базират предимно на бягства на хора, които все пак са извършили някакво престъпление или поне не са били жертва на политическа репресия в собствената си държава.  Дори и осъдени крадци, копаещи тунели под банки, са възпети в многобройни екранизации на престъпленията им като филмови герои, на които зрителят  симпатизира заради фабулата, която ги прави симпатични в неистовия стремеж към свободата.

Да, в хитове с международна слава са се превърнали филмираните разкази – повече или по-малко достоверни- за бягства от нацистки плен или от смятания за най-сигурен затвор в САЩ на един скалист остров край Сан Франциско. Сред документалните възстановки има реконструкции на истински истории с прокопаване на тунел от американски затворници в латиноамериканска държава, натикани там заради контрабанда на наркотици, проявили страхотна изобретателност и направо стоицизъм в преследването на мечтата си да се махнат от отвратителния затвор.

За литературни великански образи, като граф Монте Кристо, да не говорим…

Въпросът ми е къде е будната творческа съвест на българските творци да пресъздаде невероятните страдания заради желанието му да бъде свободен на един български политически затворник от времето на комунизма. 

Ще се върна към особено неприятната за мнозина ( вкл. вече бивши мои приятели) тема за продължаващото промиване на мозъците на българите с бозата за чудесното минало по време на диктатурата. От БНТ продължават систематично да подклаждат тази лъжа чрез филмите, нагласени да изглеждат като “документи” за времето на комунизма. От тях се лее сладникава музичка, редят се пейзажи от природни красоти и чиста градска действителност с рехав автомобилен транспорт, но най-вече с демонстрации на семеен бит и уют, одобрен от (авто)цензурата, за да стане част от т.н. златен фонд на социалистическото кино.

Някои от помнещите миналото немеят пред тази фалшификация. Някак си е неудобно да изкрещиш, че ни показват отново и отново фалшиви новини със задна дата. 

Едни немеят, а други направо благоговеят. Младите, които няма как да знаят истината от първа ръка, най-малкото са объркани на кого и на какво да вярват. Поставени са между чука на “фактите” от телевизионния екран и наковалнята на онези, които са подковани зад кулисите да употребят чука и сърпа за “мирни цели”. 

От пералнята, чиято центрофуга да замазва фугите на паметта за неразказаното минало, продължават да ни сервират мръсното бельо на онова минало като чист чаршаф и да ни прожектират върху него нашето бъдеще. Не се намира обаче ресурс, а може би и желание, да бъде пресъздадена историята на страдалец, като Николай Радков. Защото живеем във време на пълзяща реставрация на митовете за “светлото минало”.

Бягство от затвора на български политически затворник “като на кино” – ще предизвика ли интереса на кинаджиите у нас? – Иво Инджев / Ivo Indzhev