Спомен за Атанас Буров

Кой е Атанас Буров? Отговор на този въпрос ни дава журналистът Николай Увалиев и Славея Балдева :

Буров е бил не само банкер, но и политик. Имал е гениални прозрения. Преди 9 септември му предлагат да си избере къде иска да е пълномощен министър и той се спира на Москва. Това учудва всички. Особено четирима авторитетни, отразяващи историята личности, сред които са Богдан Филов и Стойчо Машанов. Буров обаче знае какво ще се получи след края на войната – Москва ще се окаже пресечна точка между изтока и запада. Искал е България в точното време да завоюва своите икономически позиции, с големия потенциал на родните ресурси. Надявал се е страната ни да изиграе добре своята междинна роля. В това отношение е имал големи прозрения. Това е гениалното в него. Най-характерното в Буров е човешкото му отношение към всички хора. През цялото време е помагал за развитието на икономиката и стопанството. Счита се, че това е голямото у него като банкер. Това е първоизточникът на благоденствието. Не можеш само да трупаш капитали и да не даваш. Според него при това положение едното блюдо на кантара се накланя, с което се нарушава хармонията. С неговите капитали е помагал за развитието на България. В крайна сметка той се жертва в името на страната си. Дни преди 9 септември известният полицай, както наричаме Гешев, и министърът на външните работи идват при него, натъпкани с оръжие и пари, и му предлагат да бъде министър-председател. Искали умни хора, можещи, знаещи. Казали му, че те не могат да управляват, но той ще ги води и в името на България той остава да помогне си спомня неговия братовчед Николай Увалиев.

A BUROV

Славея Балдева

svobodata.com

Вземи теслата на дюлгерина, ралото на селянина, гегата на овчаря и му е….ш майката веднъж завинаги. Гегата е нищо. Ще си направи, но стадото му го няма. Гега се прави, но любовта към скотовъдството не се прави. Тя се култивира за векове.” Това са думи на Атанас Буров по времето, когато е бил под домашен арест след 9.09.1944. Той е първият човек от „бившите”, интервюиран от Михаил Топалов-Памукчиев по заръка на Владимир Поптомов.

Книгата се казва „Срещи с Буров”. Целта е да се стенографират спомените и знанията на тези хора за времето, когато няма да ги има. Така витиевато се изразява възложителят на задачата. Започва свирепо жонгльорство с живот и съдби. По принцип някои от „бившите” хора – сякаш вече са се превърнали в животни или таласъми, престава да ги има доста скоро – избити със „справедлива” спонтанност без съд и присъда или пък с такава от т.нар. „Народен съд”. Съдбата на Буров е по-друга, но не по-малко трагична. В продължение на десет години М.Топалов стенографира спомените му – колоритен разказ за все още свободна България. Срещите започват в софийския апартамент на банкера, продължават в Дряново, където потърпевшият е изселен. А последната от тях – поне описана в книгата, е в пазарджишкия затвор, където Буров приключва земния си път на 79 години - без да е сигурно точно как.

Атанас Буров е човек с ясна представа за предназначението в живота, с усет за основата и устойчивостта, които не трябва да липсват в нито едно общество, стремящо се към развитие и благоденствие. Банкер, политик и дипломат – с изключително добро образование, в разказите си той непрекъснато акцентира върху това – колко е важно българският селянин да не бъде лишаван от земята си, да не го отчуждават от нея, да не го лишават от радостта и смисъла му в живота. На свободния селски труд той гледа с уважение и възхищение. Затова казва, че го връхлита смут като си помисли какво ще стане след като умре „последният селяк, орач или жътвар.” На ведрия отговор на стенографа, че ще продължат да работят внукът и правнукът Буров моментално възразява, че това няма да се случи. Защото „селската работа се предава от баща на син, както банкерството.” Традиции и приемственост – това е установил той, че ще бъде изгубено с новия насилствено установен ред. Което за него е повод за тревога.

Селото е обречено на гибел, ако сто на сто влезе в кепезето”. Така селяните в килията му са наричали ТКЗС-то. Той самият го преценява като нещо калпаво и неподходящо за въвеждане на родна почва и настоятелно съветва младия Топалов да каже на своите хора да спрат дотук, „ако милеят за доброто на България.” На мнение е, че 40-50% колективизирани стигат. Че един ден именно останалите ще изхранват страната. „Те ще са спасителите на майка България. Защото те ще имат земя и самочувствие.”

tsitat-na-atanas-burov-balgarski-politik

Самият Топалов му признава, че са го подгонили лошо, тъй като баща му все още не е влязъл в ТКЗС. Буров е убеден, че влизането на баща му там ще е краят на успешното му стопанство, но в същото време е наясно, че отърване няма. Защото „този валяк, дето е тръгнал да гази синорите”, ще сгази всичко по пътя си. Че този валяк „спиране няма. И бензинът му идва от другаде.” Говорейки това, той е пределно ясен – този бензин подчинява България и докарва на власт сляпо покорните на Москва комунисти. „Без Русия вие сте нула.” И продължава, че са правили заговори, правили са атентати, но властта не са успявали да вземат. Чак когато на Дунава се е появил ген. Толбухин - „онзи с калпака”, както го нарича Буров, тогава пътят към властта се открива. Без тази помощ България нямаше да бъде обърната с хастара навън. Нямаше да й предстоят противоестествени промени – противни на живота и логиката. Промени насилствени чрез повсеместен терор, тормоз и контрол. Свидетел на това, Буров казва – обещайте, че ще сменяте кметовете на две години, а парламента – на четири. Че „няма да печелите изборите, както в Русия – с 99 на сто. Такова нещо няма в света.” Няма, но ето че започва да има и в България. Едва ли Буров е таял особени надежди, че съветите му ще бъдат спазени, но се е чувствал длъжен да каже какво е смятал за важно.

Цитатът в началото е на човек, прозрял какво се случва в родината му. Вземи най-ценното на хората, отнеми им инициативата, направи ги зависими. Отнеми на селянина земята – натикай го в ТКЗС. Лиши го от радостта да се радва на собствения си свободен труд. Както и всички останали. И ще дочакаш жътва от послушни обезличени индивиди с колективизирано излъчване.Че нормалният ход на нещата ще се обърка, че те ще изгубят предназначение и смисъл – това не е съществено. Стартът към безумието е даден, а засечките към него се наказват. Както и управлявалите страната „бивши”. Не е достатъчно да бъдат ликвидирани като при масовото убийство в софийските гробища на 1 срещу 2 февруари 1945, при терор по лагерите или упорито държани на преклонна възраст в затвора докато угаснат или им се „помогне”. Трябвало е да заличат гробовете им, за да не се превърнат в място за поклонение - с една дума да бъде изтрит и споменът за тях, тъй както с един замах е бил отнет животът им или перспективата за нормален такъв.

image011

Пресният гроб на Атанас Буров е заличен ден след като жена му и дъщеря му са оставили цветя върху него. В днешно време върху паметната му плоча се появиха свастики и надпис: „Аз помагах на фашистите”. Идеологическото тесногръдие продължава да раздава присъди. То не предвижда нито приличие, нито уважение - останало е сродно с духа от средата на миналия век и отказва да еволюира.

Днес в ъгъла на градинката до БНБ се издига паметник на Атанас Буров - една колоритна фигура от новата история на България, личност с обширни и задълбочени знания в различни области, човек - умен, анализиращ и преценяващ, директен и предизвикателен, с изказ - твърде често нецензурен. Това е разказ на човек, който знае, който е можел и го е доказал.

Срещи с Буров” е само 186 страници, но авторът й споменава, че е записал около 1900. Интересно е да се види всичко. Самият Михаил Топалов твърди, че има 24 записани тома. В свое интервю към края на живота си нарича Буров изключително умен и гениален човек, обичащ България. (http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=782950).

Ако се знае истинската история, може би тогава Атанас Буров няма да е просто някакъв гранитен паметник, нищо незначещ за минаващите покрай него. Тогава той би проговорил.

Проговорили биха много красноречиво и невърнатите от Русия до днес архиви на Царство България. Но днес Русия предпочита да говори за нещо друго - за неотложни свои енергийни проекти, които ние трябва да припознаем като наши.

Атанас Буров разказва как когато Сталин („онзи с мустака”) пратил армията си на Дунава, парализирал България. Прави сравнение с това как анакондата, боата и питона хипнотизират жертвите си. „Русия така ни парализира и ние замряхме. Ето, това е истината. Не си правете илюзията, че сте били сила. Вие никога не сте били сила.”

През 1925 г. на забележката на ехиден румънски дипломат, че България не си плаща редовно репарациите и че трябва да паднем на колене и да се кланяме - пък те - победителите, ще видят, Буров казва: „Г-н Титулеску, ние ще умрем. Ще пукнем от глад, но няма да се кланяме на чучела като Вас.” Казва му още, че не от България трябва да се страхува Румъния.

Той твърди, че още от това време - 1925 г., Сталин не се е интересувал особено кое правителство управлява България, а че просто я е фиксирал като дългосрочна цел. Осъществява я двадесет години по-късно.

Отново и за кой ли път ще видим дали историята се повтаря. У нас предстои посещение.

Казаното от  Атанас Буров, което звучи, сякаш е казано днес, сегашните български политици би трябвало да си го препрочитат всеки ден. А и не само те. Изглежда, всеки един българин, всеки един от нас, трябва да го прочете. И да се замисли. Тогава  може би ще заживеем по-добре.
„Ние трябва да бъдем европейци, ако чувстваме, че имаме нужда от Европа. Ако смятаме, че сме всесилни, че можем да ритнем, тъй как да кажа, тази помощ, че можем сами да разрешим тази проблема - тогаз можем да бъдем каквито щем - и азиатци, и балканци, и т.н. Но едва ли има двама свестни хора в България да си правят илюзия, че ние можем със свои собствени сили да разрешим някоя проблема. Която и да било от нашите проблеми ще се разреши чрез съгласието на европейските държави. Но за да спечелим тяхното съгласие, ние трябва да държим сметка за психологията на тези народи. Ние трябва пред тяхната съвест да бъдем прави и за това всичко онова, което ни излага пред тях, трябва старателно да го избягваме."

„Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И не за своя сметка - а за сметка на партията си, на държавата си, на народа си. Това властогонство е бясна болест - който е ухапан веднаж от нея - умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт - срам и позор, но е така."

„По отношение на вътрешния и външния капитал...Чуждият капиталист няма да дойде сам да направи фабрика, той няма да дойде сам да раздава кредит. Той ще търси известна българска група, солидна, с която ще влезе в известни отношения, в сътрудничеството на която ще повери свойте средства, която ще трябва да го гарантира във всяко отношение...Ако обаче българският капиталист стои в затвора, ако българското дружество е изложено да плаща 100% от своите печалби, ако цялата тази отровна атмосфера пълни парламента, пълни събранията, пълни редакциите на вестниците, ако ние се задушаваме в едно чувство на омраза и завист....кажете ми, за бога, кой разумен чужденец ще дойде спокойно в тая подивяла страна да хвърля своите милиони."

„Аз продължавам с риск да мина за старомоден политик да имам дълбока вяра в демокрацията, в националната демокрация и в парламентаризма. И най-голямата моя вяра произхожда от едно - че тя е режим, който сам себе си лекува, че тя има всичката гъвкавост, всичката приспособимост, за да може да отговори на най-разнообразните и най-променчивите нужди на един народ. Всички други режими имат нещо сковано и свършват с катастрофи."

Парите покваряват дребният човек, извисяват големият. Ако имаш ум, но нямаш пари, ти си нищо, ако нямаш ум, а имаш пари, пак си нищо.С ум и пари можеш да постигнеш всичко."
Използвани са материали от Николай Увалиев, Славея Балдева и kaldata.com
Публикувано изображение