Живков, Стамболов, Борисов и празниците

По повод стогодишнината на Тодор Живков не е зле още веднъж да бъде прочетен оня документ, който надминава всички представи, предположения, раздувки и измислици. Документ, който няма нужда от обяснения и тълкувания, защото сам по себе си обяснява всичко. За да го разбере човек, са нужни две неща. Първо. Да е грамотен. Второ – да има около 7-8 грама незасегнато от слабости и немощи сиво вещество. Документът преди се е намирал в Централния партиен архив, фонд 1Б, опис 5, архивна единица 600 – и представлява стенографски протокол от заседанието на пленума на Централния комитет на БКП, състояло се на 4.ХII.1963 год.

 

Сега документът се намира  в Държавен архив, протокол (IХ+144 машинописни страници) и се съхранява в банков сейф.

 Ето какво са си казали другарите на това свое заседание:

Предс. Митко Григоров: Другари, откривам заседанието на пленума на ЦК на партията. За дневен ред се предлага една-единствена точка: Обсъждане на въпроса за по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз. Доклад ще направи др. Тодор Живков. Друго предложение има ли? - Няма. Има думата др. Тодор Живков.

Тодор Живков:

Другари, Политбюро внася за обсъждане в пленума на Централния комитет на партията въпроса за по-нататъшното свързване и най-тясно всестранно сближение, а след това, в перспектива, и за обединение на НРБ със Съветския съюз. За България и българския народ това е акт с историческо значение, който ще постави началото на нова глава в българската история, ще открие нов етап в развитието на страната по пътя на социализма и комунизма.

Курсът на партията за най-тясно сближение, а в перспектива и за сливане на НРБ със Съветския съюз (к.м.) поставя не само големи икономически проблеми, но и други изключително важни въпроси, каквито са въпросите за по-нататъшната съдба на българската нация и за суверенитета на българската държава.

Ние сме убедени, че партията и българският народ ще посрещнат с голяма радост и въодушевление по-нататъшното най-тясно сближение и свързване на НРБ със Съветския съюз, че перспективата за обединяване на НРБ със Съветския съюз в бъдеще ще предизвика в подавляващата част от българския народ небивало висок политически и трудов ентусиазъм.(Ръкопляскания.)

Ръкопляскат присъстващите на пленума 87 членове на ЦК и 51 кандидат-членове.

Тодор Павлов: Смятам, че да се проведе референдум по този въпрос няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, че да няма колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно...

Димо Дичев: Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество, че по типа на Съветския съюз ще се създават други социалистически държави и те ще се развиват и присъединяват към Съветския съюз.

 Цола Драгойчева: Споделям възторга и радостта да работя като комунист там, където ме изпрати партията за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз, да бъдем една от републиките на Съветския съюз.

 Стоян Стоименов: Другари, ние днес решаваме едно велико дело, решаваме светлото бъдеще на нашата нация и на нашия народ. Ние сме щастливи, че това, за което нашата партия близо 8 десетилетия се бори, днес нашият Централен комитет начело с др. Тодор Живков практически го решава. Ние сме щастливо поколение, защото пристъпваме към разрешаването на този въпрос. Разбира се, би било радостно, ако ние сега вкупом всички социалистически страни се обединим със Съветския съюз ... Аз съм безкрайно щастлив, че доживях този тържествен момент и заставам зад доклада на др. Живков.

Начо Папазов: Не случайно, когато стана революцията на 9 септември, голяма част от хората вдигнаха лозунга за Съветска република, защото всички живееха с идеята, че като се освободи, България ще бъде Съветска социалистическа република.

Андрей Михайлов: Ние, кандидат-членовете на ЦК, ако ни се разреши, с две ръце и най-чисто сърце ще гласуваме за най-съкровената мечта на нашия народ - да се съединим с братските съветски народи.

 …

Всички изказали се, без изключение изказват безрезервната си подкрепа и възторг от предложението на другаря Тодор Живков България да спре да съществува като независима държава.

 Добавка : На един от предишните пленуми през юли 1963-та Живков дефинира до пределна яснота разбирането си за държавния суверенитет: „Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът!”

Това нещо ли могло да мине и без всякакви тълкувания. Но някак трудно човек може да се въздържи.

 …

Да си представим един добър писател със силно развито въображение, който да си въобрази и да опише възможно най-долния, отблъскващ, пошъл и същевременно смешен и тъпанарски вид национално предателство.

Каквото и да си въобрази един такъв писател, каквото и да измисли, каквото и да напише, то няма да бъде по-тъпанарско, по-долно, по-отблъскващо и по гротескно / като драсканици по пещерна стена/ от този партиен документ.

Една на пръв поглед малка подробност.

Нито за миг, по никакъв начин и по никакъв повод другарите не проявяват ни най-малко безпокойство, че ще срещнат някаква съпротива, отпор, възражение, или пък възраженийце от страна на българския народ. Нито пък са допускали и най-мъничкото съмненийце, че този народ може да не е съгласен, че палачинката може да се обърна, че някой някога може да им иска сметка за доказаното и документирано националното предателство.

 Другарите наистина са били хора от народа. И са си го познавали. Народа си де.

И наистина, сега никой не споменава това национално предателство. Никой не търси сметка на предателите, никой не търси възмездие, пък дори и нравствено само.

И съдиха Живков за нещо си там, но не и за предателството му.

А пък широките народни маси барабар с един прокопсал премиер смятат, че същия тоя бил построил две Българии.

Любопитно, как щеше да ги пробута на руснаците тия две Българии– може би като Първа Българска Съветска Социалистическа Република и Втора Българска Съветска Социалистическа Република.

А освен това и изразът „национално предателство” се употребява толкова често и толкова не на място, че онова, истинското национално предателство някак съвсем се изгуби в обърканите и изкривени български понятия.

Всъщност можеше да се мине и без това насметено из кюшетата на обществената ни памет заседание на ЦК на БКП, ако някъде преди век и нещо България беше стигнала там, където я тикаше стадният нейн порив.

При царя-император-бащица-спасител и покровител, който да оправи народа.

   …

Всичко си е било почти готово за присъединяването на България към Русия и превръщането й в Заддунавска Губерния / Задунайская Губерния/. И руски генерали се моткали из коридорите на властта, един от тях даже български премиер е бивал ­

/Леонид Соболев/, и Каулбарс - пратеникът на руския императора  се е разпореждал из България като в бащинията си, и Петко Каравелов заедно с русофилите е подготвял съответния преврат, и княз Батемберг е бил напъден , и руски военни кораби наобиколяли Варна като гарги, и България аха, да се отърве на най-после от себе си, когато се появява оня хаймана, оня лАмер, оня пройдоха и „вагабонтин”, оня „дзвер” , онова чудовище / не тоя път не става въпрос за Костов/ - Стефан Стамболов, за него става въпрос, който разтуря „калимерата”.

Не случайно Стамболов бива убит по такъв един поучителен начин. Първо му отрязват ръцете. После му избождат очите. / Едното око, по свидетелство на очевидци дълго време виси на нерва си и се клати/. Чак след това секат останалото.

И това не свършва дотук. Има си продължение.

Тълпата играе хоро на гроба му. Някои се изхождат. Тоест серат. Българското общество сере на гроба на този, който вдига едно въстание против турците и участва като апостол в друго. Сере на гроба на този, който е в основата на Българското съединението, сере на гроба този, който зорлем накара Фердинанд да обяви България за независима държава, сере на гроба на най-големия свой политик, сере на гроба на най-големия строител на Нова България. Сере и играе хоро на гроба му.

И моля, без извинението, че това са го направили шайка разюздани и беснуващи изроди.

Ако не знаеха, че народът мълчаливо ще одобри стореното, ако не знаеха, че Фердинанд ще си кюта, ако не знаеха, че никой няма да ги преследва, изродите нито щяха да беснуват, нито да изродстват.

Но и онова момче, оня лАмер, оня хаймана, оня пройдоха, оня „дзвер” и онова чудовище Стамболов май си е заслужавал гаврите.

Да отклони българската съдба от нейното велико, изначално и изконно славянско предначертание – да стане руска губерния – това си заслужава и кьоравенето, и съсичането, и хорото на гроба, и срането, и всичко останало.

А и паметникът на Стамболов, оня в градинката пред Кристал, много добре е издялан с разцепена глава– нека знае потомството какво се случва на онези, дето искат България да бъде независима държава. Дето вдигат разни въстания и правят разни съединения…/ А някой знае ли сега къде е гроба на Стамболов ? Някой отишъл ли е да му се поклони ? Щото гроба на Живков всички го знаят. И ходят на поклонение. Най-вече разните началници от „Граждани за Европейско Развитие на България“/.

А иначе сега всички ще се правят, че празнуват Съединението. Ще се правят, че знаят как е станало то и че оценяват значението му. После ще се преструват, че празнуват българската независимост. Същите тия, които празнуваха стогодишнината на Тодор Живков – комунистът, който се отказа от независимостта на България. Същият бодигард на Живков, който обяви, че началникът му е построил две Българии и че всяко правителство направило и една стотна от това, което началникът му е направил трябва да се гордее със себе си, сега ще се гордее с българското съединение. И с обявяването на България за независима държава. А може и на Стамболов да отдаде почит. Без да си има хал хабер нито от живота му, нито от делото му, нито от значението му.

Защото така е пожелала България. Защото такъв човек си е избрала за водач.

Същата тая България, която хич не се притеснява да чества почти едновременно стогодишнината на продажника и предателя Тодор Живков и бореца за независимост Стефан Стамболов. Да чества и обявяването на българската независимост / 22 септември/ , и загубата на българската независимост – 9 септември. / То нищо че не е национален празник. Пак ще има цветя върху паметника на окупаторите/.

Което прави от всичките тия септемврийски празнувания не празници, а тюрлюгювеч. Мазна ориенталска манджа. Пошлост, лицемерие, високопарни локуми, байганьовско тупане по космати гърди и най-вече, преди всичко –  запивки по родните места с „ България на три ракии и три морета” като прибавка.

И трудно може човек да провиди във всичките тия празнични дунанми една единствена ценност, която да обединява българите като хора, като граждани, като народ и като нация.

Но май все пак има една. Ама тя не е суверенитета на България. Нито независимостта й. Нито Съединението. Нито свободата. Нито оная проклетия – демокрацията.

Казал си го е човека : Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът!”

Ето я общобългарската ценност – да има ядене, да живее.

Стана ли вече поне донякъде ясно откъде никнат всичките тия измислици за благодатното живковско време?

И защо Бойко Борисов е вечен ?

Е, разясненията ще продължат в следващото писание.

Послепис: Има все пак в България една тънка и незначителна прослойка от читави и смислени хора, за които писанието ми не се отнася.

Иво БЕРОВ