Леви цели, десни средства. Какво означава това?

Снимката е илюстративна.

  • Няма нищо странно, че т. нар. нов проект на двамата министри от служебния кабинет – Асен Василев и Кирил Петков – предизвиква толкова голям интерес. От няколко дни те са по всички телевизии, всяка медия иска интервюта от тях. Подобна възбуда не си спомням. Може би аналогията е решението на монарха Сакскобургготски да става лидер на партия, което си беше извънземна екзотика, както и да го гледаш.

Засега имаме само общи очертания на инициативата на Петков и Василев. В нея има няколко ключови фрази, които подсказват какви са намеренията на двамата нови политици. На първо място сред тях е едно заявление:

  • „Ще постигаме леви цели с дясна политика“

Още при първо вслушване това програмно намерение леко обърква, та нека се вгледаме в него по-отблизо.

Леви ли са целите

Преди всичко да повторя баналното положение, че ляво и дясно имат неясни значения още от началото на 20 век насам. След средата на века умереното ляво се свързва със социалната държава в Западна Европа (т. нар. welfare state). По-късно голяма част от идеите на социалдемокрацията се институционализират през законодателствата и деполитизират.

Предвид факта, че днес ляво и дясно не са атрибути, качества, както е жълтият цвят на златото или синият на небето, какво се мисли с тези етикети остава открит въпрос. За да им се набави смисъл, трябва да се погледне към контекста на употребата им.

Но дори и вътре в национален контекст, трудно е да се каже какво е „лява цел“.

В новия политически проект „левите цели“ са заявени като „по-добро качество на живот“, „по-добро образование“, „по-добро здравеопазване, „оправяне на пътища“, на „пенсионната система“. В тези цели няма нищо ляво, това са основните цели на всяка партия, в която няма ляв и десен екстремизъм, националистически, комунистически или друг. Тези цели се споделят от всички – и леви, и десни партии.

Тривиално изглежда, но в крайна сметка такива приоритетни цели се свеждат до просперитет, благоденствие на страната. В това няма нищо ляво, нищо дясно, нищо дори центристко. И политически дебати по въпроса дали тези цели са важни, или може би други са по-важни от тях, биха били губене на време. Представяме ли си телевизионен дебат на тема „Добре ли е да имаме добри пътища, но и високи пенсии?“

Десни ли са средствата

Дори да имат приблизителни значения, ляво и дясно се отнасят до средствата, тоест до политиките за постигане на „по-добро“… от всичко важно – здравеопазване, образование, качество на живот и т.н. Тук започва действителният спор, тук са алтернативните оферти.

На тези въпроси двамата нови лидери отговарят с „дясна политика“. Това вече има по-конкретни измерения. Няма да се повишават данъци, например, което е основна дясна идея. Няма да се търси благоденствие чрез преразпределение на допълнителна данъчна тежест. Такива заявления тласкат проекта им надясно.

Но към него се добавя веднага следващият въпрос. Ако няма да се вдигат данъци, то тогава как, с какви средства, по какъв начин? С какви по-специфични политики?

Отговорите са два. Първият не е оригинален, но е в духа на „Продължаваме промяната“. Ако корупцията в държавата се свие до поносими нива, а според лидерите на новата инициатива и до пренебрежим минимум, страната ще открие, че всъщност има значителни ресурси, богата е. От нея просто много се краде. Тази диагноза я познаваме от началото на демократичните промени. Тя дори стана лозунг и на най-подозираните в корупция политически организации.

Самата дума „корупция“ е семантически обезличена дотам, че в публичната реч тя нищо не казва. Всички са срещу корупцията, всички се борят с нея и я вдигат на приоритетно място в програмите си. Когато всички са против, а тя се шири надлъж и нашир, явно никой не е. Затова е редно да се уточни.

Не става дума за корупция, а за процеси на криминализация на държавата. В резултат още през 2014 година България беше наречена в американското Foreign Affairs, вероятно най-известното списание за международни отношения, мафиотска държава, заедно с Венецуела, Русия, Мексико и др. (днес България фигурира с този любезен епитет и в статията за мафиотските държави в Уикипедия). Така че въпросът е фундаментален.

Тук идва и вторият отговор на Асен Василев и Кирил Петков. Корупцията (разбирай „завладяната държава“) ще срещне мощния фронт на „коалицията на почтените“. Няма съмнение, че българската политика се нуждае от прилив на почтеност. Но гаранцията за бъдещи политики е леко наивна, ако се свежда до декларацията, че ще се подбират почтени хора.

Аз се надявам, че ще е така, вярвам им, че ще го направят. Но това не се ли разбира от само себе си? Можем ли да си представим, че казват обратното или че им е все едно?

Лица и биографии

Почтеността и решителността, която те демонстрираха, се очаква да бъде възпроизведена в бъдещата им партия. Акцентът върху лица и биографии обаче не е убедителна последна инстанция. С подбора на лица по резюмета и интервюта се хвалеха лидерите на „Има такъв народ“, така правеше и г-н Сакскобургготски, който никого не познаваше и се налагаше да действа като отдел за човешки ресурси.

Автентичният фокус на „Продължаваме промяната“ трябва да са институциите. Това трябва да се заяви ясно. България се намира от години в институционален колапс, в имплозия на основни институции. Такава е нейната корупционна епикриза.

Санирането и стабилизацията на институциите, което бе започнато от служебния кабинет, трябва да продължи. И то се простира отвъд идеята за леви цели, каквито и без това няма.

* Стефан Попов е професор по политическа философия в НБУ. Автор е на осем книги, сред които „Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (НБУ, 2020), „Атлантис: Дезинтеграция на политически тела“ („Обсидиан“, 2016) и др., както и на книга за спорт – „Модерна ски техника. Съвети за любители“ (НБУ, 2019).