Виден нашист ме е направил “известен (български) жител” в Русия

Иво Инджев

Петьо Сопола, както е известен в журналистическите среди у нас Петьо Блъсков, но лично аз именувам Бай Ганьото на българската журналистика, ме е наковладил пред московските си господари у нас и в самата Москва.

Същият е получил своите няколко реда “слава” пред строя в любимата му Русия на мой гръб (и не само мой, но отговарям винаги в лично качество).

Проправителственият руски сайт “ Газета.ру” го цитира като меродавен източник с оплювките му срещу “известни жители на страната” (както се изразяват от сайта), които активно “се обявяват против всичко руско и съветско”(лъжливото обобщение за “обявяваването” на тези “известни жители” на България срещу всичко руско също е на “Газета.ру”. https://www.gazeta.ru/politics/news/2021/05/13/n_15973352.shtml

Вече съм “известен жител на България” за руската пропганда. Спасибо! Тя напоследък е толкова безпомощна в изнамиране на поводи за нападки си срещу бедната България, към заселване в която са насочили погледа си стотици хиляди руски граждани заради по-високия жизнен стандарт у нас, че е готова да падне на жалкото ниво на “източници”, като Блъсков.

Това е нашият “занятчия” (както обича да се нарича сам), който на среща с еврокомисар Нели Крус в София се изтъпани да се бие в гърбите колко вестника бил създал, на което тя саркастично го отряза с въпрос дали вече му е вдигнат паметник за тази заслуга…

Само му вижте обкръжението и го сравнете с одухотворените ни предци, издатели и главни редактори!

 

 

 

 

А политическите му покровители си ги “бива”.

 

Лошото е, че в самохвалството му има нещо вярно: той наистина е произвел доста печатни издания. За него това е занаят, а не призвание, кауза или защита на истината със средствата на журналистиката, както е при нормалните хора и общества.

Руското издание все пак е проявило някакво чувство за хигиена и спестява просташкия език на Блъсков в пасквила му в “Труд”. В типичния си стил на един от най-видните бащи на свинеподобната по стилистиката си нашенска журналистика нашистът сипе хули срещу “мършавите мозъци” и “лизачите” с “психически отклонения”, които настояват за премахване на Монумента на червената армия МОЧА (наричан все още Паметник на съветската армия).

Едва ли щях да обърна внимание на истерията, ако  тя не се беше оказала важна за руските му господари. Блъсков ме е посочил като “най-яростния херостратовец” в България (жалко, че редакторите на сайта са цензурирали тази негова оценка, за мен щеше да бъде чест да бъда забелязан като Номер едно по този признак от читателите на проправителственото руско издание), който иска да “гътне” съветската му светиня.

По този начин нашистът е нарушил табуто, въведено от руския посланик Юрий Исаков в едно негово обръщение към българската публика, противниците на руското влияние в България да бъдат третирани като маргинали. Т.е. да не бъдат споменавани – най-вече поименно, както се подразбира.

Апропо, трябва ли да обяснявам кои биват наричани в Русия нашисти? Имаме си ги и у нас.

Повтарям, ако Блъсков можеше да бъде приеман сериозно, щях да приема за комплимент и суперлатива му.

Фиксацията му върху личността ми не е нова. В неговия “Монитор” ме беше откроил по подобен начин в статия от 20 юли 2001 г., озаглавена “Сини стратези планирали разкол в правителството”. Определяше ме като главен враг на правителството на Сакскобургготски, на когото се подмазваше.  Незаслужено ме величаеше като водач на някакъв антиправителствен заговор.

“Стратегът на комплота бил водещият на предаването “В десетката” и бивш главен редактор на в. “Демокрация” Иво Инджев”, най-сериозно се казваше в тази малоумна уводна статия, която цитира свой “осведомен източник” за нещо, за което самият аз нямаше как да бъда осведомен, тъй като си беше чиста измислица.

Отговорих му години по-късно  при поредна негова маниакална персонална атака със следното в блога си относно онези, които ме атакуват чрез Блъсков:

“Не ми хрумва друго освен, че са ме преценили като някаква заплаха в случай, че реша да се възползвам от доверието на хората (както те биха направили на мое място). А то, видно от едно изследване от 2003 г., им е изглеждало застрашително- нещо, с което тези другари вероятно са били наясно и преди (а може би и сега).

Изследване на Центъра за социални стратегии и инициативи е публикувано във в. “Новинар” на 4 август 2003 г., ме поставя наистина на първо място, но не като някакъв “заговорник”, а като “довереник” на хората. 

На въпроса “Когато искате да си съставите обективно мнение за политиката, на кои обществени авторитети бихте се доверили, най-често посочваното име е на журналиста Иво Инджев”.

Как да не повторя за сетен път актуалната украинска реплика във връзка с русофилстващите нашисти: не ме е яд на техните въшки, а на нашите гниди.