С какво ще запомним 44-ото НС? По-добре да го забравим

Снимка: БГНЕС „И ето идва най-щастливият ден, когато ти ще си далече от мен“

Александър Петров

Това беше – последното пленарно заседание на 44-ото Народно събрание премина така, както премина и цялата работа на този парламент – помпозно, изпълнено с всеобщо пъчене и ядливи коментари едни към други. Прекрасен начин да запомним изминалите 4 години.

Парадоксалното е, че именно този парламент успя да изкара пълния си мандат, без, както предишните два, да се срине някъде по средата.

Не, че и тук нестабилност нямаше. Видяхме няколко почти виртуозни заигравки на по-малкия коалиционен партньор с идеята да се разтури мнозинството, защото големият партньор е гласувал по определен начин или иска да (не) прокара дадена идея.

Станахме свидетели на абсурдни изказвания от народни представители, на резки смени на председателя на парламента, на почти постоянно текучество в депутатите – все някой ще се откаже по една или друга причина от мястото си. И обикновено причините бяха скандали.

Видяхме рекорден брой законови поправки, шмугнати по терлици в допълнителните и заключителни разпоредби на някакъв съвсем друг закон, просто така, за да се изпусне частта с общественото обсъждане.

Миризмата на обидно явен лобизъм се носеше от предостатъчно законопроекти. А през някои дупки, оставени в нормативните текстове можеше да вкараш цяло стадо крави… или поне някой и друг частен интерес.

Да не говорим за всичките тия преправяния и прешивания на едни и същи закони в рамките на понякога дори по-малко от година. Ще каже някой, че народните представители са работели малко по малко, за да ги направят перфектни тия текстове. Поне по крайния резултат обаче не личи.

Истината е, че изпращаме това Народно събрание с един от най-ниските рейтинги отчитани някога – по последното проучване на „Галъп“ 14% доверие срещу 73% недоверие. И има защо това да е така.

Така че сме готови да го изпратим без особено съжаление. Както не съжаляваме и за нивото на политическия дебат, за обезличаването на политиката и превръщането ѝ в един модерен, но крайно скучен вариант на Big Brother.

Май единственото, което ще ни липсва, е старата сграда на парламента… 

Надеждата сега е, че всички онези кандидати за народни представители, независимо дали вече са били в парламента, или не; дали са с управляващите, или са опозиционно настроени; дали са леви, десни, центристи, патриоти или се определят по някакъв съвсем различен начин…

Надеждата е, че те ще опитат да дадат всичко от себе си за това в Народното събрание да влезе малко повече смисъл.

Политиката, освен всичко друго, е работа с много колаборация, компромиси и разумен подход. Твърде малко от това видяхме през последните 4 години.

Дано изборите ни донесат такъв парламент, в който, ако не друго, то поне да можем да вярваме малко повече. Webcafe Оня, дето не го трият