НАПРЕЖЕНИЕТО МЕЖДУ СОФИЯ И СКОПИЕ ДА СЕ НАМАЛЯВА НА БАЗАТА НА ГОРЧИВАТА ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА

Анри ПОЗИ. Из “Войната се завръща, 1934.

 

 

Първото впечатление, когато се влиза в Македония, станала от 1918 година “Южна Сърбия” е голямата тишина, абсолютният ред, почти необикновеното спокойствие, което владее там.

 

Под палещото слънце, при което омарата се носеше над червените наноси, в долината на Вардара, където великолепните посеви от двете страни на реката се ширят чак до безплодните планини, които ограждат хоризонта, жени и мъже с хиляди, се трудят без никакъв говор, без никакъв вик, без да се чуе една от тия песни, които навсякъде другаде се възнасят чак до небесата. Полето, извън обсега на погледа, е без никакъв човешки глас, смразено в едно усамотение, което величието на деня прави още по-неочаквано. Нещо от безкрайното, от необяснимото прави така, че нищо и никой тука да не прилича на другаде. Човек има чувството, като че ли влиза в един непознат свят.

 

Улиците на града, където минувачите изобилстват, където домакините чакат своя ред пред месарските дюкянчета, където тълпите от деца се връщат от училищата, не ви напомнят с нищо тия, които сте виждали на Балканите. Шумът тук, ако смея да го кажа, е тих. Тълпите, които се разхождат всяка вечер след залез слънце, говорят без възбуждение, като че шушукайки, и тяхното движение прилича на това при една процесия. Под преките погледи на полицаите, с пушката на ремък и револвера на колана, които кръстосват улицата, те се огъват като че назад.

“Към която и класа да принадлежат, всички македонци, които ще срещнете в Македония, от Охрид до Битоля, от Велес до Гевгели, в градове и села са все тъй. Те имат вид, като че са на гости у чужденци, които са поставили на изпитание тяхното търпение” ми казваше в Скопие един млад френски лекар.

 

Македония, която бе толкова дълго време кипеж и насилие, почива днес спокойно в сръбски мир.

 

•••

В Ниш вагоните на международния влак, инспектирани веднъж при заминаването от Белград, бяха претърсени най-щателно. Проверката на паспортите бе извършена с безполезна напрегнатост. Колкото пък до багажите, един час след заминаването от Ниш пътниците от съседното ми купе, евреи от Солун, оплакваха още нещастието си с техните куфари. А Ниш беше нищо пред това, което ни очакваше в Лесковац. Жените от третокласните купета бяха полусъблечени. Мъжете трябваше да се събуват боси.

 

Пътищата от Ниш нататък се охраняваха от войска, както в Хърватско, но много по – строго: има тайни полицаи навсякъде, като не броим тия, които се крият зад храсталаците, при приближаването на влака. Всеки момент по тесните пътища, които кръстосват нивите с царевица, тютюн и лозята, се показват конници, вървящи двама по двама, като патрулите по време на война. Колко забелязах – от Лесковец до Скопие, от Велес до Битоля, Щип и Охрид – такива едри жандарми, на тия малки пъргави коне, с карабина, поставена пред тях напреки на седлото, наблюдаващи хоризонта или разпитващи селяните или овчарите? Петдесет? Сто? Повече? Може би! Децата и старците при минаването им поздравяваха приведени. Старите жени понякога извръщаха глави. Близо до Прибоц две германчета, виждайки кафяво-жълтеникавите униформи, се укрили в една нива с царевица. Те били посрещнати от кавалеристите и силно бити по лицата с бичове.

 

“Всичко, което е възможно да направим, за да улесним анкетата Ви в Южна Сърбия, ще го сторим!” – ми беше казал д-р Радованович.

 

Той удържа думата си.

 

Моето пристигане е оповестено навсякъде. По всички гари от Ниш нататък специалните комисари се съобразяват с учтивостта, преглеждайки паспорта ми. При една изискана вежливост моите куфари не бяха претърсвани. Спътниците ми, които бяха прегледани до джобовете на жилетката, остават с убеждението, че личността ми не е от обикновените.

 

В Скопие представителят на Прес-бюрото, г-н Йованович, предупреден по телефона в навечерието от д-р Радованович, се занимава изключително с мене!

 

В грижата си да ме предпазят от всяка неприятна среща, неговите приятели и той не ме изоставиха нито за минута. Един младеж в сиво и една циганка просякиня, на която липсваше долната част на дясното уха, се показаха само неочаквано.

 

Разведоха ме навсякъде: във Военното казино; на бреговете на Вардара; в печатницата на вестника, който редактира Йованович; в института за опазване на здравето. Представиха ми множество любезни господа, цивилни или военни, които после имах удоволствието да срещам на всяка крачка – също в джамията, където вярвах, че съм влязъл сам, също в старите македонски квартали, където техните длъжности съвсем не изглеждаше да ги извикат; също и във френските гробища, отстоящи на 3 км от града, където без мене, уверен съм, не биха никога отишли.

Единствения момент на усамотение в Скопие дължа на нашия консул.

 

Отличният ни г-н Ги ще ме извини, ако призная тук, че благодарение на него, без всякакво съмнение, аз можах да свърша в Скопие почти всичко, което исках да направя. Има две врати действително за тия френски гробища, където нашият консул прекарва следобедите си и които е подредил най-добре: тая, през която влиза, идейки от града, и през която търпеливо чакаха малката циганка и младежът в сиво, и другата, тая през която незабелязано, без да бъдете видян от пътя, може да се отиде при Вардарските овчари. От там, ако един верен приятел е оставил автомобила си на ваше разположение, може бързо да се придвижите и надалеч.

 

Вечерта на 14 юли – г-н Ги ще си припомни ужасната буря, която ни задържа до твърде късно, него и мен, във френския клуб на ул.”Петър I”, в най-силния дъжд настоях да си тръгна. Нямаше какво да ме задържа действително. Смрачило се бе напълно, електрическият ток бе прекъснат от страх пред инцидент и моите верни пазители се бяха подслонили под покрив.

 

В жилището, където влязох малко по-късно, при идването ми майката бдеше над едно момиченце на 10-12 години. Преди два дни, заловено ненадейно да говори български с една от другарките си, детето било силно бито до кръв. Неговият кръст и бедра бяха само рани. То едва се движеше и пищеше от болки, когато се опитваше да върви. Беше обаче предупредено, че ако отсъства от училище, или отидеше със закъснение, изправителната мярка ще бъде подновена.

 

“Употребявате ли телесно наказание във вашите училища?” – попитах същата вечер Йованович, в чиято компания и на още шестима негови приятели, между които един редактор на “Време” от Белград, привършвах вечерта в “Голямото кафе”.

 

“Никога” ми отговори той. “За германци ли ни вземате “Господине” ми беше казал бащата на малката ранена, “Вие видяхте как се отнасят с нашите деца. Това, което правят с децата, го правят с всички. Една македонка, която влиза в полицейското бюро или жандармерията я посрещат, като проститутка; един търговец – македонец, който дава на кредит на сръбски чиновник, не получава никога парите си и ако рекламира вземането си, той е предварително разорен; нашите селяни се огъват под тежестта на данъците и ако закъснеят с един ден с плащането им, те биват изхвърлени на улицата. Овчарите, които живеят в планината, не могат да отнасят провизии за повече от един ден; един от тях всяка сутрин трябва да идва за провизии и да дава показания в полицията за това, което е видял и чул, за това, което той и другарите му ще правят през деня. Писмата ни отварят, децата ни разпитват в училище за всичко, станало в къщи; нямаме също право да отидем от селце в селце без позволително. Но никога племето ни, което живее в мизерия и сълзи, не е било по-вярно на Македония! Когато ще трябва да се излее върху сърбите отмъщението ни, ще бъде безмилостно като Божието правосъдие.”

 

“Това, което Ви е казал тоя човек”, ми заяви след няколко часа един от нашите съотечественици, чието дълго пребиваване в Македония го е сближило с нещата и хората, “е за жалост самата истина; няма една дума , казана в повече, която трябва да зачеркнем. Нищо не може да Ви даде идея за ужасния режим, поддържан от сръбската администрация над македонското население. Нищо повече от мъстта, която се надига. Аз познавам башибозуците. Те бяха агънца в сравнение със сърбите! Това ще свърши лошо, ще видите.”

 

Бащата на малкото момиченце ме отведе след бурята в края на турския град, от другата страна на Вардар, при старците, чийто адрес ми бе даден с препоръки същата сутрин у консула от един от гостите на г-н Ги.

“Боже мой, господине” ми каза жената, “ние сме погубени, ако някой Ви е видял да влизате!”.

 

Мъжът и тя, при светлината на лампата, която пушеше в ъгъла на масата, гледат с учудване тоя французин, който не се бои от полицията. Те ме разпитват. Дали ще ида във Велес? В Щип? В Неготин? Също, може би и в Битоля? Аз ще бъда добре посрещнат, защото сърбите ги е страх от французите, но не ще видя нищо.

 

Мъжът е прегърбен и неговите 50 години изглеждат 70. Кракът му? Той е бил счупен с удар от тояга в затвора, където е престоял две години, защото брат му е избягал. Затворниците полирали моливи и металически перодръжки. Хиляди на ден. Два пъти седмично, посред нощ, стражарите го водели в малката тъмна стаичка за изтезания, където всеки затворник получавал 25 удара с тояга по стъпалата на краката и 25 по ръцете, предварително изкиснати половин час в хладка вода. Един килограм чер хляб на ден и две чаши вода по обяд. Железните вериги тежели двадесет килограма. Краката и ръцете, деформирани, носят покъртителни белези. Под коляното костите, някога си пречупени, срасли без да бъдат наместени, образуват нещо като стъпало под кожата.

 

“Вие го видяхте?” ми каза същият, който ме беше изпратил там.

 

“Ако това не е опасно за самите тях, бих могъл да Ви посоча десет-двайсет други. Всички, които излизат от затвора, са в същото състояние, и половината, да не кажем две трети, излизат само, за да бъдат хвърлени в общата яма. Това, което става в “жилищата на смъртта” е невъобразимо! Достатъчно е при това да видите в какво състояние се завръщат от разпита при следователя. Аз видях в Охрид един обвиняем, на когото бяха “запушили” естествените отходи, отпред и отзад, за да му развържат езика и когото хранеха и пояха изобилно, насила, от три дни. Той пищеше от болки, но не признаваше. Възможно е да няма нищо да признава, но това няма никакво значение тук. Тогава започваше страшен бой, не му оставяха никакъв зъб отпред.”

 

Д-р Тумбич, бивш министър на вътрешните работи на Сърбия, когато ме прие в Загреб; Стефанович и Меслич в Белград; и една висока сръбска личност от опозицията, с когото обядвах у един общ приятел в Земун, ми възпроизведоха такива детайли за режима на диктатурата.

 

– Ако се знаеше – ми бяха казали те – това, което става в нашите затвори, ще се разнесе един вик за срам на Европа. Кабинетите на следователите са стаите на изтезанията. Хиляди човешки същества, мъже и жени, дори децата, там са измъчвани адски и агонизират без надежда. Политическите затворници, събрани в клетки, където са тъй притиснати, че не могат да направят никакво движение, ги оставят така със седмици, в една невъзможна за дишане атмосфера, в урина и изпражнения до колене. Изтеглят ги само, за да ги бият до смърт, за да ги измъчват с желязо и огън. Влашкото безчинство, в което толкова изобличаваха турците, е понастоящем в действие, когато нищо не получи, да бъдат изтръгнати признания от заподозрените. Същото е със старците, същото е с жените…

 

– Невъзможно!

 

– Невъзможно? – ми извика моят гост от Замун. – Невъзможно? Но само бандитите, които безчестят страната ни, да отворят – ако смеят да отрекат – пред една комисия от лекари и международни съдии един затвор, който и да било. Тогава ще се види дали това, което ви казвам е невъзможно!

 

– Ако избухнат вълнения в Македония – ми казваше в Ниш главният секретар на префектурата Шишич, – те ще бъдат дело на изпратените от София и BMPO банди. Македонските жители са сърби телом и духом, както са сърби и по народност.

 

Йованович в Скопие, д-р Радованович и бившият министър-адютант на вътрешните работи Павлович в Белград, и подпрефектът на Велес г-н Николич, ми го бяха заявили преди него. Това е лайтмотивът на официалните пансръбски среди.

 

… Там е именно целият въпрос.

 

Всички македонски деца днес говорят сръбски на улицата. Когато водят там разговори, и това е именно едно от най-изненадващите неща, което се вижда в Македония, че тия тълпи от момчета и момичета, отивайки или връщайки се от училище, прикриват чувствата си с говора. Всички също, признавам го, отричат своята народност и се обявяват сърби с тоя “ентусиазъм”, за който ми беше говорил д-р Радованович.

 

Когато попитах ученика, когото учителят ми бе посочил в основното училище в Скопие като първи по френски език, да ми каже националността си, той ми отговори: “Аз съм югославянин, господине!” с една живост, която не оставяше никакво съмнение за неговите чувства, също и за респекта, който му вдъхваше линията в ръцете на учителя му. Да, но на какъв език, ако не на български, тия деца, веднъж се завърнали в къщи, разговарят със своите родители, които не знаят друг език? И тяхната душа, тяхната интимна мисъл кои от двата езика употребява, когато размишлява, когато говори на самия себе си – тоя на майките им или на учителите от училището?

 

Вярно е, че всички македонци са посърбили своите имена на -ов с прибавянето на -ич. От единия край на страната до другия всяка следа от “македонизъм” е изчезнала: надписите на магазините, етикетите на будките на търговците, актовете за раждане, венчавка и смърт, менютата по ресторантите, надписите по паметниците в гробищата – всичко е на сръбски. В цялата Македония не ще намерите един вестник, една книга, една брошура, един само надпис на български – единствения говор в Македония преди 15 години.

 

Да! Всяко забавяне с посърбяване на името, обучението, търговската реклама, подписа; притежаването на най-малката книга на български език, би коствало на виновния от шест месеца до пет години затвор и една такава доза от бой с тояга преди, през време на излежаването и след, че стремежът на македонците да се посърбяват, се обяснява сам по себе си.

 

Вярно е, че лоялността на македонското население е безупречна, тяхното различно отношение към всичко, което притежава частичка от авторитета на нещо “вълнуващо” – употребявам думата, която ми се каза в Белград – и която те изразяват всичко, когато ги изпитват публично, тяхната радост, че са “станали отново сърби”.

 

Да, но тая лоялност, това различно отношение, тая радост, когато се види що крият, стават страшни!

– Никой няма нужда – ми казаха македонски бежанци в България – да проповядва на сънародниците ни омраза към сърбите. За да бъдат убедени най-дълбоко, нужно е да отворят сами очите си.

 

При това, как нашите пропагандисти от BMPO и от София биха проникнали до македонското население? Никой и нищо не можеше да проникне вече в отнетите територии; нито едно писмо, нито един вестник, нито една книга. Милион и половина македонци са отделени от останалия свят, чужди на всичко това, което става на земята, като че живеят на Сириус.

Напуснах Македония покрусен, развълнуван. Отвратен от това, което видях там, чух, разбрах, проверих лично аз – благодарение на възможностите за проучване, с които разполагах и въпреки големите усилия на белградските агенти да ми попречат на всяка цена да открия истината.

 

И аз заявявам, аз, французинът, който дълбоко обича Сърбия и който достатъчно го е доказал в течение на двадесет години – заявявам с чувството, че моята преценка изразява много по-малко, отколкото е в действителност, че хората, които представляват днес в Македония настоящите господари на Югославия, които са чиновници, съдии, свещеници или полицаи, петнят своята страна.

 

Преди да бях отишъл на мястото, преди да бях видял със собствените си очи, аз се отказвах да възприема, въпреки тяхната точност, действителността на обвиненията, насочени от македонските организации в България против сръбската администрация в Македония.

 

Сега аз го признавам: те не съдържат нито една невярна дума. Всички случаи на жестокост, на насилие, на деспотизъм, на аморалност, които можах да проверя, признавам ги за верни – без никакво изключение. Материално и морално поробените са подтиснати, ограбвани, измъчвани извън всякаква представа. Никаква възможност за тях да потърсят правосъдие, никаква помощ, никакво покровителство за никого, каквото и да бъде социалното му положение, полът му, възрастта му.

 

В Македония конфискуват, затварят, измъчват, убиват легално, систематично, спокойно, жестоко.

“Там изпратиха” ми казваше миналия август в Топчидере един френски чиновник, чието име трябва да премълча, за съжаление, за да не му напакостя, “гнилото на югославската администрация, всички, които бе невъзможно да назначават или задържат другаде, една шайка от разбойници, садисти, грабители на обществените средства. Тяхното невежество, тяхната грандомания, аморалността им са невъобразими.”

 

•••

 

 

В Битоля на сто метра от участъка, в една от най-слабо оживените улици в града, ужасни викове, истински вой се разнасяше от отворените прозорци на едно първоначално училище. Двама учители с ритници, с линията биеха шест момчета, привързани за чиновете им. “Мръсен българин! Македонски свиня! Аз ще те науча сръбски!”

Запасният поручик, който ме придружаваше – един хърватин от Загреб, с когото се запознах идвайки от Белград – ми каза: “И това, което тия хора правят тук, ще искат да върнат у нас. Това са демони – не хора!”

 

 

При строежа на телените мрежи, между Гюргево и Валандово, македонски селяни, мъже и жени, копаеха вълчи ями, под надзора на сръбски жандарми. Горещината бе ужасна, повече от 40° на сянка.

Един подофицер се нахвърли върху едно съвсем младо момиче, което се бе спряло до своята количка, очевидно изморено. Той я нагрубява, удря й плесница. Жертвата протестира. Един знак. Хваната от двама войника, просват жената по корем върху една купчина пръст, държат я за раменете и краката, смъкват и дрехите и десет пъти последователно бичът на подофицера се уви около кръста и ханшовете й. Наказанието е свършено, виновната е пусната, окървавена и олюлявайки се взема отново своята количка. Нито един от присъстващите на работа не бе повдигнал даже очи.

 

 

Един селянин близо до селището Орасак, между Куманово и Ново село, бе привързан със смъкнати потури за едно дърво. Цялото му лице, гърбът и коремът бяха в кръв. Заобиколен беше от трима жандарми и един подофицер. Четвърти жандарм излизаше от една къща. Той носеше котка, която правеше усилие да се освободи от торбата. Дигнаха потурите на жертвата, привързаха ги под всяко коляно и поставиха вътре котката, вбесила се вече. Цялото село, мъже, жени и деца гледаха мълчаливо. Човекът, комуто разяреното животно раздираше месата, виеше от страшни мъки.

 

 

•••

 

Бел. ред. Поради дължината на текста публикуваме поста в две части.