Теодора Димова: Все още не можем да преодолеем деветосептемврийския манталитет
Стефани Ангелова, Велислава Попова
- Станахме зависими от политическото и затова сме толкова настръхнали един срещу друг
- Властта не понася свободата
- Когато говорим за сегашното, винаги стигаме до миналото
- Трябва да се говори за всички травми от миналото
- Оптимист съм за това, че литературата променя отделния човек
- Не успяваме да разкажем тоталитарната система на следващите поколения
„Дневник“ разговаря с Теодора Димова* по повод новия й роман „Не ви познавам“, чиято премиера е на 13 март (повече за събитието в края на текста). Темите в интервюто стигнаха и отвъд романа, въпреки че пресечните точки с историята в него имаше непрекъснато.
Как и защо темите за миналото, пандемията от коронавирус и войната в Украйна се сляха в една история в новия Ви роман „Не ви познавам“ ?
– Доста трудно беше да се слеят в една история. Всъщност ние всички преживяхме три сътресения – пандемията, след това протестите, а след това дойде войната в Украйна. Като че ли влизаме от криза в криза и не ни остава време да осмислим всяка една поотделно.
Всичко се слива в едно от само себе си и ни оставя тотално объркани. И тъй като главната героиня в „Не ви познавам“ Александра преминава през тези най-злободневни състояния, тя се опитва да им придаде смисъл, да провиди промисъла им, затова тя е като частица от всеки един от нас.
Пол Рикьор има теория, че за травмите трябва да се говори, за да бъдат преодолени. Но травмите са много – още от събитията около 9 септември 1944 г., последиците от тях, преходът, пандемията, войната. За кое от всички трябва да говорим по-напред?
– Според мен е много важно да говорим за миналото, защото ние го загърбваме, премълчаваме го. И това е като рана, която вместо да се лекува и да се омекотява, навлиза навътре в организма и го възпалява. Разболява го.
За всички травми трябва да се говори. Затова в религията има изповед – тя е изговаряне, тя е артикулиране. В психиатрията има говорене пред лекар. Когато излиза навън, травмата се прочиства и лекува. И в този смисъл, романът е своеобразно продължение на „Поразените“ (бел.ред. – предишния роман на Теодора Димова). Героинята, която там е внучка на Райна, в този роман вече е на възраст и тя разказва за едни ден от живота си. И отново миналото я застига, не може да се освободи.
По най-невероятен, неправдоподобен начин миналото пуска пипалата си към нея. Именно защото не е изговорено, а е прикрито, то предизвиква нейния катарзис. Последиците от съдбата на нейните предци, я връхлита днес, 78 години по-късно, те влияят пряко върху нейния морален избор, определят хода на живота й.
Бях поразена, когато открих тази невидима, но неразрушима нишка, по която веднъж стореното зло, продължава да възпроизвежда зло. Всички ние носим от биологичните си родители не само своите гени, но ние сме духовни техни продължители, те живеят чрез нас, нишките не се прекъсват. Затова комунистите, за да прекъснат именно тези нишки, унищожаваха цели родове, преследваха потомците на своите „врагове“.
Толкова много неща от миналото не са изговорени и може би не са приети, натрупват се едно върху друго. Говорейки толкова за миналото, как бихме могли да гледаме към бъдещето?
– Когато една лична или обществена травма не е изговорена, тя е като като товар, с който все по-бавно, трудно и все по-изморително вървим. И ние виждаме всъщност как този товар е върху цялото общество, как ние забавяме все повече ход.
Настоящите събития около паметника МОЧА (бел.ред. – от Монумент на окупационната червена армия – съкращение, използвано за Паметника на Съветската армия от привържениците на неговото демонтиране) предизвикват огромно разделение, защото не сме успели да изговорим и тази травма.
Сякаш вече няма нещо, което се появява и то да не предизвиква разделение. За мен лечението остава говоренето. Но така че да се вслушваме един в друг, да говорим спокойно, да се поставим на мястото на другия.
Умеем ли всъщност, когато говорим, да се чуваме ?
– Не, не умеем. И всеки е монологист. Иска да хване своята жертва и да започне да говори. Не знам на какво се дължи, може би на липса на възпитание, може би на атмосфера.
Преди месец в разговор за „Дневник“, актьорът Самуел Финци каза, че в България, ако някой е на обратната позиция, то той е твой враг, не може да ти е приятел. Стигнали ли сме тази точка, в която въобще не можем да приемаме друга позиция ?
– Точно така. И на хората, които живеят извън България, това им прави впечатление – ако не мислиш като мен, автоматично си мой враг. За мен това е истински тоталитаризъм. Ние сме отраснали, особено моето поколение, по този начин и инстинктите от онова време избиват все по-често.
Ако не мислиш като мен, ако си различен, значи си враг. Изобщо другият е враг, от него трябва да се пазим, защото той може да ни предаде, да ни подлее вода, да ни нарани. Вечно сме в отбранителна позиция, вечно подозираме някого. Нямаме солидарност помежду си, нямаме чувство за общност, не успяхме да ги създадем и развием. Това най-общо аз наричам деветосептемврийски манталитет.
Той се предава несъзнателно, от поколение на поколение. Нито сме топли, нито сме хладни, безразлични сме един към друг, правим кариерата си с нагаждане, безпроблемно сменяме позициите си, стига това да ни е в угода, нагаждаме се тихомълком към печелившия, не тежим на мястото си, погледът ни е побит в земята. Ето това е устойчивият корен на този манталитет.
Трябва ли хората на изкуството да имат активна гражданска позиция?
– Всеки изразява позициите си по свой начин. Не можеш да си без позиция в това общество, което се разкъсва от противоречия и крайности. Особено сега с войната.
И винаги се учудвам на хора, които не знаят, нямат мнение. Как нямаш мнение? Това са неща, които те засягат. Засягат те физически и емоционално. Вариациите на този манталитет, за който говорих, в днешния ден са безкрайни, неописуеми, непредставими, както е историята в романа, но тук не е мястото да я разказвам.
Част от тези вариации е безизходицата, в която държавата се оказа, непрекъснатото й блокиране, обездвижване. Посяването на агресия и омраза също е част от тези вариации. Те се посяват на един дъх, а за изкореняването им трябват години.
Героинята в „Не ви познавам“ се чувства отговорна за това, че като човек на изкуството, като интелектуалец, не успява да предотврати грешките, които допуска обществото. Вие чувствате ли такава отговорност?
– Аз чувствам огромна отговорност и чувство за вина към младите поколения, защото не успяваме да разкажем тази система. Някой, който не я е преживял, трудно може да се ориентира в нея. Но не успяваме да я разкажем, колкото и да пишем.
Това е едно от бездънните коварства на посттоталитарната система. Литературата, театърът и съвременната драматургия не успяват да я разкажат, не успяваме добре да си вършим работата, да стигнем до много хора, за да ги предупредим, за да знаят. Но няма какво друго да правим, освен да продължаваме да се опитваме.
Очевидно в колективното съзнание и подсъзнание нещо трябва кардинално да се промени, а ние не желаем и да помислим за промяна. Катарзисът, който трябваше да дойде с пандемията, не се осъществи.
Солидарността, която трябваше да ни обедини по отношение на агресията срещу Украйна, се оказа крехка, податлива на руската пропаганда. За мен това е провал след провал като общност от хора, които живеят на една територия и говорят на един език. Този провал не може да се прикрива дълго, той стои в нас и ни прояжда отвътре. Или трябва да го артикулираме ясно, или да продължаваме да се правим, че го няма.
Промениха ли ни и как според вас пандемията, войната, политическата криза в България ?
– Променят ни в смисъл, че станахме много по-уязвими от преди. Политическото навлиза все повече в личните ни територии, незабележимо изсмуква кръвта ни. Това, че не успяхме да осмислим тези кризи, ни направи много зависими от външния свят, направи ни почти негови пионки.
Разбира се, ние трябва да имаме гражданска позиция, но политиката е като обвивката на един плод, в чиято сърцевина е личната ценностна система. Тази сърцевина се налива със сок, плодът расте, добродетелите се развиват. Стараем се да потискаме бесовете и уви, обвивката е политиката. Тя не е предназначена да бъде центърът на човека.
Трябва да се говори за всички травми от миналото, казва Теодора Димова
Докато тук заради кризите, заради войната, заради липсата на правителство, заради този президент, който за мен е изцяло проруски настроен, заради всичко това нашият център, нашата сърцевина се превърна в политика. И може би затова сме толкова настръхнали един срещу друг, толкова неможещи да се търпим.
Но има и едно отблъскване и много хора казват, че не се интересуват вече от политика, че няма да гласуват? Осъзнато ли е това, че политиката всъщност ни е превзела?
– Може би не е осъзнато и дори може би няма да се осъзнае, защото не е приятно да си кажеш, че политиката до такава степен навлиза в живота ти. Има дори нещо срамно в това състояние.
Протестът в романа „Не ви познавам“ тръгва от едно несполучливо назначение на генерален директор в БНР. Ако излезем от фикцията на романа и погледнем към настоящето с това, което се случва в Народния театър – индикатор за какво са подобни назначения?
– Аз, изглежда, трябва да престана да пиша, защото когато писах „Поразените“, след три години започна войната в Украйна. Тогава гледах на живо това, което бях написала и което смятах, уви, че е останало 78 години назад в миналото.
Сега пред очите ни се случва скандалът в Народния театър с Александър Морфов. А центърът на новия роман е как властта се опитва да завладее твореца и свободния човек. Тя не понася свободата, свободния човек, защото творецът я изобличава и тя непременно иска да го унизи. Ето този проблем, който е централен в романа, се пренася на живо сега пред очите ни и наблюдавам издевателството над един творец, в което са впрегнати всички административни, чиновнически, ченгеджийски мерки.
В театъра вече виждаме много сериозно разделение между хората в трупата. Ще има ли помирение и къде ще е точката на сплотяване, за да се продължи напред?
– Много е болезнено, защото писателят е сам със себе си, той може да се абстрахира, да се отегли и все пак да продължи да работи. Докато артистите, режисьорите – те не могат да останат един без друг. Те са буквално като семейство, впити са един в друг. И когато се вклини подобно разделение,то нанася травми на всички членове, отравя творческия процес.
Обезпокоена съм, защото ситуацията е опасна и на психологическо ниво. Как се издържа гаврата, издевателството? Не е леко да се устоява. Трябва да се усеща подкрепа, да има съпричастност от страна на другите.
Защо не винаги успяваме да разпознаем лошото? Какви сетива ни трябват за него?
– Злото само променя външния си вид, в същината си винаги остава едно и също.
Там е и големият проблем на главната героиня в „Не ви познавам“, тя разпознава злото още в самото начало. Това е и нейният лайтмотив: трябваше да стана, да си тръгна, да кажа, че не ги познавам. Но не, тя се вглежда в изкушението, което застава до нея. Започва да разговаря, да влиза в диалог. И така, стъпка по стъпка злото я всмуква в себе си, обезсилва я, обездвижва я.
В богословската литература се казва, че когато дойде изкушение, не трябва да му се обръща внимание. Да не се занимаваме с изкушението да го отстраним, да не става център на вниманието ни, да не влизаме в пряк контакт с него, защото то неусетно се увива около нас. То е като отрова, която от разстояние те заразява и обезличава. Александра получава това предупреждение, но не се вслушва в него, подминава го с лека ръка, не обръща внимание.
Понякога всеки един от нас е тъй небрежен и нехаен към знаците около себе си.
Говорим за това, че трябва да помним и да осмисляме това, което ни се е случило. А има ли неща, които трябва да бъдат забравени и да ги оставим там, където са?
– Интересен въпрос. Не зная как да отговоря. Какво би трябвало да забравим? Да забравим обидите, да забравим семейните травми?
Мисля, че не трябва да забравяме нищо. Трябва да знаем, да сме наясно. Когато писах „Поразените“, се срещах със страшно много хора, които имат подобна семейна история. И те всички казват, че до 90-та година не са знаели за това, че са имали предци, преследвани от властта. Масово се е мълчало. Искали са да запазят децата от системата, да не ги раздвояват, искали са децата им по-лесно да се впишат в системата, вместо да й се противопоставят. Научавали са истинската си семейна история едва след 90-та година.
Но децата винаги усещат, когато има нещо, което се крие от тях, те имат сетива, които долавят тайната, макар и не в конкретните й измерения и това създава деформации в психиката. Защото една тайна винаги се усеща. Другото голямо мълчание е за хората от Държавна сигурност. Ако те бяха проговорили, обществената ни атмосфера щеше да е съвсем различна.
Винаги стигаме до това, че когато говорим за сегашното, винаги стигаме до миналото и някак си там спираме и потъваме.
По-рано се пошегувахте, че може би трябва да спрете да пишете, но какъв е следващият ви проект ?
– Много чета, откакто приключих този роман, по еврейския въпрос и ролята на Димитър Пешев. Изключително интересни са ми събитията, свързани с депортацията на евреите от Беломорието и спасяването на евреите от старите предели. Димитър Пешев участва в приемането на Закона за защита на нацията, а след това се обръща в защита на съгражданите си.
Евреите буквално са били в тютюневите складове с багажа си и са очаквали да бъдат натоварени на влаковете, получава се заповед да се прибират и че няма да бъдат „вдигнати“. Избавление, което прилича на Божия намеса, на чудо, което се случва в рамките на един ден.
Какво искате да остави „Не ви познавам“ като послание?
– Да бъдем по-милостиви, по-солидарни, по-добри един към друг. Да съзнаваме крехкостта на другия, да сме готови да му подадем ръка, вместо да го ударим. Да мислим повече за другите, отколкото за себе си. Това се отнася и за политиците. Minister на латински означава слуга.
И още нещо бих искала да се прочете в този роман – че човекът на изкуството винаги е против течението, никога в една и съща посока с него. Писателят е със слабите, а не със силните на деня. Той е с поразените, с жертвите, с падналите, със загубилте всякакви координати.
Когато изкуството стои на тези позиции, то формира обща култура, а тя е сърцевината на този плод, за който стана дума преди малко. Когато тази сърцевина се зароди и се налее със сок, тогава тя става наша същност, тогава се променят манталитети, променят се общества, посоки, зачева се бъдеще.
За какво сте оптимист?
– За това, че можем да постигнем разговор, диалог, солидарност един с друг. Да променим обществената атмосфера. Оптимист съм за това, че литературата променя отделния човек.Тя няма силата да промени обществото и законите като цяло. Но има силата да промени отделния човек…
Премиерата на „Не ви познавам“ е на 13 март от 19:00 ч. в City Mark Art Center (бул. „Янко Сакъзов“ 30). Книгата ще представят Теодора Димова, проф. Михаил Неделчев и актрисата Петя Силянова.
Да бъдем по-милостиви, по-солидарни, по-добри един към друг е посланието в новия роман „Не ви познавам“ на Теодора Димова.
* Теодора Димова е сред най-известните и четени български писателки. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус“ и повестта „Първият рожден ден“.
През 2019 г. Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов“ за цялостен принос в българската книжнина. През същата година излезе романът ѝ „Поразените“, който по-късно се превърна в Роман на годината на фонд „13 века България“, спечели наградата за проза „Перото“ и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. През 2022 г. „Поразените“ получи новоучредената френска литературна награда „Фрагонар“. През 2023 г. Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист към Портал Култура. Есеистичните ѝ текстове са събрани в книгите „Четири вида любов“, „Ороци“, „Зове овцете си по име“, „Кръст от пепел“.
