Банковият фалит на България - част пета

Автор: Едвин Сугарев

Банковият фалит на България (corruptionbg.com)

Продължение от част четвърта.

12. ФТААД, или по какво си приличат финансовите къщи и пирамиди

Когато в обществото, в медиите и в парламента се водеха горещите спорове кой носи отговорността за милиардите левове, ограбени от българските граждани чрез т.нар. финансови пирамиди, основният аргумент в защита на БНБ бе, че пирамидите са на практика нелегални финансови структури, че те нямат лиценз за извършване на банкова дейност и следователно Централната банка не носи отговорност за начина, по който те са се разпореждали с парите на лековерните вложители. С други думи, централните банкери и банковият надзор си затварят очите за факта, че наистина криминалната банкова дейност на пирамидите е общоизвестна и стотици пъти рекламирана по националните и регионалните масмедии, и определят сферата на своята отговорност само в обсега на разрешените от БНБ финансово-кредитни дейности.

Оказва се обаче, че разликата между финансовите пирамиди и дейността на някои осветени от БНБ финансово-кредитни институции – като финансово-брокерски къщи и популярни каси например – се състои единствено в наличието на легално даден лиценз, при което механизмите за ограбване на вложителите са на практика идентични. Типичен пример в това отношение е дейността на ФК ФТА АД. С Решение № 218 от 15 юли 1993 г. УС на БНБ дава на ФТА лиценз за извършване на банкови сделки като финансова къща. Изрично е посочено, че съгласно чл. 12, т. 2 от Наредба № 2 на БНБ „Финансовата къща следва да бъде специализирана небанкова институция”. Иначе казано – че за ФТА важи режимът за финансово-брокерските къщи, на които съгласно чл. 4, ал. 5 от същата наредба е забранено да привлича под каквато и да е форма платежни средства в чуждестранна валута за доверително управление.

Още с получаването на лиценза обаче ФТА започва да набира средства от граждани в лева и предимно във валута срещу издаване на запис на заповед с фиксиран положителен доход като лихва за предоставената сума. Съзнавайки, че по този начин грубо нарушават законовите и подзаконовите нормативни актове, собствениците на ФТА решават да усъвършенстват схемата за ограбване на своите вложители, като създават акционерно дружество Инвестиционен фонд (ИФ) ФТА. От 1994 г. този инвестиционен фонд издава записите на заповед за набираните парични средства, като в повечето случаи те са авалирани от финансовата къща, с което същата ги гарантира.

Всъщност тази схема позволява на ФТА да поема фиктивни гаранции за собствената си финансова състоятелност. ИФ ФТА е създаден от председателя на надзорния съвет на финансовата къща Красимир Петров и неговия заместник Митко Бъчваров, с акционерното участие на още няколко фирми, чиито мажоритарни собственици са пак те двамата: ЕООД „ФТА Холдинг”, ЗД „Бояна” АД, хранителната фирма „Алфа” ООД, КФ „Интрас” и др. Красимир Петров и Митко Бъчваров са основни акционери във ФТА, както и съдружници в още ред други фирми, оформящи групировката ФТА ЕООД, „Евролизинг” ЕООД, „ФТА – Интеркар” ЕООД, „ФТА – Маркетинг” ЕООД, „ФТА – Петекс” ООД, „ФТА Холдинг”, ЗК „Гарант” и др.

През 1994–1995 г. така създадената схема работи безотказно. ФТА безпроблемно поема банкови функции: гражданите внасят спестяванията си в нейните офиси, получават издадени на тяхно име записи на заповед, при изтичането на падежа им се изплаща обещаната лихва, след което имат възможност да подновят срока на депозита си. Служителите на финансовата къща им обясняват, че издаването на запис на заповед е формата, необходима според закона за уреждане на взаимоотношенията по вложените суми. ФТА подава молба за получаване на лиценз за извършване на пълна банкова дейност, каквато финансовата къща всъщност дефакто извършва. За целта нейният уставен капитал е увеличен с решение от 7 юли 1995 г. от 200 млн. лева на 450 млн. лева.

На 11 март 1996 г. управление „Банков надзор” извършва ревизия на ФТА. Едва тогава се установява, че финансовата къща всъщност използва привлечен паричен ресурс от създадения към нея инвестиционен фонд, който не е лицензиран като финансова институция нито от БНБ по Наредба № 2, нито от Комисията по ценни книжа, борси и инвестиционни фондове. Инспекторите Мартин Христозов и Иван Цочев констатират, че цялата дейност на фонда се обслужва от 14-те офиса на ФТА и че неговата роля е „само транзитираща”. С други думи, фондът е куха структура, чрез която финансовата къща набира валутни и левови депозити на граждани, примамени с нереалистично висок лихвен процент: 18 процента годишно за валутни депозити.

Оказва се, че групировката ФТА не може да представи нито счетоводен баланс на фонда, нито консолидиран баланс на дружествата в холдинга, като единствено от компютърните справки на ФТА като оператор на привлечените средства е видно, че размерът на поетите финансови ангажименти е около 685 млн. лева. Въпреки че по статут финансовата къща изобщо няма право да набира валутни депозити, привлечените валутни средства от нефинансови институции и други клиенти се равняват на 787 млн. лева.

Въз основа на тази ревизия УС на БНБ с Решение № 273 от 2 май 1996 г. отнема лиценза на ФТА. В решението се посочва, че финансовата къща „многократно, чрез договор за обслужване на операциите с финансови активи и средства на Инвестиционен фонд ФТА е привличала за доверително управление платежни средства в чуждестранна валута, с което многократно е нарушила чл. 4а, ал. 5, т. 1 от Наредба № 2 на УС на БНБ”. Също така в разрез с чл. 4а, ал. 8 тази дейност е извършвана, без да са предварително обявени условията за доверително управление на чужди финансови активи и без да е предоставено копие от тях на управление „Банков надзор”. И нещо много показателно: „ФТА не предоставя ежедневно в БНБ информация за вида, количеството и курса на купената и продадената валута, с което е нарушила чл. 16, ал. 1, т. 3, буква „б” от Наредба № 2 на БНБ”. От тази констатация следва, че самият „Банков надзор” в течение на около две години се е примирявал с нарушенията във финансовата дейност на ФТА, пряко установими с липсата на цитираната „ежедневна информация”. Пита се – защо?

Ревизията на БНБ се оказва сигнал за рухване на пирамидата, маскирана като финансова къща. ФТА прекратява дейността си и нейните вложители (около 4000 на брой) се разделят завинаги със своите спестявания. Сметките на финансовата къща се оказват изпразнени, а парите – изчезнали в неизвестна посока. Служителите на ФТА многократно залъгват своите клиенти, че водят преговори за рефинансиране, за оздравителна програма на финансовата къща от чуждестранен инвеститор. Всъщност от парите на кредиторите не е останало нищо – те са раздадени под формата на кредити на обща стойност 903 848 000 лева по курс на долара към 31 декември 1995 г. Няма запор върху имуществото на отговорните лица – членовете на надзорния съвет и на управителния съвет. Нещо повече – те не само се разхождат на свобода, но и разпродават офисите на ФТА – офис сградите в Бургас, Варна, Благоевград и Монтана.

Междувременно измамените вложители пишат отворени писма до председателя на НС, до министър-председателя, до президента, до УС на БНБ, до министъра на финансите, до Главна прокуратура, до МВФ. Реакциите на официалните институции граничат с цинизма. С писмо № 00616  от 30 май 1996 г. на БНБ, подписано от Камен Тошков, началник управление „Банков надзор”, се казва: „БНБ не издава разрешение за извършване на влогови сделки на финансови къщи и няма основание нормативно да гарантира евентуални вложители, които имат проблеми с вземанията си по такива сделки от финансови къщи”. С писмо № 00960 от 6 август 1996 г. новият шеф на „Банков надзор” Андрей Николов повтаря същия аргумент: „Съгласно чл. 4, ал. 2 от Наредба № 2 за разрешенията  (лицензите), издавани от БНБ, небанковите финансови институции нямат право да приемат пари от други лица на влог, т.е. нямат право да сключват договори за банков влог. Тази законова забрана изключва правната възможност държавата или БНБ да гарантира влоговете на граждани и фирми в небанковите финансови институции, и в частност във ФТА”.

Министерството на финансите пък съветва гражданите „да търсят възстановяване на паричните си средства от Инвестиционен фонд ФТА по съдебен път, тъй като в случая става дума за гражданско-правни отношения”.

Гражданите междувпрочем използват и тази възможност. 130 кредитори завеждат дело за несъстоятелност на длъжника ФТА. Назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза установява, че финансовата къща е била неплатежоспособна още в края на 1995 г. Образувана е и прокурорска преписка и е заведено следствено дело № 163 от 1996 г. Няма обаче съдебно решение, което да постановява допускане на исканите обезпечения върху имуществото на ФТА, поради което и малкото останали активи на лицензираната финансова пирамида се разпродават. Вложителите с основание подозират, че парите им са прелети както в многобройните фирми на групировката ФТА, така и в Международна ортодоксална банка (МОБ) „Св. Никола”, която е акционер във ФТА с 20 млн. лева. Показателно е, че бившият изпълнителен директор на ФТА и на ИФ ФТА Павлин Павлов, въпреки доказаните финансови злоупотреби, е допуснат като служител в МОБ „Св. Никола”.

Равносметката от този случай е следната: около 6 млн. долара са присвоени по незаконен начин от собствениците на ФТА. Ощетени са около 4000 български граждани. Очевидно и в този случай, въпреки издадения от БНБ лиценз, ограбените граждани сами са си виновни. Изглежда, за БНБ няма значение, че самото даване на лиценз на ФТА е в противоречие с чл. 17, ал. 1 от ЗБКД, тъй като и Митко Бъчваров, и Красимир Петров притежават по над 10 процента пряко акционерно участие в капитала на дружеството при допустими не повече от 5 процента, а чрез участието на притежавани от тях фирми и дружества владеят контролния пакет акции. Не е ясно как БНБ е реализирала изискванията на чл. 53, ал. 1, 2, 3 от същия закон, регламентиращ надзора върху банковата дейност, след като в течение на две години ФТА е извършвала необезпокоявана от никого финансови операции, намиращи се в грубо нарушение с нормативните документи на БНБ. Като капак на всичко управление „Банков надзор” отказва да даде сведения за състоянието на сметките на ФТА въпреки изричното разпореждане на съда. С което показва и колко удобно може да бъде използвана т.нар. банкова тайна за прикриване на фрапантни финансови престъпления.

 

VІ. Виновници, причини и причинители на банковата катастрофа

Предвид огромните мащаби на банковата катастрофа през 1996–1997 г. и тежките последствия за страната ни, въпросът за това кой носи персонална отговорност за случилото се съвсем не е маловажен. И тъй като търсенето на съдебна отговорност за банковите банкрути и невърнатите кредити клони към нула, бихме могли да останем с впечатлението, че всичко е плод на случайности и лошо законодателство, а не на зла воля. Това обаче съвсем не е така – далеч преди кризата има немалко признаци, които много ясно показват какво ще се случи, при което е съвсем непонятно какви са причините, поради които те са отминати без внимание от отговорните институции.

Банковата катастрофа не възниква случайно, а благодарение на лошо стечение на обстоятелствата, заварило отговорните лица за финансовото здраве на страната ни неподготвени. Има достатъчно ясни сигнали, които показват какво ще се случи и които свидетелстват за процеса на постепенно корумпиране на финансовата система, стартирали още през периода 1993–1994 г. Има и доказателства, че пряко отговорните за последвалите събития са били наясно какво се случва в банковата система далеч преди веригата от банкови фалити да обезкърви България.

Едно от тези доказателства е твърде красноречиво, за да го отминем без внимание. На 9 ноември 1993 г. Парламентарната комисия за проучване истинността на сигналите за корупция в законодателната, изпълнителната и съдебната власт към 36-ото НС формулира двадесет и един въпроса към проф. Тодор Вълчев[85], председател на БНБ, относно възможните злоупотреби и корупцията в банковата сфера.

(Първа страница от въпросите към Тодор Вълчев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Професорът отговаря подробно на въпросите в две заседания на комисията – на 18 и 25 ноември. Някои от отговорите, дадени тогава, звучат фрапиращо – както и някои документи, които проф. Вълчев предоставя на комисията. Част от тях са свързани с тайната приватизация на банките с държавно участие, която разглеждам в отделна статия от настоящия том. Друга част обаче засягат основните недъзи на банковата система – такава, каквато е зачената в първите години на прехода и каквато е предпоставена от определени управленски решения преди 10 ноември 1989 г.

Шефът на БНБ достатъчно красноречиво обяснява какво означава увеличението на капитала и разпродаването на акции при банки с държавно участие, като дава следния пример: „Ако вие дойдете като нов акционер и купите една нова акция по номинал, каккъвто е случаят[86], вие плащате 1000 лева за 1 нова акция и придобивате пропорционална част от целите резерви, т.е. По този начин се извършва една скрита приватизация”[87]. Той посочва, че БНБ дава право да се издават нови акции само ако е извършена преоценка на активите – проблемът обаче е, че не малко банки увеличават уставния си капитал без разрешение от БНБ. Нещо повече – оказва се, че в разрез със закона не само БНБ издава такива разрешения. Споменава се за „едно разрешение, което не е издадено от БНБ, а е издадено от БКК[88] – за Балканбанк, където БКК е упражнила правото си и е записала съответна част от капитала, за да не се накърни държавният дял, но друга част от новите акции са били купени от „Мултигруп“. Проф. Тодор Вълчев моли този случай да не се дискутира, тъй като според него не било ясно дали групировката се е обогатила, или е засилила позициите си – бъдещето обаче ще покаже по недвусмислен начин, че е точно тока: Балканбанк е фалирана благодарение на раздадените кредити без покритие на фирми от „Мултигруп“, превърнали се в най-крупните кредитни милионери в България и източили десетки милиарди от злощастната банка.

В дългото експозе на банкер № 1 прави впечатление анонимността – той привежда примери в защита на своите тези, но без да назовава конкретни банки и имена. Когато заместник-председателят на комисията Владислав Даскалов го пита на какво се дължи тази въздържаност, проф. Тодор Вълчев отговаря по следния начин: „Аз знам случаи на корупция или на лично облагодетелстване и ще ви кажа, че се страхувам да назова имена, веднага ще ми насрочат дело за клевета, защото аз трябва да докажа, а не мога да докажа”[89]. Въпреки този отказ обаче в хода на изложението се появяват и някои факти, които достатъчно ясно маркират заплахата за финансовата стабилност на страната. Един от тях потвърждава – и това е вероятно единственото потвърждение на толкова високо равнище в банковата система, – причината за обявения от правителството на Андрей Луканов финансов банкрут на България през 1990 г. Говорейки за ревизията в Българска външнотърговска банка (БВТБ), поискана от самия него и от Иван Костов, финансов министър в правителството на Димитър Попов, проф. Тодор Вълчев заявява следното: „...в Българска външнотърговска банка се намираше валутният резерв на страната и този валутен резерв – над един милиард долара, беше изразходван през последните години от управлението на социалистическите правителства до 30 март 1990 г. Този един милиард беше изразходван и когато ние поехме ръководството, имаше само 50 млн. долара. Той беше изразходван до нула и тогава беше обявен мораториум”[90]. По-важни от този исторически акцент обаче са признанията за тогавашните практики на търговските банки. Оказва се например, че банките масово не изискват документи за произход, когато техни клиенти нареждат крупни преводи за чужбина – което, естествено, създава предпоставки за пране на пари. Това противоречи на нормативната база – и както подчертава проф. Тодор Вълчев, „в Постановление № 15 на МС ясно е казано, че могат да се извършват такива преводи, но трябва да се представят документи, фактура или друг документ, който дава основание за плащане. Може да бъде фалшива. Колко лесно е да се приготви фалшива. А въобще няма фактура. В 90 на сто от случаите няма никакъв документ”[91].

След като това е възможно, и то като масова практика според председателя на БНБ, който отговаря за финансовия ред и спазването на неговите регламенти, значи всякакъв износ на капитали от страната е възможен. Например на капитали, придобити по престъпен начин от силовите групировки, които тъкмо по това време са в апогея си. Те могат спокойно да изнесат заграбените в рекетьорски акции капитали и да ги внесат изпрани през незнайни офшорни компании – например, за да участват в задаващата се приватизация. Но може би пък вносът на капитали не е безконтролен? Уви, не. По този въпрос проф. Тодор Вълчев заявява буквално следното: „В същото време има значителен приток от връщащи се от чужбина капитали… Червената номенклатура изнесла пари. А сега счита, че е време те да дойдат в България и ги връща по най-различен път. Вие не можете да ги хванете и затова ние по някой път се чудим: търговският баланс е едва-едва в равновесие, а на пазара много долари. Откъде са те?”.

В пространните отговори на проф. Тодор Вълчев става дума и за проблем, който е особено важен за кризисната ситуация, която предстои – а именно как се създават банки с взети назам пари. Според банкера е лошо, когато някой взема 200 млн. долара от една банка, за да основе друга, но нормативна забрана за това няма. Лошо е – казва той – не защото това нарушава държавния интерес, а защото се създава нездрава банка. И по-точно казано: „когато вие сте взели пари назаем, създали сте банката и трябва да ги върнете, ще ги върнете и из един път банката ви става на глинени крака”. Според него такива банкери не работят със свои пари, а само с парите на вложителите, при което те персонално не носят никакъв риск, ако тези пари изгорят и банката фалира. Като пример за търговска банка, създадена с пари назаем, е посочена ЧИЗБ – учредена с пари от ДСК.[92]

В разговора става дума и за това как БНБ интервенира на валутния пазар. Проф. Тодор Вълчев посочва, че валутните депозити, които БНБ предоставя, се дават единствено по решение на Валутното управление и че тяхното разпределение е много неравномерно, като определени банки са фаворизирани – например ПЧБ, БЗК, БВТБ и Стопанска банка. Те били получавали големи суми – до 20 млн. долара. Оттам нататък в уговорения с БНБ срок за връщане на депозита банките били свободни да правят с него каквото си поискат – например да го отпускат като кредит с голяма лихва и да печелят от лихвената разлика. Освен това стопанските предприятия изпитвали нужда от подобни валутни заеми, поради което даването им не било безкористно. Или както се изразява проф. Вълчев: „Щом се натискат, могат да бъдат изцедени – колко ще ми дадеш за услугата?”.

Това обаче не е единствената корупционна практика, базирана върху възможностите, които БНБ избирателно предоставя на определени търговски банки. Много по-опасни възможности съществуват по линията на т.нар. рефинансиране, въпреки че според банкер № 1 то е „по-полезно, отколкото депозитите”[93]. За мащабите на тези процеси много ясно говори неговото признание пред депутатите: „Общо по депозит и рефинансиране в момента 220 млн. долара от нашите резерви се намират в оборот в страната. Това мен малко ме плаши, защото тези пари не са много ликвидни”[94]. Последното е много меко казано. Тези пари не само че не са ликвидни – те са направо харизани. През същата тази 1993 г. банките никнат като гъби и вече се оформят практиките да се раздават кредити без покритие, като банкерите го правят с ясното съзнание, че кредитът няма да бъде върнат, а механизмът на неговотото отпускане е откровено корупционен. Това изобщо не е никаква тайна за ръководството на БНБ – и точно следната изповед на проф. Тодор Вълчев пред парламентарната комисия го доказва:

 

На по-високо равнище, където са по-големите заеми, където кредитният инспектор няма думата, е директорът на банката или някой от близките до директора, който може да влияе. Там разговорът обикновено се води така: „Дай ми десет милиона долара“. „Няма да ти ги дам, защото няма да ми ги върнеш.“ „Ти знаеш, че няма да ги върна, но аз на теб ще ти дам един милион долара, а другите девет милиона долара ще ги пишеш загуба на банката. Банката е държавна, ще ги минем към баланса в загуба“.

 

Тази престъпна схема – най-масовата в банковото ограбване на България, е описана – забележете – от самия председател на БНБ. Той спестява истината само в едно отношение: няма значение дали банката е държавна или е частна. При частните банки кредитите се дават на подставени фирми на самите банкови директори, а кредитите се пишат на сметка на вложителите – или на „рефинансирането”, осъществявано именно от страна на БНБ и ДСК.

Изобщо целият диалог между депутатите от комисията и шефа на БНБ изглежда странен и в някакъв смисъл – налуден. Проф. Тодор Вълчев доказва, че знае за слабите места в банковата система и има усет за трудностите, които предстоят: тайната приватизация на банките с държавно участие; създаването на кухи банки с кредитен капитал; изнасянето на капитали от страната с фалшиви фактури или изобщо без такива; порочните схеми за валутна интервенция на БНБ и за раздаване на валутни депозити; корупционните сделки за раздаване на кредити без покритие, които няма да бъдат върнати и които създават кредитни милионери. И всичко това е разкрито като че ли от позицията на наблюдателя – направени са констатации за бакиите във финансовата система, които най-откровено заплашват националната сигурност на България, без да се поеме отговорност за тях и без да се изгради стратегия за тяхното преодоляване. Тази равнодушна позиция приобщава и председателя на БНБ към схемата за голямото банково ограбване, чийто краен ефект е финансовият колапс на държавата.

 

Разгледаните дотук накратко случаи на злоупотреби и финансови престъпления в банковата система не изчерпват богатия арсенал на банковото ограбване. Може да се говори още дълго за разграбването на фалирали тогава банки като Банка Моллов, Минералбанк, Кристалбанк, ТС Банк, Банка Славяни и пр. Но общите изводи за генезиса и развитието на банковата криза в България, която в края на 1996 г. доведе страната до тотална финансова катастрофа, могат да се направят и въз основа на разгледаните прецеденти. Те биха могли да бъдат примерно следните:

 

1. Прави впечатление, че през 1989 г. някой е имал намерение много бързо да бъде дадена самостоятелност на някои клонове на БНБ, като ги превърне в акционерни дружества с цел да започне тяхното раздържавяване без нормативни правила. Техният подбор очевидно е зависел от политическото доверие в наличните кадри и перспективните възможности на клоновете да се включат във веригата на предстоящата приватизация или пък да осигуряват финансови ресурси за новите икономически групировки, стоящи на входа и на изхода на големите промишлени предприятия.

2. Големите отраслови банки още от 1987 г. са подготвени за този процес чрез превръщането им в акционерни дружества – или в частноправни субекти в една абсолютно непазарна среда. Наистина, освен като акционерни те са се определяли и като „социалистически”, но това е само въпрос на терминология – смяната на собствеността е проблем, теоретично разработван далеч преди 10 ноември 1989 г. и нейната реализация не е била тайна за посветените в сценария на Перестройката.

3. Негласно е дадено да се разбере, че съществуващият Правилник за банките, макар и подобрен след влизане в сила на УСД, като подзаконов акт няма особена правна сила и е допуснато бързо регистриране на банките, преди да бъдат одобрени учредителните им документи от УС на БНБ. Нещо повече – дори и одобрените по действащата нормативна уредба са одобрени с явна тенденция за негласна приватизация, щом БНБ допуска капиталите им да се разпределят в акции на приносител. Във всичко това не би имало нищо лошо, ако беше създадена законова норма за банковата приватизация и ако тя се извършваше след преоценка на съществуващите активи по пазарни цени след 1990 г. – това обаче не е така.

4. Допуска се (чрез използване на юридическото двусмислие на чл. 5 от ЗБКД) участие на т.нар. анонимен капитал, чрез издаване на анонимни привилегировани акции без право на глас. По същество този капитал е или заемен, или е придобит по незаконен път. Акционерите, закупили тези акции, нямат право на глас – те не управляват, а само очакват дивидент. Този вид акции сам по себе си е една от формите за изпиране на капитали.

5. Допусната е възможност да се създават нови банки без какъвто и да е финансов ресурс – с необезпечени заеми. Акционерите, които учредяват тези банки, са новоучредени фирми без никаква дейност, от която да могат да спечелят вложените пари. Одобрявайки такова учредяване, УС на БНБ е знаел, че средствата за него ще влязат в страната по нелегален път или са придобити по незаконен начин. С други думи, изграждала се е банкова система, една от чиито функции е била да се създадат възможности за изпиране на мръсни пари.

6. Няма никакъв отговор на въпроса защо след влизане в сила на ТЗ се допуска прилагане на едностепенна система на управление в банковата сфера. Както и на въпроса защо след влизане в сила на ЗБКД и режима на лицензиране УС на БНБ, противно на изискванията на закона, на международната практика и на всякаква логика, се допуска определени акционери чрез фиктивно участие да контролират вземането на решения и да управляват на практика еднолично определени банки.

7. Наивно е да се смята, че крахът на банковата система е плод на нечии грешки. Процесите на приватизация, разрояване и декапитализация в банковата сфера без съмнение са били стратегически обмислени, наложени и целенасочено управлявани, макар и техните схеми да са твърде елементарни и лишени от въображение. Истината е, че за финансиране на прехода от политическа към икономическа власт наличната властова каста се нуждае именно от архаична финансова система, от пълна непрозрачност и нормативен хаос в банковата сфера.

8. Призвана да превърне бившата комунистическа номенклатура (или поне избраната по конюнктурни политически съображения част от нея) в каста от явни или неявни кредитни милионери, банковата система (по необходимост и по съображения за сигурност) бива поверена в ръцете на не особено отговорни лица, често лишени от елементарна финансова култура. Огромна част от тях са бивши партийни и комсомолски функционери – или кадри на бившата ДС, ограмотявани набързо във външнотърговските централи или отрасловите банки (Банка Електроника например е истински развъдник на бъдещи банкери). Това, което не е предвидено в сценария, е простият факт, че питомците на раково разрасналата се банкерска каста бързо ще забравят ангажиментите си към „модерната лява” партия и ще заработят за своя сметка, при това като проявяват вълчи апетити за лично обогатяване и като следват принципа „след мен и потоп”.

9. Фалиралите по време на кризата банки имат по същество общи проблеми: необслужвани кредити, липса на капиталова адекватност, липса на финансови резерви, прекомерно залагане на овърдрафта и т.н. Поразително е, че в повечето случаи те са доведени до фалит не от недобросъвестни външни длъжници, а от получилите огромни вътрешни кредити акционери. Това се отнася и до банки, които са създадени непосредствено преди кризата, които при нормален режим не биха могли да бъдат съсипани в толкова кратки срокове. (Банка Моллов например е разграбена от фирмите на своите акционери Валентин Моллов и Никола Косашки само за година и нещо). Това междувпрочем е безспорно доказателство, че тези банки са били създадени единствено с оглед да изпълнят функциите си на преливници на държавни пари в частни сейфове – чрез механизмите на рефинансиране и предоставяне на банкови депозити.

10. В ред случаи банковата консолидация е използвана като механизъм, с който могат да бъдат прикрити злоупотребите и финансовите престъпления в някои банки, и да бъде избегнато търсенето на отговорност от техните банкери.

11. Най-важните причини за декапитализацията на търговските банки и за финансовия банкрут на България се дължат на политическия контрол на банковата система и свързаните с него конюнктурни фактори. Прословутата „независимост” на БНБ е чисто илюзорна – напротив, ръководещите я банкери имат огромни заслуги за банковата катастрофа, – а тяхната „независимост” личи най-вече от факта, че всички те се оказаха бивши агенти на ДС. Изборът на нейните управителни органи е продиктуван преди всичко от политическата лоялност на избраните лица и тяхната готовност да обслужват свързаните с управляващата партия банки и икономически групировки (пример за това са скандалните избори на Бистра Димитрова и Евгени Узунов), а не от техния професионализъм и зачитане на националните интереси. Според някои източници проблемът за това кои банки да фалират и кои да бъдат поставени под особен надзор е решаван на тайни среднощни пленуми на БСП – и после само потвърждаван от УС на БНБ.

12. От същностно значение са и порочните механизми за рефинансиране и предоставяне на финансови депозити. Основните финансиращи институции (БНБ, ДСК и отчасти БПБ) действат избирателно, като създават възможност на банките да се гледа като на материализирана и легална възможност за източване на държавни активи в частни джобове. Няма нормално обяснение за огромните суми, излети от БНБ в трезорите на фалиращата ПЧБ, както и за повече от странния избор на банките, на които ДСК предоставя огромни финансови депозити. По-точно единственото обяснение е организирана кражба на държавни пари, в която равнопоставено участват рефинансиращата институция, упражняващите натиск над нея политици и рефинансираната търговска банка – както и свързаните с нея икономически групировки.

13. Сред причините за банковата катастрофа не можем да отминем и пълната неефективност на банковия контрол в първите години на прехода. Благодарение на забавеното повече от пет години приемане на Закона за Сметната палата БНБ и управляваната от нея банкова система са оставени на практика на пълен самоконтрол. Данните за реалното състояние на системата като цяло и на отделните банки са съзнателно прикривани не само от обществеността, но и в отчетите на БНБ пред Народното събрание. Стига се до създаване на банки със заемен капитал (Кредитна банка, ЧИЗБ, Банка Моллов), до тайна приватизация на банки (ПИМБ, Кристалбанк – Мадан, Петричка търговска банка (ТБ), до създаване на паралелна банкова система от финансово-брокерски къщи, популярни каси и обменни бюра, до легално и широко развихряне на незаконна банкова дейност (прословутите пирамиди), до невероятния прецедент да бъде учредена банка с изцяло откраднат уставен капитал – БЗПБ, учредена директно от лидери на БСП за партийни цели, свързана пряко с „приятелския кръг” „Орион”.

14. Банките практически се оказват механизъм, преразпределящ националното богатство в полза на червената олигархия и свързаните с нея престъпни субекти. Даването на кредити без покритие се превърща в основна банкерска практика, при която се предполага дадените кредити да не се връщат, а получените пари да се делят с банкерите, които ги отпускат с пълното съзнание, че кредитът няма да бъде обслужван. Един бегъл преглед на фирмите и физическите лица, на които са отпуснати необслужвани кредити, повече от ясно показва, че става дума не за отделни криминални прецеденти, а за систематична практика, облагодетелстваща близки до бившата комунистическа партия и до ДС икономически и физически субекти.

Щетите и последствията от голямото банково ограбване на България едва ли ще могат някога да бъдат изчислени. Колко точно е струвало на българите голямото люпене на кредитни милионери и прехвърлянето на собствените им спестявания в чужди джобове не е известно. Известно е обаче до каква просяшка тояга докара българите тази операция – те са принудени да преживяват със заплати и пенсии, чиято равностойност се равнява на няколко долара, и да изгубят завинаги своите спестявания, стопени от трицифрената инфлация или пропаднали в трезорите на фалиралите банки.

Някои цифри обаче дават поне ориентировъчна представа за мащабите на този комунистически грабеж. В доклада не на друг, а на Николай Добрев, министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов, се казва, че „Сумата на „лошите” и съмнителните кредити в края на 1995 г. възлиза на 342 700 000 000 лева, което съставлява близо 40  процента от произведения през годината брутен вътрешен продукт”. Можем само да си представим с колко е набъбнала тази сума в края на 1996 г. Според Александър Каракачанов, автор на Закона за отмяна на банковата тайна за лица с несъбираеми кредити, общата сума на лошите кредити (взети и необслужвани), е над 2 700 000 000 лева, които с днешна дата – след деноминацията на лева – са над 2 700 000 лева – или, по курса на долара от декември 1997 г., общата сума на взетите и невърнати пари от банките е била повече от 1 547 000 000 долара. По оценка на главния прокурор Никола Филчев, който е и основният виновник за това банковите обирджии да останат ненаказани, през периода на кризата от България са изнесени финансови ресурси в размер на 7 млрд. марки.

Можем само да добавим, че този пладнешки грабеж е реализиран съвсем навреме. Естествено, благодарение на тази криза правителството на Жан Виденов рухва с гръм и трясък – не без ефективната помощ от страна на Андрей Луканов и „Мултигруп“, които очевидно са недоволни от факта, че младият премиер не се решава да извърши национално предателство, като прехвърли част от собствеността на националната газопреносна мрежа на „Газпром” – за което посредничат и мултиолигарсите, и създаденото от тях дружество „Топенерджи”, и Луканов като негов президент. Идва на власт Иван Костов и се открива хоризонт за дълго отлаганите реформи – и на първо място за приватизацията, която обаче е проведена така, че в крайна сметка държавната собственост попада в ръцете на същите тези червени олигарси, които са се облажили покрай банковото разграбване.

И не е чудно, че става така – всъщност единствено те разполагат с необходимите финансови ресурси, за да играят на приватизационния пазар. Така основната функция на втората поред национална катастрофа в рамките на прехода е изпълнена: големите държавни пари са преточени в частни джобове – но в частните джобове на когото трябва, така че да бъдат съхранени властовите ресурси на БСП, а финансовите активи на държавата да се окажат в избрани от същата партия безскрупулни играчи.

Край