Защо фалшивият генерал се провали в “генералската” битка

 

Приключи 12 годишната епоха на политическия възход на един прост и арогантен чвластолюбец, както и петилетката на личната му битка с Румен Радев. Приключи с пълно поражение за простия, когото и в текста по нататък ще споменавам безименно заради лесната му разпознаваемост по делата му и пълното неуважение, което изпитвам към личността му. 

Сега, когато вече не могат да възникнат съмнения за предизборна агитация в полза на Радев, можем да си кажем откровено защо той се превърна в предопределен победил в този сблъсък, наричан с фалшивото определение “генералски”. Фалшиво е, защото един от двамата е фалшив генерал. Нали нямате съмнение кой милиционер визирам?

Да, Радев спечели, но с решаващата помощ на своя неадекватен персонален противник и на персоните около него, които може би си вярваха, че помагат на вожда си със своите истерии и плитки номера. Да започнем сравнението на биографиите на двамата. 

Единият е учил за военен, включително в САЩ и се е издигнал в кариерата до генерал. Да станеш добър военен пилот няма как да се получи иначе, освен на базата на личните ти качества. Не помагат нито връзки, нито мафиотска закрила. Същият никога не е изневерил на професията си преди да стане политик. Винаги е правил това, за което е учил и го е правил така, че е достигнал върха на кариерното развитие.

Другият е учил за милиционер, но покрил критериите за пожарникар – достойна за целия свят професия, но смятана при комунизма за по-малко престижна от милиционерската. Работил е като милиционер по “охраната” на районите, населени с разгневени от насилията срещу тях български турци. Бил е за кратко и пожарникар, но явно не му се е видяло удовлетворително и се е гмурнал в подземните потайности на охранителния бизнес в периода, когато той се асоциираше открито с рекета и бандитизма. Гравитирал е към СИК, едната от двете големи групировки в този “бизнес”. Правят го охранител на сваления диктатор Живков, с което много се гордее(ше). От този трамплин прескача до антуража на бившия монарх Симеон, издигнал шофьора си в съучастие със своите съзаклятници от времето на възхода на монархо-социализма до шеф на професионалния състав на полицията без изобщо да е професионалист в тази област. Правят го милиционерски генерал за една нощ и от тази позиция започва да гради политическа кариера, която приключи като шофьор на себе си с политическата катастрофа на своята джипка.

Някой да спори с тези факти? Или онези, които се кълнат в милиционерския генерал, смятат, че различните от тях хора са тъпи и не виждат това несравнимо сравнение на биографиите? 

Нека развеем червения парцал пред двамата и да видим кому отива повече ролята на разярения бик .

За партийното минало на Радев се знае малко или нищо. Никога не се е хвалил с такова и никога не се е правил на антикомунист. За разлика от противника му. Той парадираше с верността си към Партията до момента, когато го впрегнаха в друга бразда и разбра, че рие и му пада на гърба хвалбата с верността му към Партията. Първата му поява на политическия радар като потенциален политик и евентуален депутат от БСП е свързана с партийно събрание  в началото на 90-те години на миналия век на столична районна партийна организация, свидетелства журналистът Иван Бакалов в книга, която му е посветил. А Бакалов ги знае тези работи…

Кой от двамата е бил “повече” комунист?   

Да сравним и кой е “повече” русофил, което  е най-болезнената тема за Радев в очите на прозападните българи. Да се запитаме отново защо противникът му не посмя да използва това слабо място в отбраната на бившия пилот.

За начало се опитайте да познаете, ако вече не знаете, кой от двамата има руска награда “Михаил Ломоносов” по изричното настояване на несменяемия бос на руските силови служби Николай Патрушев. В сравнение с Патрушев, спряган за наследник на Путин при внезапна смяна на властта в Кремъл, легендарният вече у нас Леонид Решетников е безгласна буква в руската ченгесарска йерархия, пешка, която беше изхвърлена от Путин от голямата игра след серията от провали на изобличените руски тайни операции на Балканите в Сърбия и Черна гора. Разжалва го по времето, когато западните медии сочеха София за център, от който се осъществява ръководството и координацията на руската шпионска дейност в целия регион. Познайте също кой беше по онова време властелин на България от когото зависеше противопоставянето на безнаказаното руско шпионско шетане в България. Подсказвам: не беше  командващият ВВС Румен Радев.

Ако Румен Радев на два пъти се изказа неадекватно за Крим като де факто руски и това навреди на образа му на “натовски генерал” у нас и в чужбина, какво да кажем за българския образ на руски слуга в причиняването на реална щета на Украйна и на западното единство чрез прокопаването на “Турски поток”, платен угоднически с български милиарди? Радев реагира на критиката на САЩ за кримската му позиция моментално и бързо се върна в строя на евроатлантизма. 

А как реагира на американските критики неговият противник? На пръв поглед – никак, доколкото си замълча ( и спря да се прави на “американец”), макар това също да е показателно. В същото време насъска своите медийни остриета, включително и един заместник министър на външните работи, да плещят глупости, че американските критики били лична работа на критикуващите, а не на американската държава.

И до ден днешен бившият едноличен собственик на държавата не е обяснил защо така и не успя за 10 години да свърже България с алтернативния газопровод от Гърция за освобождаване на пълната ни зависимост от руския газов шантаж, докато руският “Турски поток” прокопа по цялата дължина на страната ни за рекордно кратки срокове. За което отказва упорито да си посипе главата с пепел. Опита се да хвърли прах в очите на съюзниците с лов на третостепенни руски шпиони. Изпусна питомното, като подгони дивото след като позволи тук да се разпореждат руските отровителите, станали “световни звезди” с имената и физиономиите междувременно – не защото бяха разкрити от службите не милиционерския генерал от запаса, а защо ги изобличиха журналисти. 

Вярно, Румен Радев се заигра с русофилите предизборно през 2016 година. Последва обаче в това отношение примера на милиционерския генерал от предходните парламентарни избори, когато награденият с руския орден “гражданин за европейско развитие” отиде демонстративно да се снима с шефа на русофилите Николай Малинов, бъдещият орденоносец на Путин в качеството му на подсъдим за шпионаж срещу България в полза на Русия.

Защо руският полковник Гундяев, предрешен като руски патриарх, се скара на Румен Радев, а не на противника му, за когото Решетников в прав текст беше казал, че е предпочитан партньор на Кремъл в България дори пред БСП? 

Милиционерският генерал през всичките години на своето всесилие се гордееше да се покаже като миротворец в района на Черно море, където Путин трупаше военна мощ с бесни темпове. Нашият премиер се хвалеше също, че отказва на САЩ база на българския бряг на Черно море и след поредица от такива бойкотиращи действия се видя, че Румъния се превърна в алтернатива на България в укрепването на отбранителните способности на НАТО срещу Русия.

Кой кого догонваше в Москва през 2018 година, когато Радев осъществи предварително договорено посещение, а седмица по-късно там цъфна неканения български премиер за почуда и присмех на руските медии, които го издадоха, че се е извинявал на Путин за недостатъчното си старание пред него? 

Кой от двамата съперници е “повече” американец и кой е “русофоб”, при положение, че първата реакция на  милиционерския генерал от запаса беше да заклейми подкрепяната от САЩ инициатива “Три морета”, определяна от наши и руски пропагандисти като “русофобска”, но беше прегърната безрезервно от Румен Радев? Дали пък по-големият русофил не е политикът, чиито депутати се натискаха да членуват в групата за приятелство с Русия в парламента ( оглавявана от дясната му ръка Велчев), съставен изцяло от проруски партии в зенита на властта му? 

И кой, при цялата тази равносметка, имайки цялата власт в ръцете си, беше в състояние да обслужва с действия и бездействия кремълския интерес у нас?

Има и още показатели, по които двамата могат да бъдат сравнявани. Например, отношението към борбата с корупцията, когато властелинът на държавата отричаше дори и след американските критики, но се превърна в основна кауза на Радев. Да спомена само още две сравнения, като подритването на медиите с милиционерския ботуш на презрението, каквото Радев не си позволи и просташкият език и поведение на сикаджията, какъвто Радев също не си позволи.

 

Изобщо, за да съкратя дългия списък, би трябвало да попитам риторично дали има нещо, по което “студентът” на Живков да превъзхожда американския възпитаник Радев? Отговорът е: да, по арогантния майсторлък в интригантството и незачитането на истината чрез непрекъснатата смяна на позициите си. Началникът на държавата, който не пожела да мръдне и крачка напред в своето развитие, за да може да общува с чуждите лидери без помощта на ръцете и гримасите си, имаше срещу себе си опонент, който си беше направил труда да овладее в достатъчна степен за тази цел три чужди езика. 

Беше срамно да си българин покрай нечленоразделния премиер на България. Срамуващите се гласуваха срещу него. Мнозина подкрепиха Радев като начин да попречат да продължават да бъдат излагани . Защото виждаха всичко това, което съм посочил по-горе без претенция за изчерпателност. Бумерангът на кликата, която се опитваше да третира хората като тъпаци, удари вожда им, а обидените хора удариха едно рамо на пилота. 

За финал – нещо дребно на пръв поглед, което обаче говори кой кой е в очите на своите критици. Вижте им само популярните прякори: единият е “льотчика”, “зеления чорап”…адски “обидно” няма що. Другият обаче деградира от почти хвалебственото “Батман” до “еднокнижния”, “тиквата” и най вече е “мутрата”. 

Сега става ли ясно на онези, които се правят, че не разбират, защо хората, включително такива, които не харесват Радев, предпочетоха него в тази битка?

Защо фалшивият генерал се провали в “генералската” битка – Иво Инджев / Ivo Indzhev