Ако това е България, отказвам да бъда българин. Наричайте ме безродник.
Имам чувството, че не съм у дома си, че страната, в която живея, не е моята. Че времето се е върнало назад към годините, които смятах за безвъзвратно отминали. Към злото, което вярвах, че няма да се върне.
И ето, оказа, че съм се лъгал. Те пак са тук и са същите. Въпреки 18-те ни години в НАТО и 15-те в Европейския съюз.
Днешната България, или поне значителна част от нея, ми е чужда. Тя не е просто различна. Тя е враждебна.
Несъвместими сме. Противна ми е. С невежеството си. С моралното си уродство. С неадекватността си.
На 63 години за първи път ме срам от страната ми.
Голяма (електорално значима) част от нея оправдава агресията. Отказва да съчувства и да помогне на нападнатите. Иска агресорът да свърши колкото може по-бързо с тях – за да се възцарял мирът (?!).
За да се върнел газът. За да паднели цените.
Искат го, без да осъзнават колко са чудовищни и желанието им, и оправданията му. Искат го под портретите на Ботев и на Левски и под разветия национален трибагреник. Наричат уродството си национален интерес.
И начело им е държавният глава. И той е лидерът с най-висок рейтинг. И няма друг такъв народ и друга такава страна в Европа. Толкова скудоумна. Толкова подла. Толкова себична. Толкова дребна – и в мисълта, и в чувсвата си.
Ако това е България, отказвам да бъда българин. Наричайте ме безродник. То звучи по-достойно.
P.S. Но знам, че има и друга България. И че тя се чувства като мене. И че тя е гневна. И че нея я е срам. Както във времената на Беров, на Виденов и на Орешарски, но сега – много повече. Защото е война, а във война проличава кой какъв е наистина. Въпросът ми към тази, моята България, е докога ще търпи тези, които периодично се завръщат и се опитват да я откраднат? Защото, освен да крадат, друго не са правили.
