Банковият фалит на България-трета част

Автор: Едвин Сугарев

Банковият фалит на България (corruptionbg.com)

Продължение от втора част

6. Бизнес банка, или банката на Красимир Премянов

 

Може би най-тежкият проблем на банковата ни система по време на катастрофата от края на 1996 г. е свързан с механизмите на рефинансиране и предоставяне на депозити от страна на БНБ, ДСК и Българска пощенска банка (БПБ). Критериите, въз основа на които една ресурсна банка рефинансира търговските банки, най-често са свързани с лични връзки, като те често имат корупционен характер или са политически мотивирани. Зад афишираните публично намерения да бъде „спасена” тази или онази банка често се крият сложни финансови операции, свързани с прехвърляне на пари в близки до управляващите я фирми и корпорации. ПЧБ е шампион в това отношение – с излетите в нея над 18 млрд. лева от БНБ, плюс неизвестно какво количество долари, за което националните банкери имат едно- единствено оправдание: „Не можехме да оставим толкова голяма банка да фалира“. Но никъде пряката подчиненост на кредитните институции от управляващата БСП не личи толкова ясно, колкото при отпусканите кредити и рефинансирания от страна на ДСК.

ДСК в най-буквалния смисъл на думата е „родила” и отхранила цяла плеяда частни банки. Според цитирания вече доклад „Добрев” „За периода 1990–1995 г. само ДСК е раздала над 70 млрд. лева кредити, преобладаващата част от които са използвани за създаването на частни банки и фирми”. С кредити от ДСК примерно са създадени Частна инвестиционна земеделска банка (ЧИЗБ) и Кредитна банка, както и незнайно число финансово-брокерски къщи и обменни бюра, благодарение на което пак според доклада „по същество в страната започна да функционира паралелна банкова система”. Това, което липсва в доклада, е, че след 1995 г. тази практика придобива още по-порочни измерения, и то точно чрез механизмите за рефинансиране.

До юни 1996 г., в рамките на половин година, ДСК е депозирала в търговските банки 44 600 000 000 лева. Впечатляващо е, че огромна част от тези депозити са предоставени на банки, които по-късно са поставени под особен надзор или в процедура на фалит, така че милиардите на спестителите са безвъзвратно загубени. В ПЧБ например са депозирани 5 168 600 000 лева, в Балканбанк – 5 100 000 000 лева, в Турист Спорт Банк (ТСБ) – 4 500 000 000 лева, в ТБ Славяни  – 1 438 100 000 лева, в Банка Моллов – 1 350 000 000 лева, в Добруджанска търговска банка (ТБ) – 1 150 000 000 лева, в Елитбанк – 1 030 000 000 лева и пр.

От тази схема за предоставяне на депозити е видно, че ДСК е рефинансирала фалита. Някои близки до властта банки обаче са в буквалния смисъл на думата „спасени” и изпаднали от фаталния списък на поставените под особен надзор именно благодарение на масираното предоставяне на депозити, или иначе казано, на преливането на парите на българските спестители в празните им трезори. Това се отнася преди всичко за ПИМБ, отпушена благодарение на предоставените 5 550 000 000 лева, както и за Кредитна банка, получила 700 млн. лева при залог на вземанията си по скандалния и отричан както от правителството, така и от парламента цесионен договор за вземанията на „Химко“ и „Кремиковци“ към „Булгаргаз“.[49]

Случаят с рефинансирането на Бизнес банка обаче надминава всичко познато в банковата система до този момент. Става дума за явна корупция и нагъл опит да бъдат окрадени парите на българските спестители, провокирани от висшите среди на управляващата по това време Българска социалистическа партия. ДСК е удобна за целта, тъй като поради липса на актуализиран нормативен статут тя е по-безконтролна дори от БНБ – например решенията за предоставяне на финансови депозити се вземат дори не от УС на касата, а от специализиран такъв, съставен от подчинени на председателя на ДСК служители.

В края на май 1995 г. на закрито правителствено заседание е решено да бъде освободен временно изпълняващият длъжността председател на ДСК Асен Друмев. От името на мнозинството за председател на ДСК е предложена Бистра Димитрова, бивш директор на „Жилищно кредитиране”. Публична тайна е, че тази кандидатура е отстоявана от председателя на парламентарната група на Демократичната левица Красимир Премянов. Това е първият случай, в който депутатите от левицата не гласуват единно, като някои от тях се правят, че не са в залата. След разгорещено заседание и под заплахата на прословутия чл. 11 от своя правилник депутатите от мнозинството все пак са склонени да утвърдят кандидатурата.

Рисковете, които се поемат от БСП при този политически избор, са повече от сериозни, тъй като за сметка на ограничената си професионална квалификация Бистра Димитрова има вече опит при раздаване на рискови кредити – като шеф на „Жилищно кредитиране” тя е принудена да дава показания за отпускането на кредит от 37 млн. лева на фирма „Хелефорд”. Резултатите от този опит не закъсняват да се проявят. От встъпването на Бистра Димитрова в длъжност финансовите депозити на ДСК в някои банки рязко и необяснимо нарастват. Абсолютен прецедент обаче представлява сумата на депозитите, отпуснати на Бизнес банка – само от януари до юни 1996 г. ДСК е наляла в трезорите й 6 250 000 000 лева. С какво провинциалната петричка банка, имаща 200 млн. лева уставен капитал, е заслужила привилегията да бъде най-щедро рефинансираната българска банка – това е въпрос, на който Бистра Димитрова упорито отказва да отговори.

Отговорът се съдържа в няколко финансови документа, които са наистина уникални и които вероятно ще останат в класиката на банкерското безчестие в България. Нормалната практика изисква една национална ресурсна институция да реши кого, кога и под каква форма да кредитира, като направи съответните проучвания. В случая с Бизнес банка се сблъскваме с обратния принцип. Не ДСК, а провинциалната банка не само предлага, но и предприема правни действия и връчва подписани вече от нейна страна договори за една близка до абсурда сделка, която – ако се бе осъществила, би ощетила българските спестители с минимум няколко милиарда лева.

От изпратената на 20 септември 1996 г. паметна записка до УС на ДСК[50] става видно къде всъщност са отишли щедро предоставените от касата депозити.

(Първа страница от паметна записка от "Бизнес банка" АД относно Предложение за решаване въпроси свързани с депозити и кредити в национална валута на "Бизнес банка" АД, "Добруджанска търговска банка" АД и Държавна спестовна каса от 20 септември 1996 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 101. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

1 619 000 000 лева са предоставени като кредит на „Евроенерджи Ойл” ЕООД, като с натрупаните лихви общите задължения на холдинга са нараснали на 1 946 000 000 лева. Други 1 500 000 000 лева са депозирани в Добруджанска ТБ и заедно с лихвите са нараснали до 2 692 000 000 лева. Добруджанска ТБ обаче е само посредник, тъй като от своя страна тя ги е предоставила на „Ангора” АД – собственост отново на „Евроенерджи”. Бизнес банка предлага (или по-точно казано – силово налага) на ДСК наистина забележителен вариант на изчистване на тези свои задължения, изразен условно чрез следната схема:

 

Между Бизнес банка АД и Добруджанска ТБ беше постигнато споразумение за уреждане на отношенията им, възникнали от предоставяне на депозити в национална валута (договори от 26 август 1996 г., от 31 август 1996 г. и от 20 септември 1996 г.). В изпълнение на това споразумение и на основата на чл. 72 и следващи членове от Търговския закон, Добруджанската ТБ трябва да направи апортни вноски в капитала на „Ангора” АД на свои недвижими имоти, като акциите, получени от увеличението на капитала, предостави чрез джиро, по силата на чл. 185, ал. 2 от Търговския закон, на Бизнес банка за погасяване на свои задължения към нея. Бизнес банка чрез същите акции и по същия ред ще погаси поетите чрез заместване в дълг задължения на Добруджанска ТБ към ДСК, както и своите задължения към ДСК. Едновременно с това, със същите цели, на основание чл. 102 от Закона за задълженията и договорите, е сключено споразумение за погасяване на дълга на „Евроенерджи Ойл” ЕООД към Бизнес банка.

 

Както се казва, пито – платено. Вместо дадените милиарди се предлага ДСК да стане временен собственик на акциите на „Ангора” и на апортираните от Добруджанска ТБ ниви и ливади. На всичкото отгоре предложенията за решения на УС на ДСК, надлежно формулирани в т.нар. паметна записка, предвиждат и обратно изкупуване на акциите на „Ангора” от „Евроенерджи”.

Наглостта на предложителите обаче не свършва дотук. Схемата е не само предложена, но са предприети и правни действия за осъществяването й, което говори за сигурността на скритите господари на Бизнес банка, че тя ще бъде приета от ДСК. С решение на фирмено отделение на СГС са вписани промени в УС и увеличение на капитала на „Ангора”.[51]

(Първа страница от Решение на Софийски градски съд от 16.10.1996 год. за увеличение на капитала на "Ангора" АД от 1 805 128 000 /един милиард осемстотин и пет милиона сто двадесет и осем хиляди лева/ на 14 687 543 000 /четиринадесет милиарда шестотин осемдесет и седем милиона петстотин четиридесет и три хиляди лева/. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 107. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Освободени са членовете на УС Анна Павлова, Асен Симеонов, Валери Цветанов и Крум Рашков (очевидно оказали се неудобни за чак толкова дързък грабеж) и е вписан един-единствен нов член – Георги Иванов Танев[52]. Увеличението на капитала е повече от невероятно. „Ангора” увеличава капитала си от 1 805 128 000 лева на 14 687 543 000 лева. А най-невероятното в случая е, че Добруджанската ТБ, която тогава е поставена под особен надзор, апортира чрез легално решение на своя съвет на директорите, чрез подписите на своите квестори и най-важното – чрез решение на УС на БНБ (препис-извлечения № 562 и № 564), сумата от 12 882 414 000 лева! В същото това време банката има чакащи плащания само за 587 900 000 лева и обща сума на актива към 31 май 1996 г. – 8 095 000 000 лева. Просто практически е невъзможно в тази сума да не се включват активите, прехвърлени като апортна вноска към „Ангора”. От което следва, че оценката на тези активи е завишена с милиарди левове и че разликата между тази оценка и реалната цена е сумата, с която Бизнес банка (или по-точно „Евроенерджи“) се надява да ограби ДСК.

С това обаче не приключват наглите схеми за ограбване на спестителите. Към „паметната записка” квесторите на Бизнес банка Радослав Стоянов и Чавдар Горанов са приложили и проект за договор между поставената под упражняван от тях особен надзор банка и ДСК.[53]

(Първа страница от договор от 16 октомври 1996 г. между Държавна спестовна каса, представлявана от Бистра Димитрова от една страна и от друга страна "Бизнес банка" АД, представлявана от квесторите Радослав Стоянов и Чавдар Горанов за погасяване задълженията на "Бизнес банка" АД към ДСК чрез прехвърляне на акции. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 109. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Този договор предполага погасяване „изцяло и без остатъци” на задълженията на Бизнес банка към ДСК. (Нека си спомним, че те бяха 6 250 000 000 лева.) В замяна касата получава акциите на „Ангора”, но не и правото да управлява или дори да упражнява контрол върху холдинга. В т. 4 от договора е казано: „ДСК, придобила качеството на акционер в „Ангора”, се задължава да даде по надлежния начин съгласието си управлението и представителството на „Ангора” да се осъществява от лицата, посочени от Бизнес банка”. С това задълженията на ДСК не се изчерпват. Съгласно т. 5 „се задължава да прехвърли чрез джиро акциите на посочени от Бизнес банка трети лица”, при това по цена, представляваща валутната равностойност на номинала на акциите, която се заплаща от трети лица на ДСК в левова равностойност по „фиксинга на БНБ към 16 октомври 1996 г.”. С други думи, очаква се освен всичко друго ДСК да поеме и загубите от инфлацията в течение на един тригодишен период.

Кои са тези „трети лица” става ясно от един приложен, подписан и подпечатан договор за управление, придружен от също така подписан и подпечатан анекс към него.[54]

(Първа страница от договор за управление между "Евроенерджи" Холдинг ООД, представлявано от Васил Стефанов Генчев и д-р Атанас Милчев Коларов - управители от една страна и Държавна спестовна каса - централно управление, представлявано от Бистра Димитрова - управител. С този договор страните уреждат отношенията си при управлението на "Ангора" АД и прехвърляне на акциите й. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 111. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В качеството на „трети лица” се появява „Евроенерджи”, представляван от Васил Генчев и Атанас Коларов. От съдържанието на целия договор е видно, че ДСК има само задължения, а „Евроенерджи” – само права. Например в т. 3 ДСК се задължава да извършва „преференциално финансиране на дейността на „Ангора”, а ако не го направи, текстът в договора е също така категоричен: „Евроенерджи Холдинг“ има право да развали едностранно договора, в случай че не получава необходимото съдействие или финансиране от ДСК за нормалното функциониране на „Ангора”.

Какво е прякото финансово изражение на скритата в този коварен договор кражба личи от становището на Кристофор Павлов, главен икономист на ДСК. В своя анализ той подчертава, че се предлага сделка, „от която „Евроенерджи” черпи само права, докато задълженията остават за нас”, че холдингът поема ангажименти, които очевидно не може да изпълни и че извън загубата от милиардите вече предоставени депозити ДСК ще трябва да финансира тази сделка на стойност между 4 697 000 000 и 4 727 000 000 лева.

Най-фрапиращ от всичко обаче е анексът към договора за управление, предложен от „Евроенерджи”. В него се предлага чисто и просто „Евроенерджи Ойл” ЕООД да замени в ДСК акциите на „Ангора” с привилегировани акции клас „Б” от капитала на „Плама” АД, като цената на замяната бъде по номинала на акциите – едно към едно. Тук трябва да припомним, че „Евроенерджи Холдинг” купува „Плама” за по-малко от 300 000 долара, а за оправдание на тази скандална сделка се сочат огромните дългове на рафинерията (които са по същество дългове на „Евроенерджи” към различни и фалирали вече банки). При номинал 1000 лева на акциите на „Плама“, холдингът ги купува на цена 12,50 лева. Така че сделката, която се предлага на ДСК, не е дори кон за кокошка, а е кон за врабче. Дребна подробност е, че съгласно приватизационния договор „Евроенерджи” няма право да продава акциите на „Плама” за период от пет години.

Наглостта на така предложената сделка е повече от поучителна. Две провинциални банки, при това поставени под особен надзор, се канят да реализират схема от кухи операции, която анулира задължения към ДСК в размер на 6 250 000 000 лева и която допълнително би обогатила техни контрагенти с около 4 700 000 000 лева. Чак подобен бандитизъм българската банкова система наистина не познава.

Отговорът на въпроса кой стои зад всичко това е отдавна известен. Същият, който налага Бистра Димитрова за шеф на ДСК и по-късно иска да капитализира своите протекции – Красимир Премянов, шеф на парламентарната група на тогавашното управляващо мнозинство. Неслучайно под негов личен натиск шефът на „Нефтохим” Стефан Неделчев подписва запис на заповед за 16 млн. долара в полза на „Самотлор” – дъщерна фирма на „Евроенерджи”, без дори да се допита до борда на директорите.[55] Така получените около 1 млрд. лева са вложени не другаде, а тъкмо в Бизнес банка при невероятно изгодни условия: 20 пункта над ОЛП. Благодарността на „Евроенерджи” към Красимир Премянов също е материализирана: неслучайно холдингът покрива кредита на неговия племенник Андрей Премянов в ТСБ[56] и се договаря за същата операция с друг негов кредит в ПЧБ. Петролната дружба между парламентарния шеф на левицата и холдинга сигурно е била доста крепка, след като се оказва, че дори мобифонът на Красимир Премянов се плаща от „Евроенерджи”, и след като тъкмо той лобира в негова полза при тежките спорове с „Плама” по въпроса кой на кого дължи 1 млрд. лева акцизи и данък добавена стойност (ДДС).

Повече от показателен е и фактът, че Бизнес банка – която функционира като лична банка на Красимир Премянов, с чиято помощ и чрез чиито лицензи неговият брат контролира обменните бюра в големите черноморски курорти, всъщност се оказва една от основните банки, обслужващи „Евроенерджи”. Или може би е по-точно да се каже: едно от кранчетата, през които „Евроенерджи” източва държавни активи и реализира своите интереси в петролния бизнес – както и интересите на видните си политически лобисти, за които неведнъж е писано и говорено. От изключителната дързост на подготвените проектодоговори следва да се предположи, че „Евроенерджи” изпитва насъщна нужда от средства и бърза да ги осигури – независимо по какъв начин (фактът, че съдебните промени в „Ангора” и проектодоговорът, подписан от Бизнес банка, носят една и съща дата, потвърждава това бързане). Естественият извод е, че щедро обещаните и договорирани инвестиции в „Плама” просто няма да бъдат осъществени и че рафинерията, която бе приватизирана на безценица или ще бъде препродадена, или ще се превърне в куп старо желязо.

Все пак в крайна сметка Бистра Димитрова така и не парафира надлежно формулираните от Бизнес банка и „Евроенерджи”, подписани и подпечатани договори. Очевидно и тя е усетила, че петролните далавери на втория човек в БСП и свързаното с тях ненаситно изцеждане на парите на българските спестители могат да й струват председателското място в ДСК, ако не и нещо повече.

 

7. ЧЗБ Агробизнесбанк, или как за 1 лев се купуват 9 млрд. лева дългове

 

Учредяването на банката е одобрено с Протокол № 9 от 6 февруари 1991 г. на УС на БНБ. Учредителните договори и протоколи обаче са подписани не от учредителите, а от инициативен комитет, като 93,7 процента от капитала е частен, останалите акции принадлежат на държавни фирми (2,1 процента) и на кооперативни фирми (4,2 процента).

На 6 септември 1992 г. Общото събрание на акционерите е взело решение за увеличаване на акционерния капитал от 22 на 200 млн. лева. Изменението е регистрирано и обявено в „Държавен вестник“, без да е правена преоценка на активите и без да е взето разрешение от БНБ. 150 млн. лева са в акции на приносител, а от 50-те милиона в поименни акции контролният пакет се държи от т.нар. Пловдивски брокери Христо Данов и Христо Александров и контролирани от тях фирми.

Оттам нататък следва голямото разграбване. Около 9 млрд. лева са раздадените от Агробизнесбанк кредити, като огромната част от тях са излети във фирми, собственост на изпълнителните директори Христо Данов и Христо Александров. Точно тези 9 млрд. лева дългове придобива БНБ, след като купува Агробизнесбанк за 1 лев. Още тогава е ясно, че шансовете да бъде възвърната поне малка част от тази огромна сума клонят към нулата. Поради две причини – първата: защото номиналните длъжници са кухи структури (предимно ООД-та, носещи по закон отговорност до 50 000 лева), с които реално усвоилите средствата фирми нямат пряка връзка. Втората причина е по-специфична: защото по-голямата част от тези милиарди са прехвърлени във валута и са изнесени зад граница.

За съжаление, това не е единично явление. Докладът на МВР доказва, че макар да е шампион в незаконния трансфер на валута зад граница, Агробизнесбанк съвсем не е самотна в тази криминална дейност:

 

Финансовото обслужване на крупни престъпни операции от субекти в официалната банкова система, директно или чрез сателитни финансово-брокерски къщи, допринесе за изтичане на огромни количества валута от страната. Благоприятен терен за подобни операции бе контрабандната търговия, включително ембарговата, както при периодичните валутно-спекулативни кризи като тази през март 1994 г., довела до трайно обезценяване на лева. Само от Агробизнесбанк – Пловдив, чрез документи с
невярно съдържание длъжностни лица са превели в чуждестранни банки около 5
млн. долара, а финансова къща (ФК) „Дилър” от същия град, чрез предоставяне на фиктивни договори, е осъществила незаконен износ на 2 млн. долара. От 1 януари 1996 г. до 30 юли 1996 г. от 9 държавни и частни банки през митницата на аерогара „София” са изнесени 2811 килограма „ценни” пратки, съдържащи банкноти. За сравнение 1 млн. долара, в купюри по 100 долара, има тегло 8 килограма. Впечатляващ е износът на Елитбанк, която за периода е изнесла 1247 килограма ценни пратки, което изразено в купюри по 100 долара е от порядъка на 156 млн. долара. Банката не фигурира в списъка на БНБ за директен износ на ценни пратки.

 

След горния цитат едва ли може нещо да се добави – освен може би да си припомним, че Елитбанк е втората „комсомолска” банка, направена с парите на ПИМБ, а вероятно и с потайно приватизираните пари от ТНТМ. Иначе всякакви коментари са излишни.

 

8.Банката за земеделски кредит (БЗК) – или как ген. Бригадир Аспарухов спаси един от най-крупните банкови измамници

В ранната есен на 2003 г. България е разтресена от един от най-големите скандали в историята на българския преход – имащ както вътрешнополитически, така и външнополитически измерения. Скандалът е свързан с решението на тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски да назначи за свой съветник, координиращ действията на специалните служби, ген. Бригадир Аспарухов, който от 1991 до 1997 г. е директор на Националната разузнавателна служба (НРС), а по-късно се подвизава като депутат от БСП и една от основните фигури в т.нар. генералско движение. 

Решението поражда бурна политическа и медийна реакция, стига се до напускане на Националното движение Симеон Втори (НДСВ) от страна на група депутати, до несъгласие на водещи министри, до индиректно и пряко изразяване на несъгласие от страна на НАТО и ЕС, които дават ясно да се разбере, че такова решение е неприемливо за тях и отстояването му може сериозно да накърни шансовете за партньорство с България. Брус Джаксън, по това време председател на Американския комитет за разширяване на НАТО, директно заявява, че „във Вашингтон това се приема като умишлен удар върху САЩ, дори като умишлена обида”, стига се в крайна сметка и до пряката намеса на американския посланик Джеймс Пардю, който изисква специална среща с българския премиер по този въпрос. Става ясно, че БСП също не приема еднозначно това назначение и че президентът Георги Първанов има определени резерви спрямо него. Въпреки всичко и с ясното съзнание, че поставя на карта геополитическите приоритети на България, Симеон Сакскобургготски упорства до последния момент, когато под външен и вътрешен натиск ген. Бригадир Аспарухов бива принуден да оттегли своята кандидатура.

Междувременно обаче той вече е напуснал НС – което придава на скандала още едно измерение – юридическо. Проблемът е там, че генералът е подсъдим – срещу него е заведено дело и единствено фактът, че е станал депутат от БСП, замразява съдебния процес, – след оттеглянето му като народен представител обаче той вече е лишен от имунитет и няма никаква причина делото да не бъде възобновено.

Самият процес е започнал през декември 2000 г. с обвинение за това, че в качеството си на директор на НРС ген. Бригадир Аспарухов е унищожил досието на агент „Румянцев“. Зад този агентурен псевдоним се крие Атанас Жеков Тилев, бивш шеф на фалиралата БЗК, негов личен приятел от детските години и бизнес партньор на Симеон Сакскобургготски. През април 2001 г. следственото дело е приключено с обвинителен акт, който безспорно доказва вината на обвиняемия. До съд не се стига единствено защото скандалният генерал е избран за депутат от листата на БСП. Депутатският имунитет е и поводът Софийската военно-окръжна прокуратура да прекрати делото. През 2003 г. обаче това основание вече не е налице и няма никакви пречки Аспарухов да застане на подсъдимата скамейка.

Решението на прокуратурата е обжалвано и отменено от състав на Върховния касационен съд (ВКС). Според решението на най-висшата съдебна инстанция, което не подлежи на обжалване, делото може да бъде спряно временно, но не и отменено. И тук се стига до най-необяснимия парадокс: не друг, а дясната ръка на тогавашния главен прокурор Никола Филчев – Цеко Йорданов, ръководещ отдел „Следствен надзор” във ВКС, иззема делото „за справка” и тихомълком го прекратява. При това с презумпцията, че няма престъпление. Само по себе си такова прекратяване на висящо пред съд дело с прокурорско, а не със съдебно решение, е правен парадокс. То прилича на много други случаи, при които свързани с висши политици дела се поставят „на трупчета” от Никола Филчев и ВКС, за да се гарантира тяхната зависимост. Този подход предполага и възможността делото да бъде възобновено във всеки момент, в който прокуратурата намери това за необходимо. В случая, предвид огромния скандал, който избухва тогава, това би могло и да й се наложи. Защото престъпление има и то е безспорно доказан факт.

Обстоятелствата са следните: на 31 май 1993 г. началникът на отдел № 5 в НРС полк. Нинов внася при своя началник предложение секретният сътрудник „Румянцев“ да бъде заличен от сътрудническия апарат, а неговото дело, заведено под № 8531, да бъде унищожено. На 8 юни 1993 г. ген. Бригадир Аспарухов утвърждава собственоръчно предложението. Специално назначената от следствието съдебна експертиза е доказала, че положеният подпис е автентичен. Мотивите са лаконични: „Сътрудникът е използван по конкретно дело, но случаят не бе реализиран и отпадна необходимостта от използването му. Материалите по делото не представляват оперативен интерес”.

Предложението е просто камуфлаж. Никой шеф на отдел не би написал такова, знаейки, че влиза в конфликт с правните норми и носи наказателна отговорност. Просто ген. Бригадир Аспарухов се е нуждаел от формален повод, за да спаси своя приятел от евентуално дискредитиране и да прикрие реалните му функции в политическия живот. Впрочем, базирайки се върху показания на свидетели, обвинителният акт дава малко повече подробности за реалните мотиви. Според него НРС е преценила, че агент „Румянцев“ не може да бъде използван „поради честото му появяване в Република България, вследствие на което е придобил публичност чрез все по-активното му навлизане в политическия и икономическия живот на страната”.

Посочените мотиви са несериозни. По това време Атанас Тилев е женен за Кукка Мария – дъщеря на бившия министър на външните работи на Финландия д-р Ахти Карялайнен. Да се дезактивира такъв агент би било пълна ахмащина от страна на която и да било разузнавателна централа. По-скоро истината е друга: на Атанас Тилев му предстои поемането на други функции и ангажименти, които се оказват по-важни от дългогодишната му агентурна дейност в полза на ДС. През 1993 г. той вече е член на борда на създадената от Андрей Луканов БЗК, а година по-късно става неин шеф.

БЗК е създадена с Постановление на МС № 15 от 19 февруари 1990 г. за насърчаване на индивидуалната и частната инициатива в селското стопанство. Уставният капитал първоначално е 75 млн. лева, като учредители са Държавният застрахователен институт (ДЗИ), ДСК, Централна кооперативна банка (ЦКБ) и Стопанска банка. Разрешението за банкова дейност задължава БЗК да кредитира малки фирми и малки предприятия за преработка на селскостопанска продукция. Само месец по-късно обаче председателят на БНБ Иван Драгневски с писмо № 10-204 от 15 март 1990 г. предлага на МС и лично на Андрей Луканов БЗК да централизира постигнатия от частните производители „валутен ефект”. По така предложената схема се осъществява стратегически важният и перспективен принцип: държаният валутен дълг – под мораториум, а валутните средства, реализирани от все още централизираната икономика – в предвидената да стане частна БЗК. На всичкото отгоре с подписа на председателя на БНБ Иван Драгневски банката се освобождава от данък печалба в продължение на пет години.[57]

(Първа страница от Писмо от Иван Драгневски до председателя на Министерския съвет Андрей Луканов, с което Банката за земеделски кредит се освобождава от данък върху печалбата в продължение на 5 години. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

На 4 март 1991 г. капиталът на банката е увеличен на 150 млн. лева след разрешение на БНБ, дадено с Протокол № 75 от 12 ноември 1990 г., като акциите, разбира се, са на приносител. Те са купени първо от Робърт Максуел, а после са препродадени учудващо ниско под пазарната им цена (под номинала, при условие че се котират 2,5–3 пъти над него) на Райфайзенбанк. Как по-точно е станало възможно това, вероятно знаят Иван Драгневски, Камен Тошков и особено Емил Хърсев. Към 31 декември 1992 г. Райфайзен Централбанк е закупила общо 31,66 процента от акциите, 10  процента са закупени от КФ „Дару” на Атанас Тилев, акции са закупили и други частни фирми и частни лица, с което банката дефакто е приватизирана.

При своя старт БЗК се ползва с недостъпни за която и да е друга кредитна институция преференции. Например: с цел да се осигурят повече валутни постъпления банката е освободена от ограничения за износ, чрез нея МФ изплаща от държавния бюджет премии и надбавки за изкупуване на продукцията на частните земеделски стопани, освободена е от данъци върху печалбата в течение на пет години.[58]

(Първа страница от Решение №122 на Министерския съвет от 8 юни 1990 година за преотстъпване на данък върху печалбата, данък върху оборота и акциз. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 94. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Колко са влетите пряко и косвено държавни средства в тази банка не е ясно – това навярно е било известно само на Андрей Луканов и подопечната му тогава БНБ.

В същото време БЗК е получила разрешение да предоставя кредити в „местна и чуждестранна валута” и на други физически и юридически лица освен частните земеделски стопани, какъвто е първоначалният замисъл, оправдаващ дадените й преференции. В резултат на това разрешение, частните земеделци са получили само 7–8 процента от всички раздадени кредити. Кредитната експанзия на БЗК бързо се модифицира в раздаване на големи кредити на произволни фирми, някои от които значително превишават пределно допустимото изискване – не повече от 20 процента спрямо собствените й средства.

Тази практика ескалира през 1993 г., когато изпълнителният директор Янко Янев успява да раздаде на фирми от „приятелския кръг” „Орион” над 10 млн. долара. Същата практика продължава обаче и Атанас Тилев, след като изкупува контролния пакет акции, вкарва в затвора Янко Янев и обявява две от фирмите на „Орион” в несъстоятелност. Близо 1 200 000 000 лева са задълженията на неговите фирми към БЗК, като към това трябва да се прибавят финансирането на приватизационната сделка за хасковската „Астика” с близо 4 млн. долара

Неговите злоупотреби заслужават специално внимание, тъй като става дума за фигура с двойна обвързаност – както към ДС, така и към КГБ[59], – която има определена роля в историята на прехода. Атанас Тилев се връща в България през 1992 г. и същата година се включва в съвета на директорите на БЗК. Основанието за включването му е, че придобива 10 процента от акциите в банката, които заплаща с част от парите от транзакция в размер на 20 млн. долара, преведени от Виена. Произходът на тези пари и до ден днешен не е известен.

БЗК не е случайна банка. Тя е територията, на която ще се състои основният сблъсък между двете враждуващи фракции в БСП по време на управлението на Жан Виденов – тази на младия премиер и тази на Андрей Луканов. Тъкмо с парите на БЗК се създава „приятелският кръг” „Орион”, поддържан от първия управител на БЗК Янко Янев. Атанас Тилев, който в началото е изключително близък с боса на „Орион” Румен Спасов, се оказва човекът, който нанася основния удар срещу групировката и организира зърнената криза, разклатила позициите на социалистическото правителство.

При учредяването на БЗК в края на 1990 г. държавата има 42 процента дялово участие, като следващият голям акционер с 16 процента е фирмата „Баймекс”, регистрирана във Великобритания с 60 процента участие на фамилията Максуел и 40 процента българско – на Янко Янев и на Стопанска банка. Участват още виенската Райфайзен Централбанк с 15 процента и „Дару” на Тилев с 10 процента. Паралелно със самото учредяване с Протокол № 57 от 10 септември 1990 г. БНБ продава на БЗК дяловото си участие в Добруджанска ТБ. По-късно тази собственост ще се окаже ключова в далаверите на Атанас Тилев.

През 1994 г. той е избран за председател на съвета на директорите на банката, а дотогавашният шеф Янко Янев става негов заместник. Започва активна приватизация на БЗК под масата. Атанас Тилев закупува дела на Райфайзен, която след смъртта на Максуел изкупува неговия дял и вдига участието си до 31,6 процента. Тъй като БНБ разрешава дела на Тилев и фирмите му да бъде не повече от 24,5 процента, акциите на Райфайзен са разпределени между „Дару Кар”, Застрахователно и презастрахователно акционерна дружество (ЗПАД) „Витоша” и „Агропромстрой БД и сие” – Монтана. По този начин Тилев овладява над 40 процента от капитала на БЗК. През есента на 1994 г. БКК продава 17 процента от дяловото участие на държавата – като купувачи стават старите акционери, сред които вече е и скандалният „Евроенерджи”. При тази продажба Тилев закупува 10 процента акции като физическо лице, а акциите на „Дару” нарастват с 2 процента. Банката е овладяна, а държавното участие е сведено до блокиращата квота от 25,1 процента.

Първата стъпка на Атанас Тилев е да се разправи с Янко Янев, основният банков благодетел на „Орион”. На 26 и 29 юни 1995 г. той пише две жалби до главния прокурор Иван Татарчев, с които иска наказателна отговорност за раздадените на фирмите от „Орион” кредити. В първата жалба се споменава и за „подготвяна неотдавна саморазправа, организирана от Румен Спасов срещу председателя на съвета на директорите на БЗК АД”. Според секретен доклад на Националната следствена служба (НСлС) атентат срещу него наистина е подготвян, като за целта Румен Спасов е провел разговори с Димитър Джамов. Само че Тилев посетил Джамов в офиса му и обяснил, че „зад него стоят руски интереси и ако косъм падне от главата му, или на някой член от семейството му, групировката на Джамов ще бъде изчистена”[60]. В крайна сметка Янко Янев е арестуван, а заведеният срещу него иск за раздадените без покритие кредити на „приятелския кръг” „Орион” възлиза на 15 694 201 долара.

(Първа страница от Секретна справка на НСлС А 0006619, посветена на „Орион“ и подписана от тогавашния директор на службата полк. Юлий Георгиев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Проблемът е, че тези жалби са материализация на принципа „крадецът вика дръжте крадеца”. Самият Атанас Тилев носи в качеството си на председател на съвета на директорите пряка отговорност за раздадените кредити, някои от тях са и преподписани от него. Личните му отношения с Румен Спасов дълго време са превъзходни – скарването им се дължи на специална пресконференция на Спасов, който определя БЗК като банката на Максуел и обвинява Тилев в съзнателно предизвикване на зърнената криза. Проблемът обаче не е в това. Проблемът е, че и Тилев раздава кредити без покритие по точно същия начин, и то на собствените си фирми, като мащабът на неговите ужилвания далеч надхвърля направеното от „Орион“.

В секретния доклад на Николай Добрев за кризата в банковата система през 1996 г. има цял пасаж, посветен на БЗК. Там се посочва, че „директорите на БЗК Атанас Тилев и Янко Янев са отпускали кредити в големи размери на фирми от групировкате „Дару” и „Орион”. Заниженият контрол при валутните операции е използван умело от служители на банката за осъществяване на незаконен износ на валута зад граница. Едноличното ръководство от страна на Тилев след отстраняването на Янко Янев от банката е позволило износа на капиталите на банката зад граница чрез присвояване на финансовия инструмент в размер на 6 мнл. долара и отпуснати кредити на фирми с участие на Тилев в размер на над 40 млн. долара”.[61]

Това е рекорд дори и спрямо мащабната практика на банковия грабеж в България. Няма друг мошеник с бяла якичка, който да е успял да раздаде над 40 млн. долара от собствената си банка на собствените си фирми. Единствено близкият до сърцето на Симеон Сакскобургготски и ген. Бригадир Аспарухов банкер е успял да направи това. Този тип „навлизане в политическия и икономическиа живот на страната” вероятно е бил и причината за спешното заличаване на неговото агентурно досие.

Атанас Тилев обаче е рекордьор и в още една дисциплина – по пълното източване на поверения му банков трезор. През 1995 г. БНБ извършва ревизия в БЗК с участието на инспекторите от „Банков надзор” Татяна Петрова, Иван Искров, Елена Иванова и Мартин Христозов. От доклада е видно, че само големите кредити, раздадени от банката, надхвърлят почти 38 пъти собствения й капитал. Капиталовата адекватност е 1,79, а след като дългово-капиталовият инструмент не бива признат от УС на БНБ, общата капиталова адекватност става минус 1,55. Към 1995 г. редовните вземания са само 5,79 процента от всички кредити – останалите попадат в графите на съмнителните и несъбираемите. Банката на практика е куха – всичките й ресурси са изсмукани, – плюс 38 пъти по толкова чрез „рефинансиране”– с други думи, от парите на данъкоплатците.

Още ревизията на БНБ в банката на Атанас Тилев през 1995 г. показва, че в случая става дума за мащабни финансови престъпления. Оказва се, че големите просрочени кредити са близо 8 млрд. лева и по-голямата част от тях са вътрешни кредити, въпреки че банката не ги отчита като такива. Или иначе казано, фалшифицира своите отчети. Според чл. 49, ал. 8 от ЗБКД БЗК е длъжна да уведоми БНБ за всеки вътрешен кредит в 15-дневен срок, но не го е направила. И има защо. Защото става дума за т.нар. икономически свързани лица по определението на параграф 1 от допълнителните разпоредби на същия закон – т.е. за фирми с един и същ собственик. Основната верига от такива фирми принадлежи на председателя на съвета на директорите на банката, запазил функциите си и на изпълнителен директор – Атанас Тилев. Тази верига обхваща „Дару Кар” ООД, „Дару Метал” ООД, „Астика” ООД, „Лазурит” АД, „Дару АВ” ООД, „Дару Фарма” ООД и др. Това е империята на Тилев, градена с ограбени от собствената му банка средства. Общият размер на раздадените вътрешни кредити е 3 508 726 000 лева и надхвърля 12 пъти основния капитал на банката. Общият извод на ревизорите е, че „капиталовата база на БЗК е силно ерозирана от текущата й загуба – големите инвестиции в други дружества”.

Тези „други дружества” са фирмите на Атанас Тилев. Едва когато стартира процедурата за обявяване в несъстоятелност на БЗК, става ясно как по-точно са се раздавали големите вътрешни кредити. На 29 ноември 1996 г. Жана Генова от управление „Вътрешен контрол” внася своята проверка на кредитните и счетоводни досиета на фирмите от групировката „Дару” в съвета на директорите на БЗК. Само няколко примера са достатъчни, за да илюстрират сенчестата кариера на Тилев като кредитен милионер. По договор за валутен кредит № 231 от 12 юни 1992 г. „Дару АВ” ООД получава 3 млн. долара. Кредитът е квалифициран като „безнадежден”, а обезпечение просто липсва. Липсва също застрахователна полица в полза на БЗК, както и договор между банката и представляващите „Дару АВ” братя Атанас и Валентин Тилеви. При проверката е установено, че „по отношение на обслужването на тази фирма са вземани еднолични решения – без да е докладвано на кредитния комитет или на борда на директорите”. На всичкото отгоре неизправният длъжник на банката „Дару АВ” получава две години по-късно и втори кредит от 1 150 000 долара – също необслужван и обезпечен с три записи на заповед, които не са авалирани[62] и дори не са подписани от двамата съдружници – поради което и са нищожни.

На 9 февруари 1996 г. Обединена българска банка (ОББ) предявява за плащане пред БЗК запис на заповед, издаден от „Дару Метал”, на стойност 3 135 000 долара, за който БЗК е поръчител. Неплатеният дълг на фирмата, изискван от БЗК по силата на това поръчителство, възлиза на 2 563 261 долара. С Договор № 399 от 14 октомври 1994 г. на същата „Дару Метал” е предоставен револвиращ кредит от 5 млн. долара. Следват цели пет анекса за отпускане на допълнителни средства, чрез които сумата нараства на 15 010 332 долара. Разбира се, и този кредит е просрочен. Могат да се посочат още ред примери – като помпането на пари в „Дару Кар” и „Алпина Кар”, сложните схеми с „Дервент 94” и пр.

Подобни техники се прилагат и към приятелските компании от финансовия и индустриалния елит. „Фрапиращ случай за непрофесионално сключена сделка, незащитаваща интересите на банката” – така е определено даването на банкова гаранция № 50 – 1341 от БЗК в полза на БМВ Банк – Мюнхен, по искане на „Булгарлизинг”. Гаранцията е издадена в размер на 3 млн. германски марки – без обезпечение, без решение на кредитния комитет, без предварителен договор за кредит. На всичкото отгоре мястото на юрисдикцията е Мюнхен, Германия. И когато близкият до Атанас Тилев финансов играч Димитър Тадаръков забравя да покрие задълженията си, БМВ Банк предявява иск и БЗК плаща неизплатения дълг в размер на 2 512 590 марки.

Серия просрочени и необслужвани кредити свързват фирмите „Ирис 92” АД, ИЛС ООД и „Машиненбау Естаблишмънт – Вадуц”. Общият валутен дълг на „Ирис” и ИЛС към БЗК възлиза на 2 415 839 долара, а на „Машиненбау”, квалифициран като „безнадежден” – на 1 928 669 долара. Кредитите и фирмите са свързани с едно и също лице – Илия Илиев. Парите са похарчени за изграждането на петролно депо в Русе – същото онова депо, което през 1996 г. Димитър Калчев, още в качеството си на русенски кмет, щедро обещава в записан със специални разузнавателни средства (СРС) телефонен разговор с Илия Павлов, в който често се чуваха думите „Слушам, шефе!”.[63] От цитирания документ междувпрочем става ясно, че Илия Илиев е предложил като обезщетение площадката на бъдещото депо и построените там сгради, но това обезщетение не е било валидно, тъй като същите са държавна собственост, предоставена за стопанисване от Стопанска банка – Русе, а не частна, както лъже за свое оправдание министър Калчев.

Общите изводи от тази проверка са повече от категорични: във всички прегледани кредитни досиета има нарушения на ЗБКД и наредбите на БНБ, както и на вътрешните правила на самата банка. Жана Генова посочва, че „са налице данни за престъпление по смисъла на чл. 219, ал. 1 и ал. 2; чл. 220, ал. 2; чл. 251, ал. 1; чл. 281 и 282, ал. 2”.

Получената даром от държавата Добруджанска ТБ също е използвана по предназначение. Тук Атанас Тилев прилага друга хватка – продава дяловото участие на БЗК с огромна загуба за банката и с огромна печалба за подставените фирми, които го изкупуват. Характерът на тази операция и цялата свързана с нея документация са отразени в доклада на дипломираните експерт-счетоводители Борис Начев и Росица Бачева от 1 юли 1996 г. От този доклад става ясно, че продажбата на акциите е осъществена по искане на БЗК чрез писмо на Атанас Тилев, в което се казва, че по решение на съвета на директорите капиталът на БЗК в Добруджанска ТБ се намалява от 85 процента на 25 процента, като акциите се продават на ЗПАД „Витоша” и на частни лица по номинал, а полагащата се част от увеличението на капитала с 300 млн. лева, направено за сметка на резервите, се предава под формата на временни удостоверения на Атанас Тилев. Впоследствие той продава и тези удостоверения на частни юридически и физически лица. Оказва се обаче, че са продадени акции за 264 млн. лева, а в банката са постъпили само 56,5 млн. лева. Загубата – или по-точно заграбеното от Тилев дялово участие възлиза на скромната сума от 207 500 000 лева. Тази мистерия става прозрачна, след като се установява, че „в банката липсват протоколите от съвещанията на съвета на директорите, на които са взети решенията за намаляване и ликвидиране на участието на БЗК АД в ДТБ АД – Добрич“. Освен това писмото до Добруджанска ТБ за намаляване на съучастието на БЗК АД не е изведено в деловодството, няма печат на банката и е само с подписа на Атанас Тилев. С други думи, цялата тази грандиозна далавера с присвояването на цяла банка си е негово самостоятелно дело.

Дяловото участие от предадените на Атанас Тилев записи на заповед всъщност е изкупено от 11 фирми, регистрирани от един-единствен човек – Красимир Михайлов, на една и съща дата – 15 септември 1995 г. Фирмите са „Хайми”, „Красим”, „Хрими”, „Арикс”, „Римис”, „Крами”, „Симир”, „Сикра”, „Микра”, „Кахаха” и „Ловми”. (Изглежда, въображението не е било основната добродетел на Красимир Михайлов, след като не е успял да измисли различни имена на фирмите, придобили Добруджанска ТБ, а ги е конструирал, размествайки или обръщайки буквите – примерно „Римис” – „Симир”.) Придобивката е ключова – банката държи в ръцете си житницата на България или повечето зърнени бази. Ударът, изглежда, е бил подготвян и съгласуван отдавна – тримата изпълнителни директори на Добруджанска ТБ към този момент са основни акционери в „Дару Мел”, държаща бази с обща вместимост 600 000 тона зърно. Тъкмо чрез Добруджанска ТБ е даден стартът на разправата на клана Луканов с Жан Виденов и неговия кръг „Орион“ чрез предизвикването на зърнената криза – като банката отказва да даде платеното от държавата в аванс зърно и връща парите обратно. Смята се, и то с основание, че Красимир Михайлов е подставено лице на Атанас Тилев.

Сродна стратегия е използвана неведнъж. Атанас Тилев изкупува дълговете на длъжниците на собствената си банка, след което ги прилапва по схемата „дълг срещу собственост”, получавайки огромни печалби. По този начин той влиза в „Слънце БТ”– Стара Загора, в пивоварната „Астика”, която почти незабавно е продадена на белгийската „Интербрю”, в „Газотерм”– Благоевград, в „Банксервиз”, в „Нефтоимпекс”  (ръководена някога от Янко Янев – фирмата, през която преминава изчезналият нефтен заем на Световната банка в размер на 150 млн. долара през 1991 г.).

Връх на всичко обаче е случаят с „Агропромстрой” – Монтана. Чрез цедиране на дълга срещу нищожни вземания Атанас Тилев придобива активи, които се оценяват на близо 2 500 000 000 лева, като просрочието към БЗК и ЗПАД „Витоша“ е на стойност само около 100 млн. лева. При подписването на протокола за прехвърлянето на собствеността на „Агропромстрой” на БЗК от собствениците Борислав Славчев и Юлия Славчева, извършено на 22 септември 1995 г., е направена фалшификация, установена от Института по криминалистика към МВР. Борислав Славчев се е подписал два пъти – и вместо съпругата си Юлия Славчева, която в този момент е била в чужбина. Направил го е, защото е бил притиснат с чисто рекетьорски способи, както сам намеква в писмото си до премиера Жан Виденов и председателя на НС Благовест Сендов.[64]

(Първа страница от писмо до Жан Виденов и Благовест Сендов от Борислав Славчев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Любопитна подробност е, че по това време отговарящ за събирането на дълговете от неизправни длъжници в БЗК е не друг, а бившият министър на вътрешните работи от кабинета „Беров” – Виктор Михайлов.

По същото време Атанас Тилев широко парадира със своя антикомунизъм, доказвайки го с „битката” срещу „Орион”. Дребната подробност е, че основните служители в неговата банка са бивши кадри на ДС. Там е Любен Предов, бивш началник „Кадри” на Първо управление на ДС, там е Стефан Стефанов, последният комунистически шеф на Централната служба за борба с организираната престъпност  (ЦСБОП), там е бившият шеф на „Кинтекс” от комунистическо време Иван Дамянов, негов представител в Китай пък е Стоян Бакалов, също служител на Първо управление на ДС.

Публично тези подробности едва ли се забелязват, тъй като на неговата въдица се хваща и СДС. Един от големите скандали в Синята партия е свързан именно с БЗК. През 1996 г. Иван Костов внезапно свиква извънредно заседание на Националния съвет на партията. Дневният ред не е обявен, но депутатите и представителите на партиите в коалицията научават със смайване причината за това. А тя е докладвана лично от председателя на партията. Оказва се, че Атанас Тилев предлага на СДС щедър подарък – 20 процента от акциите на БЗК. Идеята намира привърженици – в нейна полза се изказват Александър Божков, Панайот Ляков и още ред други членове на Националния съвет. Само бурната реакция от страна на тогавашните „хадрлайнери”, и преди всичко на Филип Димитров, предотвратява възможността банкерският „подарък” да бъде приет.[65] В крайна сметка Иван Костов се съгласява с преобладаващото мнение, но мрачно отбелязва, че по този начин СДС губи възможността да предяви съдебен иск към „Орион” в качеството си на съдружник в БЗК.

По това време предложеният подарък всъщност не струва пукната пара. Малко по-късно БНБ изкупува безвъзмездно акциите на източената банка и прави отчаян опит да я спаси, като налива цели 6 млрд. лева в нея. Това се оказва недостатъчно, за да покрие пасивите, които още в края на 1995 г. надхвърлят активите с цели 11 млрд. лева. В началото на 1997 г. започва процедурата по несъстоятелност на БЗК. Едва тогава подвизите на Атанас Тилев попадат в полезрението на МВР и прокуратурата. Срещу него и фирмите му са заведени следствени дела, забранено му е да напуска страната (но кой знае защо, не му е отнет международният паспорт), в крайна сметка е издадена и заповед за арест.

И тук отново се намесва ген. Бригадир Аспарухов. С негова помощ, като се използват хората на НРС на летището, той е изведен от страната, без да се регистрира и без да премине през контролно-пропускателния пункт (КПП). Паралелно с неговото бягство скандалният генерал поема и управлението на част от фирмите от неговата империя. През 1997 г. става член на борда на директорите на „Дару Кар”АД и на ЗПАД „Витоша”, а през 1999 г. – управител на „Дару Финанс” ЕООД и негов представител в „Лазурит”.

Това е съвсем накратко и непълно „опитът за завръщане”[66] на Атанас Тилев – царския приятел, който според много източници е и сериозен спонсор на друг един „опит за завръщане” – този на Симеон Сакскобургготски. Човекът, заради когото се води делото срещу ген. Бригадир Аспарухов. В цялата история има много въпроси без отговор. Един обаче се натрапва: ако самият директор на НРС унищожава досие, за да спаси свой приятел и бизнес партньор, взел изключително активно участие при банковото разграбване на България и извършил престъпления по цяла серия членове от Наказателния кодекс (НК), ако този директор е имал и очевидно не малки имуществени ползи от своите действия, то до каква степен можем да се уповаваме на днешните секретни служби на Република България и да вярваме, че ДС е в историята, а не в нашето ограбено и нравствено осакатено настояще.

Край на трета част. Следва продължение.

Tags: