Тукашният Буда е (под)будител към невежество и простотия

Денят на будителите с основание буди положителните емоции на будните българи. Би трябвало, посвещавайки своя текст на този ден, да настроя клавиатурата си на тази вълна. Но друг го е направил и няма смисъл да повтарям ретроспекцията. https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-za-buditelya-posochil-podviga-balgarinat-da-se-nareche-balgarin

Поемам риска да бъда заподозрян, че приспивам читателя в Деня на будителите с критични думи за нашето съвремие. 

Търпяхме дълги години да ни управлява Невежеството, гордо със своето еднокнижие, незнание на чужди езици и с агресивното натрапвано българско просторечие, което ни върна във времената, когато да си прост и с такъв произход беше положителна характеристика за правене на кариера в условията еднопартийната политика. Така че си заслужаваме (само)критиката заради съучастието в съвременното  опростачване на България.

Когато вчера зърнах възклицанието “Долу Винету” си помислих, че това е поредната ( сполучлива) закачка с Еднокнижния на остроумни ползватели на интернет. Оказа се, че “Долу Винету” е лозунг на протестиращите в Деня на будителите библиотекари ( на снимката от “Дневник”). Но не става дума за онези “библитекари” от “библиотекарския”, където посткомунистическото задкулисие кове и подковава кадрите си за управленска работа, а за истинските библиотекари, оставени на доизтляване в затихващото огнище на българското просвещение, превърнало се в част от глобалната мрежа в наши дни.   

 

 

 

 

 

 

Не, не съм критично настроен към модернизацията на информацията по електронен път. Самият аз съм до голяма степен продукт на този процес като автор. Къде по принуда, къде по желание да пийна от информационния океан колкото мога, за да почерпя публицистични силици, се превърнах в маркозависим. В смисъл, че моя запазена марка стана да маркирам и коментирам злободневно информацията в електронните медии, а след това да използвам написаното за отсяване на най-важното от него, събрано в книга.

Стоейки покрай тази поточна линия нямам търпението да дочакам “труповете” на моите врагове да преминат покрай мен- според знаменитата дефиниция на Конфуций за търпението като победна стратегия. От върха на камарата от събития и анализи, преработени в почти 8000 ( осем хиляди ) собствени публикации в този блог, си позволявам да откроя от плявата на всекидневието едно зрънце с големината на тиква, осмяно от библиотекарите с един от неговите популярни прякори. 

Да бъдеш наричан Винету не би трябвало да бъде обидно, освен ако това не беше изобличителен намек за инфантилността на Еднокнижния.

Къде е тук упрекът за съучастието, който обещах в началото на текста? Не върви някак той бъде свеждан до онези, които му гласуват. Не защото ( все още ) са много, а защото са безлики. Мотивите им могат да са всякакви, но едва ли са вдъхновени от Еднокнижието му.

Говоря за лицата, който виждат будител в техния Буда и не им е неудобно да му служат, макар да го превъзхождащи интелектуално и образователно. Снишават се но неговото ниво, че и под него клякат. В тази поза позволяват да ги яха и пришпорва в желаната от него посока като един Винету. По този начин показват на останалите “индианци”, че самоунижението е пътят към успеха за онези, които са готови да се лишат от достойнството си заради благини.

Благо – дарение на такива хора, надарявани с блага от техния вожд, България се закотви трайно в тинята на позорните класации в европейското състезание за по-добър живот. Един ден те ще срамуват от биографиите си, с които са доказали обратното на ироничното определение за вождизма като “много вожд и малко индианци”. Напротив, “индианците” в нашия случай са много, а вождът им е един и те не пропускат повод да препотвърдят раболепието си пред него, подлагайки гърбовете си като стреме.

Тукашният Буда е (под)будител към невежество и простотия – Иво Инджев / Ivo Indzhev