Дано не е вярно: гражданското общество е станало невъзможно

Стоян Радев

Дано не е вярно, но на човек започва да му се струва, че гражданското общество е станало невъзможно. А може би винаги е било и само на думи е имало своята роля и независима територия.

Трудно бихме установили дали наистина от първите демокрации в античността до днес то е постигало собствени цели, или само от време на време така е изглеждало, докато всъщност се е случвало това, което са искали определени сили, различни от гражданските.

Каквито и съмнения да имаме, не можем да отречем, че понятието за гражданско общество все пак е придобивало по-ясни очертания в хода на историята и се е материализирало в устройство на живота, съобразено с неговите изисквания.

Идеалът за свободна гражданска позиция, коригираща упражняването на властта, не е свален от пиедестала си и в наши дни би трябвало да говорим за развито гражданско общество със здрави традиции.

Но няма как да не споделим тревогата от факта, че точно през последните години се засили усещането за дълбоки смущения по каналите на гражданското общуване.

Все по-натрапчиво става впечатлението, че гражданският суверенитет е измислица, че гражданите не притежават своя позиция, а непременно обслужват нечий интерес. Дори да прилагат доказателства за своята принципна неутралност, ако са изказали публично мнение, то лесно и бързо бива употребено от заинтересована страна и край с неутралитета.

А гражданският неутралитет е разумна ценност, която се опитва да удържа устоите на общото благо, встрани от конкретни ползи, които биха извлекли едни или други бенефициенти. Но самата идея за общо благо сякаш е поставена под въпрос, защото и тя не е пожалена от подозрението, че представлява красива форма, криеща фактически пристрастно съдържание.

Политическата демагогия и меркантилните сметки с безкрайно богатия им манипулативен арсенал поразяват общественото съзнание и гражданският глас престава да бъде река със свое корито, а непременно налива вода в нечия воденица.

Вместо социалните мрежи да увеличават въздействието на гражданската енергия, те способстват за нейното опаковане в подходящи за злоупотреби разфасовки – вземаш, без да питаш, лепиш етикет според търговската си нужда и продаваш на печалба.

Всичко, което заприлича на аргумент в нечия подкрепа, може да се ползва с такова предназначение, ако ще смисълът му да не е такъв.

Журналистиката също не може да избяга от капана, нейната претенция за обективност е отхвърлена и най-добре направо да се казва кой за кого работи.

Самите граждани нямат вяра един на друг. Те безмилостно дискредитират себе си, като непрекъснато се уличават в партизанщина – платформите за широко споделяне се превръщат в инструменти за разследване и осъждане, няма дебат по същество, а обвинителни акции и вербално линчуване, което заплашва да премине към физическа фаза.

Отсъства гражданска сплотеност, която да противостои на отрицателните фактори, оказващи порочно влияние върху общността, има разделение между групи, които бранят своите политически представители.

Необузданото желание на партиите на умножат своя електорат, техните разгулни кампании, в които обещават всичко и демонизират своите противници, лишават гражданите от собствено пространство, от критерий, спрямо който всяка организация и нейните постъпки подлежат на независима оценка.

Независимостта е излишна, нейната стойност – нулева, цялата мобилизация влиза в служба на този или на онзи, от друго няма смисъл.

В образователната, в правната, в здравната, в икономическата, в културната сфера е същото – и в тях гражданите са разделени на отбори и играят за някого.

Обществото е обработвано с все по-съвършени механизми, които радикализират настроенията му, разделят го и го карат да се откаже именно от своето общо, преживяно като човешко благо.

Човешката солидарност е заменена със свое извратено подобие – солидарност към директиви, към групови заклинания, на които не бива да се изменя, защото човекът има значение само ако неотклонно се идентифицира с тях.

Тази идентификация го обезличава и му пречи да открие същинските черти, които го свързват с останалите, дълбоките причини да бъде част от цялото и да се грижи за него като за себе си.

Сякаш всички стават жертви на масова психоза и реакциите могат да бъдат само крайни. Няма разумна среда – ако някой се опита да заеме място в нея, веднага е обявен за предател или за агент на едната или на другата страна, никой не е свободен да мисли самостоятелно, само наивниците могат да смятат, че позицията им не е в нечия услуга, а е просто гражданска.

Тогава излиза, че трябва да се мълчи, за да не бъде злоупотребено с думите ти.

От философска гледна точка изводът не е нито нов, нито изненадващ. Но пък точно във връзка с масовата психоза един психиатър наскоро беше отбелязал, че много малко са тези, които не ѝ се поддават и, напук на истерията и клеветите, упорито обръщат внимание на проблема.

Ако спрат, процесите стават необратими, а колкото и обречено да им се струва усилието, техните гласове се чуват и много хора се държат за тях.