Горгони и медузи

Горгони и медузиКакво никога няма да разберат от най-новата ни история младите хора? Много важни неща. Безусловно най-главното и дори най-жизне­определящото от тези много важни неща: защо трябваше следдесетоноемврийската БКП да поеме вина?

За какво следдесетоноемврийската БКП трябваше да се извини на народа си? За какво трябваше да се покае, след което да се саморазпусне и да престане да функционира като партия, продължител на преддесетоноемврийската БКП?

След което членовете й вече можеха да правят каквото искат, включително да правят нова партия, пък нека да е и БСП.

Ние, българите допуснахме многократно повтаряната от нас през последните 1330 години грешка: отново не се поучихме от историята си. И отново не я преподадохме на децата си.

Една стотна от онова, което е правила тази партия (БКП) и преди, и особено след 1944-та, не стана масово достояние на хората, камо ли пък на младите. Причини? Безчет.

Но най-очебийната и потресаваща в дълбочинните си последствия причина – поне според мен – е бездушието и безочието на така наречена следдесетоноемврийска опозиция и най-вече на интелигентната част от нея; невероятната продажност и алчност на тези хора, които загърбиха огромната си историческа мисия и я предадоха и продадоха. За бързо обезценяващи се инфлационни левчета, за преходна мнима власт, за смехотворна слава за вътрешнобългарска консумация, за краткосрочно начесване на смъдящото жалко его.

Днес всички без изключение измежду предателите и продажниците са обект на всенародно презрение и забрава. Неколцина „се радват” освен на презрението и забравата може би и на запазените и увеличени левчета. Радват им се без кавички. В тези левчета ще се въргалят – презрени и забравени – до сетния си час. Да им са сладки и левчетата, и стотинките.

Нищо ново. Нищо оригинално. Вечната човешка тлен и суета.

Младите, младите са важни. Можем ли да поправим нещо в това отношение двадесет и две години след 10 ноември? Можем ли да насочим вниманието на най-младите към най-новата ни история?

Извънредно трудно ми е да го напиша черно на бяло, но не е редно човек да се извърта и кълчи пред истината. Ето, заявявам го ясно и твърдо: не, нищо не може да се поправи. Късно е. И не бива наивно да се самозаблуждаваме, че сме в състояние да спрем експреса на следващата гара и да го върнем назад. Експресът на времето затова е експрес – защото не спира, където на нас ни хрумне и ни е угодно.

А можехме поне да опитаме да осветим новата си история. Можехме поне да опитаме да покажем и обясним злото и мракобесието, за да възлюбим доброто и справедливостта. Можехме да създадем вагони документални филми и публицистични предавания, да напълним до тавана цели композиции с автентични книги.

Можехме да залеем навлизащия интернет с документалната истина за престъпленията след 1944-та. И експресът на времето щеше да ни вземе със себе си. Ала мнозина от учените и знаещите българи, жадни за материална вакханалия, за суета и простотии, погребаха миналото на народа си. И едновременно – бъдещето му такова, каквото би могло да бъде.

А ние какво сторихме? Противопоставихме ли им се, както биваше да се противопоставим? Ние, суверенът? Ние – вечно неразбралите, вечно излъганите, вечно измамените, вечно онеправданите, вечно невинните? Ние, гяволите?

Затова и следствието на престъпното ни национално безхаберие ще ни „управлява” и ще вилнее из бащинията ни, защото ние, гяволите, тъкмо с безотговорността си и тъкмо с престъпното си безхаберие за бъдещето на България оставихме причината на мира, на спокойствие, на рахат, оставихме я да се съвземе, пак да надебелее, да обнаглее още повече и отпреди 10 ноември. И така й създадохме условия да върже нов плод в горгоноподобното си следствие.

При такова престъпно национално безхаберие толкова ли е чудно, че стотици хиляди все още харесват злосъщностната и злотворната причина – оная противна гадна червена медуза, а милиони умилено се любуват на горгоноподобното й мускулесто следствие?

А може би – въпреки че е късно – не е ли все пак по-достойно поне да се опитаме да натоварим с каквото можем влака на правдата и истината?

 

Васил ПЕКУНОВ