Последици от държавното регулиране на цените

Написано от Пенчо Пенчев

Пряката държавна намеса в ценообразуването е традиционен инструмент за разрешаване на стопански или социални проблеми, предизвикани от рязко увеличение или намаление на цените. Стопанското минало на България през периода между Първата и Втората световна война (1919-1939 г.) разкрива някои типични практики на държавно ценообразуване и последиците от тях. Вече беше показано, че от нормирането на цените на хляба страдат най-бедните прослойки от населението (виж тук).  Отрицателните ефекти обаче не се ограничават дотук. Някои от тях може да отговорят на важния въпрос – кой плаща за държавното регулиране на цените?

Политизация, административно объркване и безсилие

Сред важните последици от държавното регламентиране на цените е възможността то да се използва като инструмент за предизборна агитация. През февруари 1926 г. в България са проведени местни избори. Вестник „Утро“, който е най-популярният през тези години, в деня на изборите излиза със съобщение за това, че цената на хляба е фиксирана на 7.80 лева за килограм. По-любопитно, от гледна точка на последиците от държавната намеса в ценообразуването, е подзаглавието на съобщението – „Днес стават избори … цената на хляба се смъква“. За съвременниците е ясно, че между намаляването на цената хляба и резултатите от изборите съществува връзка. Чрез манипулирането на цената властимащите ясно показват на гласоподавателите за кого да гласуват. В конкретния случай управляващите от Демократическия сговор печелят изборите в София.

Изборите в България още преди налагането на комунистическия режим не се отличават с особена честност. За спечелването им са прилагани всякакви, повече или по-малко, брутални и нечестни трикове. Социалната политика обаче се оказва особено податлива на политизиране – преди избори се намалява цената на хляба, раздават помощи на цигани и т.н. Така тя се превръща в един от утвърдените начини за корумпиране и компрометиране на демократичния политически модел.

Държавната намеса в ценообразуването лесно затъва в бюрократизиране и законодателни неясноти. По силата на Закона за облекчаване на продоволствието и намаляване на скъпотията основният орган за нормиране на цените е Главното комисарство по продоволствието към Министерския съвет. През 1931 г. обаче политическият ентусиазъм за повече държавна намеса в икономиката води до приемането на Закон за контрол върху картелите и монополните цени. По силата на втория нормативен акт към Министерството на търговията, промишлеността и труда се формира Картелна комисия, която също има право да нормира цени. Твърде скоро между Главното комисарство по продоволствието и Картелната комисия се пораждат конфликти по въпроса коя от двете организации какви цени нормира. Например цената на петрола и неговите деривати се нормира от Главното комисарство, но Картелната комисия смята, че това е в нейните прерогативи и т.н.

Резултатът от подобно объркване е, че местните власти отказват да се съобразяват с каквито и да е разпореждания от страна на централната власт по отношение на цените. През ноември 1934 г. Главното комисарство по продоволствието констатира, че много от общините не прилагат закона за облекчаване на продоволствието и намаляване на скъпотията. Наличието на два закона, които би трябвало да уточнят начините за регулиране на цените, води до пренебрегване и на двата нормативни акта.

Влошено качество на стоки и услуги с нормирани цени

През 1931 г. Главното комисарство по продоволствието обявява солта за стока от първа необходимост и нормира цената ѝ. В България производителите на сол са Солопроизводителната кооперация в Анхиало (дн. Поморие) и Акционерно дружество „Гларус“. Те се споразумяват и продават солта по нормирани цени само ако купувачите на едро вземат 70% висококачествена и 30% „нечиста сол“. До потребителите стига сол с влошено общо качество. През февруари 1933 г., за да задържат ниската цена на хляба, от Главното комисарство по продоволствието разрешават на мелничари и хлебари да добавят в типовото брашно до 10% царевица. Тя намалява качеството и хранителната стойност на хлебните продукти. Контролът на точния процент царевичен примес се оказва труден. Производителите на брашна и хляб смесват типовото брашно с  царевично, но процентът на примеса е много по-голям от разрешеното. Така потребителите на тези продукти ги получават на ниска, „социална“ цена, но пък качеството им значително пада.

По-трудно се откриват последиците от нормирането на цените на важни за населението услуги. Въпреки това могат да са направят интересни наблюдения. През август 1934 г. министърът на вътрешните работи П. Мидилев издава наредби, с които се нормират цените на зъболекарските услуги, а също и таксите за акушерки и фелдшери. По административен път министърът намалява цените, което би трябвало да е в полза на потребителите. Действията на П. Мидилев се отнасят до сфера, в която България има тежки проблеми. През 30-те години на 20 век едва между 15 и 20% от ражданията в страната се осъществяват със специализирана акушерска помощ. Останалите 80-85% от децата се раждат  в примитивни условия, с помощта на неуки баби и съседки. Това води до много висока детска смъртност.

Наличните статистически данни за регистрираните в страната акушерки показват, че от 1931 г. (преди регламентирането на цените) до 1934 г., броят на частно практикуващите акушерки се увеличава. Увеличава се и общият брой на акушерките (частно практикуващи, плюс държавни и общински). След регламентацията на цената на труда им броят на акушерките в страната намалява. Това се дължи най-вече на намаляването на частно практикуващите, което не е компенсирано от увеличение на държавните и общинските акушерки. Едва през 1941 г. общият брой на акушерките в страната надхвърля този отпреди регламентирането на цените. След нормирането на цените броят на регистрираните фелдшери също намалява. Вероятно част от акушерките и фелдшерите са преминали в сивия сектор и не са регистрирани от статистиката. Напълно възможно е също така намаляването на броя на акушерки и фелдшери да не се дължи единствено на държавната намеса в цените на услугите им. Факт е, че след като държавата намалява цените на тези услуги, евтиният достъп до тях е ограничен.

Дефицити, спекула и контрабанда

Класически резултат от нормирането на цените под пазарните е появата на дефицити. Появата им се открива при редица стоки от първа необходимост. Един от големите проблеми в страната през периода на 20-те и 30-те години е цената на захарта. Захар в България се произвежда от фабриките на т. нар. Захарен картел, създаден с помощта на държавата и поддържан с високи протекционистични мита, които не позволяват вноса на евтина захар. Държавата се опитва да нормира продажната цена на захарта, но това води до поява на недостиг на захар в различни райони на страната. Властите удобно обясняват недостига с алчните търговски посредници и пропускат собствените си заслуги.

През лятото на 1931 г. Главното комисарство по продоволствието решава да регламентира търговията на дребно със зеленчуци в София. От общо около 3000 души, които се занимават с подобна търговия е разрешено да останат 500, а другите са обречени на безработица. Зарзаватчиите в столицата отговарят със „стачка“.  София няколко дни остава без зеленчук, докато в същото време на гарата в града гният повече от 20 вагона със зеленчуци. Това води до загуби на производители, търговци и потребители.

По сведения от различни източници нормировките на цените на солта, пироните и кафето също водят до изчезването на тези продукти от пазара. В същото време в периодичния печат проникват сведения, че кафе се намира на пазара, но на цени по-високи от определените. Същевременно, в пограничните краища на страната се забелязва засилване на контрабандния внос на кафе. Измамите засягат и хлебния бранш. Някои мелничари декларират, че мелят брашно за износ, но го продават на хлебари за вътрешния пазар. Брашното за износ е с пазарна цена, която е по-ниска от нормираната…

Кой плаща за държавното регламентиране на цените?

В началото на 30-те години на 20 век цената на млякото, което се продава в София е намалена по административен път. Дефицит не се появява, няма и сведения за намаляване на качеството. Млякото за София се доставя от множество дребни производители от околните села. Техните парични приходи са изключително ниски, те не могат лесно да се насочат към други по-печеливши дейности и затова продължават да доставят мляко. Цената на евтиното мляко за София в крайна сметка се плаща от бедните производители от околните села. В началото на 30-те години е намалена цената на памучните прежди и платове, което има за резултат свиване на надниците на работниците в памукотекстилните фабрики. Това предизвиква протести и държавата въвежда минимална работническа надница, която води до увеличаване на безработицата сред най-нискоквалифицираните работници, т.е. засегнати са най-бедните.

Държавното нормиране на цените компрометира демокрацията, влошава качеството на стоките и създава хранителна среда за корупция и престъпност. Отрицателните му последици се усещат най-остро от най-бедните. Всичко това поставя под въпрос неговия смисъл.