Банковият фалит на България-втора част

Автор: Едвин Сугарев

Банковият фалит на България (corruptionbg.com)

Продължение от първа част

ІІ. Банковите фалити

Криминалният институционален генезис на частния банков сектор след 1989 г. е показателен. Той създава условия за най-фрапантната банкова афера в българската история, свързана в буквалния смисъл на думата с ограбването на целия български народ и с фалита не само на банките, но и на самата държава. Нека видим сега как бяха създадени, как функционираха и как банкрутираха родните банки – тези каци без дъно, – и най-вече: кой, как и какво спечели от този най-драматичен срив в новата ни история.

1. Първа частна банка(ПЧБ)

За нейното създаване в доклада на Николай Добрев за банковата катастрофа е написано следното: „На 28 април 1990 г. се провежда конгрес на Съюза за стопанска инициатива на гражданите (ССИГ), който взема решение за учредяване на търговска банка. На конгреса присъства Желю Желев, в качеството си на председател на Съюза на демократичните сили (СДС). Учредители на ССИГ му предлагат да се коригира чл. 13 на Конституцията, като се премахне държавният монопол върху банките. След броени дни парламентът гласува промяната и документите (учредителен договор и подписка) на бъдещата Първа частна банка са внесени в БНБ. УС на БНБ  (председател Иван Драгневски) реагира веднага и издава разрешение за създаване на банката. Не закъснява много и съдебното решение, въпреки липсата на съответен закон за банките и кредитното дело. ПЧБ е вписана в регистъра за дружествени фирми с ограничена отговорност на основание чл. 11, ал. 2 от Указ № 56 на 24 юли 1990 г. като акционерна фирма „Първа частна банка” АД с предмет „извършване на банкови и кредитни операции от всякакъв вид...” Фирмата  (ПЧБ) се създава с уставен фонд 10 млн. лева, като част от него е внесен от държавните фирми „Кореком” и „Металхим”. Първите 100 000 акции на банката са отпечатани още през октомври 1990 г., без коректно написана дата на емисията, въпреки изискванията на действащия тогава Правилник за прилагане на Указ № 56“[22].

ПЧБ е наистина „първа” – не само по време, но и по мащаба на ограбеното национално богатство. Начинът на учредяването й през 1990 г. наистина поставя под въпрос нейната легитимност. Учредителният договор от 28 април 1990 г. е с предвиден капитал от 10 млн. лева, а фирменото отделение на Софийски градски съд (СГС) регистрира банката под формата на акционерно дружество.[23]

(Първа страница от Учредителен договор за създаване на Търговско-кредитна банка. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 83. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

(Първа страница от Решение на СГС (Софийски градски съд), което регистрира Първа частна банка под формата на акционерно дружество. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 86. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Междувпрочем никак не е случайно, че паралелно с това учредяване текат и промените в Живковата Конституция, извършвани от последното комунистическо Народно събрание (НС), за отпадане на държавния монопол в банковото дело чрез изменение на чл. 16. В учредителния договор капиталът е следвало да бъде записан поименно от акционерите и разпределен в акции съгласно изискванията на чл. 36 от УСД и чл. 16 от ППУСД. Вместо това акции записват само трима души, посветени в „частната идея” – Валентин Моллов, Венцислав Йосифов и Христо Маринов, и то общо осем акции на стойност 8000 лева.[24] Тъй или иначе обаче на 1 юни 1990 г. БНБ „одобрява учредяването на Първа частна банка”[25] – нищо че липсва законодателна база за такова одобрение.

(Протокол, с който на 1 юни 1990 г. председателя на БНБ Иван Драгневски одобрява учредяването на Първа частна банка АД – без да съществува закон, който да регламентира създаването на частни банки. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 80. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Във всички документи по регистрацията въпросният учредителен договор е цитиран като основание за учредяването, но никой не е видял първоначалното разпределение на капитала и имената на акционерите, записали акции. Единствено в мотивите към съдебното решение е вписано, че е записан над 50 процента от уставния фонд на банката. Самото съдебно решение не носи номер и дата и не е посочен съдийският състав, от което може да се направи изводът, че решението е подготвено извън съда. Неслучайно по-късно учредителният договор мистериозно изчезва от досието в съда.

Никак не е за вярване, че никой от т.нар. учредители-акционери не е разполагал с екземпляр от договора, дори и самата ПЧБ. Така на 11 август 1993 г. по искане на ПЧБ с определение на съда се извършва „възстановяване” на учредителния договор по „представени допълнително от БНБ писмо и документи”[26].

(Първа страница от Протокол от 11. VIII. 1993 г., на Софийски градски съд, фирмено отделение, чрез който се възстановява учредителния протокол на Първа частна банка . Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 81. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

Ако това е така, значи единствено в управление „Банков надзор” са знаели кои са акционерите, колко от тях са държавни фирми и с какъв капитал е създадена ПЧБ. Това е следвало да бъде известно и на БКК, която след 1992 г. поема управлението на държавното участие и въз основа на това упражнява правото си на глас.

Тази мистерия съвсем не е случайна, тъй като в „частната” банка съвсем определено има сериозно участие на държавни фирми като своеобразни скрити акционери. Налице са неоспорими доказателства за участие на държавен капитал и това съвсем не са само „Изотимпекс” и „Инфлот”, за които МФ все пак повдига въпрос. Съществуващото тогава Министерство на икономиката и планирането е разпратило писмо с шаблонен текст до определени държавни фирми да подкрепят финансово създаването на ПЧБ – и те са се подчинили на разпореждането.

Неяснотите с акционерното участие обаче не изчерпват странностите на тази банка. Не по-малко мистериозно се извършва и отпечатването и раздаването на акциите, което поставя под съмнение законността на вземаните решения от общото събрание на акционерите. Например през месец октомври 1990 г., въпреки мораториума върху продажбата на акции от държавни фирми, министър Белчо Белчев дава разрешение на ПЧБ за отпечатване на акции на приносител с 40 млн. лева над регистрирания в съда капитал от 10 млн. лева. Така на пазара се пускат акции без покритие. Отпечатването на втората емисия акции от 50 млн. лева през март 1991 г. е извършено преди регистрацията в съда и без разрешение на МФ.

Типичен пример за начина, по който се документират и узаконяват решенията в ПЧБ, е този от 7 май 1992 г., когато с Протокол № 8 надзорният съвет увеличава капитала от 100 млн. лева на 500 млн. лева, като се позовава на решение на общото събрание от 16 юни 1992 г. (месец и половина след това). Въпреки че документите не съдържат данни как да се увеличи капиталът, съдът, вместо да ги върне поради неспазване на закона, приема и регистрира увеличението чрез емисия от нови акции. За познаващите закона последиците от подобни действия за акционерите са известни. Не трябва да се забравя, че всички решения са вземани с участието на БКК, която поради малкия си дял може да не е оказвала влияние върху резултата, но е била длъжна да информира управление „Банков надзор” за накърнените държавни интереси. В противен случай следва изводът, че те са действали заедно с акционерите на ПЧБ против държавните интереси.

ПЧБ е типичният пример за „разрояваща се” банка. Най-вече с нейни пари, а в много случаи и с по-нататъшна нейна поддръжка се създават структури като ЗК „Балкан”, ЗПАД „Перун”, пресгрупа „168 часа”, ПИБ, ПФБК, Банка Моллов, Агробизнесбанк, „Синит”, ТБС (Търговско браншово сдружение) „Хотели”, Първи частен инвестиционен фонд и пр. За периода 1990–1995 г. банката е отпуснала кредити на обща стойност близо 100 млрд. лева. От тях погасените са на стойност 63 800 000 000. Останалите вероятно спадат към парите, които по констатацията на Румен Гечев просто „ги няма”. Част от тях се дължат от други финансови институции – например прословутата Ямболска банка, източена от партийната фирма „Сунимекс” още в зората на демокрацията, дължи на ПЧБ около 1 млрд. лева.

ПЧБ може да бъде определена като „банката на властта” или по-точно като банката, генетично обременена от връзките си с БСП. Самото й учредяване става възможно с активната помощ на тогавашния министър-председател, покойния Андрей Луканов, и благодарение на гласуваните промени в Конституцията от последното комунистическо Народно събрание. Нейната изключителна кредитна експанзия и оказалото се непосилно разрастване на клоновата й мрежа се дължи не на последно място и на добрите й връзки с БНБ или по-точно на тройката, съставена от шефа на „Банков надзор” Камен Тошков, шефа на „Валутни операции” Стоян Шукеров и консултанта на ПЧБ, израснал после до подуправител на БНБ – Емил Хърсев. Тъкмо тази тройка междувпрочем е известна по това време с прозвището „банковата мафия”.

Според някои източници ПЧБ е получила валутни депозити от БНБ в размер на 54 млн. долара благодарение на очевидните пристрастия на Стоян Шукеров към банката. Пак на него се дължи забележителната субординация между БНБ и една от структурите на ПЧБ – ПФБК, при интервенциите на централната банка на валутния пазар. Както вече споменах, един от акционерите в ПФБК – Ивайло Мутафчиев[27], е брат на Георги Мутафчиев, главен дилър в БНБ, – и централната банка „по братски” е интервенирала именно чрез неговата финансово-брокерска къща, осигурявайки му огромни печалби. При това обяснението на Стоян Шукеров за използването на ПФБК за валутни интервенции е, че такава била препоръката на МВФ.

Едва ли е случаен изборът на изпълнителния директор на ПЧБ Венцислав Йосифов
като кандидат на БСП за кмет на столицата. Още повече че неговата кандидатура е подкрепена публично както от Жан Виденов, така и от Андрей Луканов, а подопечната на ПЧБ пресгрупа „168 часа” начело с Петьо Блъсков и Валери Найденов[28] се ангажира пряко с предизборната агитация, подкрепяна и от бившия шеф на банката Валентин Моллов. (Вероятно мнозина ще си спомнят за позорната афера с „членската книжка” на Стефан Софиянски.[29]) Появилият се по това време отчет на БНБ, визиращ загуби на ПЧБ на стойност над 2 млрд. лева, става обект на разгорещени политически и парламентарни дебати. Лично министър-председателят на България Жан Виденов се ангажира пред НС с твърдението, че банката е стабилна и не може по никакъв начин да фалира, и дори заплашва със съд онези, които си позволяват да изразяват съмнения.

ПЧБ фалира след броени месеци и става ясно, че Жан Виденов е лъгал, защитавайки нейния изпълнителен директор като своя партийна кандидатура. По същото време банката вече е в безнадеждно състояние. Към края на 1995 г. проблемните й кредити възлизат на 27 млрд. лева, от които безнадеждни са 3 200 000 000 лева. МВФ е оценил отрицателната й стойност на 7 млрд. лева. Обяснимо, като се има предвид огромната кредитна експанзия и също така несъразмерните разходи за издръжка на самата банка. Само за 1995 г. те са над 3 млрд. лева, като това са разходи за луксозни офиси, скъпи коли, заплати и командировки.

ПЧБ е банката на властта и въпреки това не успява да оцелее. Не помагат нито някогашните лепти към структурата на БСП чрез кредитите за Акрам[30], нито валутното кредитиране на приятелския кръг „Орион” чрез фирмите на Веска Меджидиева, нито дори „саможертвата” на Венцислав Йосифов, по време на чиято изборна кампания рязко нараства рефинансирането от БНБ. Банката фалира благодарение на кредитната си политика, обслужваща многобройни „приятелски” фирми, благодарение на щедрото „откупване” от управляващите чрез обречени кредити за потъващи предприятия и благодарение на лакомията на отглежданите от нея депутати и политици.

Фалира междувпрочем не е точната дума, тъй като много от наличните или прелетите от БНБ милиарди просто са прехвърлени другаде – примерно в ПФБК или в ПИБ. И след като най-голямата частна банка започва да кънти на кухо, не остава нищо друго, освен да я закрият. Решението едва ли е безболезнено. Може би защото най-вероятно е взето не в БНБ, а някъде другаде – примерно на „Позитано” № 20.

2. Разграбването на Балканбанк

Балканбанк е създадена през 1982 г. под името „Транспортна банка” с цел обслужване най-вече на каростроителното обединение „Балканкар”. Нейните лоши кредити са 655 на брой, като според заключението на синдиците 98,9 процента от вземанията на банката са безнадеждни. От тях 88,6 процента нямат никакво обезпечение или пък ако имат, то е незначително.

Балканбанк е емблематичният пример за тотално обвързване на една държавна банка с частна групировка и превръщането й в нещо като дойна крава за нейните структури. В случая групировката е „Мултигруп”, а банката държи рекорд с мащаба на проблемните и лоши кредити, раздавани на нейни фирми или на фирми, икономически обвързани с тях.

Шестнайсет длъжници с проблемни кредити формират 71,42 на сто от кредитния портфейл на Балканбанк, като общата сума на тяхното кредитиране възлиза на 26 573 006 000 лева. Седем от тези лоши длъжници са фирми, принадлежащи пряко или непряко към икономическата империя „Мултигруп“. Те формират 33,6 на сто от кредитния портфейл на банката на стойност 12 505 413 000 лева. Заедно с принадлежащите към „Мултигруп“ по-дребни длъжници, общите задължения на групировката възлизат на 14 234 000 000 лева. При това от тях само 694 328 000 лева са редовно обслужвани. Останалите са съмнителни „А”, съмнителни „Б” и безнадеждни. Последните възлизат на 5 658 172 000 лева.

Най-големите длъжници са:

1. „Балканинвест” АД дължи 5 093 378 000 лева. Близкият и обвързан с „Мултигруп“ „Селена Холдинг” АД, оглавяван от бившия депутат Асен Мичковски, държи 90 процента от капитала на това дружество, а отпусналият кредита Иван Миронов е член на съвета на директорите на „Селена Холдинг” – и също е акционер.

2. „Дисконтова къща” АД дължи 2 970 839 000 лева. Това е финансова структура на „Мултигруп“, известна като цесионер по прочутата сделка за дълговете на „Химко” и „Кремиковци” към „Булгаргаз”.

3. „Ер Виа” АД дължи 1 098 389 000 лева. „Мултигруп“ няма пряко акционерно участие, но изцяло контролира компанията. Банкерът Иван Миронов има лично дялово участие в нея.

4. „Индустриал М” АД дължи 1 110 294 000 лева, като 45 процента от капитала се държи от „Мултигруп“, 15 процента – от Румен Сербезов, топмениджър на „Мултигруп“ и председател на съвета на директорите в тази фирма.

5. „Авицена Медикъл” ООД дължи 795 654 000 лева. Тя е собственост на „Мултигруп“ чрез подставени лица. В тази фирма до ноември 1995 г. съдружник е и синът на Иван Миронов Симеон Димитров.

6. „Балкан Машинъри” АД дължи 583 700 000 лева. Контролният пакет акции се държи от Кредитна банка АД и „София Инс” АД.

7. „Балкан Агро” АД дължи 444 344 000 лева. Контролният пакет акции се държи от Кредитна банка, „Мултигруп България” АД, „София Инс” АД и други фирми на „Мултигруп“.

Много от тези кредити са предоставяни при преференциални условия и многократно са разсрочвани. Кредитните взаимоотношения с банката се разиграват като сложни многостранни схеми, при които фирми от групировката взаимно си гарантират кредити, прехвърлят задължения, предоставят обезпечения и пр. Възможностите на Балканбанк да предприема действия срещу неизправните длъжници се блокират дори и след отстраняването на Иван Миронов, тъй като повечето договори са юридически неперфектни, липсва документация, има укриване на информация от страна на управление „Счетоводна отчетност”.

Един пример от многото, посочени в експертния анализ за състоянието на банката, доказва изобретателността, чрез която Балканбанк бива ограбвана. Схемата е следната: „Индустриал М” взема валутен кредит от банката. С него купува плетачни машини от „Вениса Естаблишмънт” (също фирма на „Мултигруп“). Залог за кредита са самите машини. Те обаче са отдадени за ползване на лизинг на осем държавни фирми. По-късно с две от тях – „Нитекс” ЕАД и „Преспа” ЕАД, „Индустриал М” учредява смесени дружества, използвайки като апортна вноска дължимите, но непогасени лизингови вноски на държавните фирми. В същото време кредитите на Балканбанк не се обслужват и са класифицирани като големи и безнадеждни. „Индустриал М” преминава на обслужване към Кредитна банка с цел да не бъдат контролирани неговите постъпления и Балканбанк да не бъде в състояние да събира служебно задълженията. Привлеченият капитал многократно надхвърля капитала на самото дружество. Брутната експозиция на банката към него надхвърля както обезпечението по кредитите, така и най-високия допустим финансов риск. Тази експозиция не се покрива от залога, тъй като машините са амортизирани и морално остарели, а освен това демонтирането им би направило невъзможно следващо монтиране. Обявяването на „Индустриал М” в несъстоятелност не може да донесе постъпления, тъй като дружеството няма имущество.

Въпреки многото доказани случаи на пладнешки грабеж от подобен тип структурите на „Мултигруп“ неизменно са привилегировани партньори, посредници, контрагенти и изпълнители при други дейности, извършвани от банката – и винаги при условия, неизгодни за самата нея. Примерите в това отношение са много:

1. „Дисконтова къша” АД и „Вениса Eстаблишмънт” са финансови посредници на външните и на вътрешните пазари. От тях се извършват например сделките с брейди-облигациите, които изключително утежняват финансовото състояние на Балканбанк. Пак през тях и през „Балкан Машинъри” (съвместна фирма на Балканбанк и „Мултигруп“) минава валутното кредитиране на „Балкан Холдинг” АД в ущърб както на банката, така и на холдинга.

2. Инкасовата дейност на Балканбанк се извършва от „Балканинкасо” АД, в която „Мултигруп“ държи контролния пакет акции.

3. Доставката и обслужването на автомобилния парк на банката се извършва от фирми на „Мултигруп“.

4. Информационно-компютърното и електронно-картовото обслужване се осъществява от „Банк Хай Сис” ООД и „Балканкарт” ООД – съвместни дружества на Балканбанк с „Мултигруп“.

5. „Мултигруп“ и Балканбанк са образували ред съвместни дружества като „Балкан Машинъри”, „Балканмийт”, „Балканмилк”, „Балканкарго”, „Балканагро” и пр., при което ползите за банката са крайно съмнителни.

Изброените дотук факти говорят, че Балканбанк е била експлоатирана като безпроблемен източник за финансиране и механизъм за преливане на държавни пари в частни сейфове от „Мултигруп“, което е причинило огромни загуби и е довело банката до фалит. При тази ситуация адекватният въпрос, на който би трябвало да отговори прокуратурата, е не защо е арестуван Иван Миронов[31], а защо е освободен и защо при загуби в размер на милиарди в една държавна банка той на всичкото отгоре успява да осъди държавата за този арест.

Той междувпрочем овреме се е погрижил за своето бъдеще. Според доклада „Добрев“ „през последната година, преди да бъде освободен от поста изпълнителен директор на Балканбанк, Иван Миронов отпуска кредити на обща стойност 3 млн. долара на фирмите на своите синове. Гаранциите по кредитите са фиктивни. С цел да се прикрият следите и роднинската връзка кредитите са отпуснати от провинциални клонове на банката и не се обслужват. Валутата е изнесена зад граница. В момента семейството на Миронов (съпругата и двамата му синове) се е установило за постоянно във Вашингтон – САЩ, където са закупили имоти на голяма стойност”.[32]

3.   Първа източна международна банка(ПИМБ), или банката на мутрите

Едва ли има по-типичен пример за действията и политиката на „банковия елит”, избран да управлява финансите и икономиката в страната преди и след 10 ноември 1989 г.

Банката е създадена на основата на държавния банков клон в „Кремиковци“, преобразуван в изпълнение на Постановление на МС № 19 от май 1989 г. и Протокол № 19 от 20 август 1989 г. на УС на БНБ в самостоятелно акционерно дружество.

С Протокол № 42 от 25 октомври 1989 г. УС на БНБ прекратява (явно моделът е партийна директива) дейността на кремиковския клон, без да се извърши ликвидация и отчитане на държавната собственост, и прехвърля без ОЦЕНКА активите и пасивите на акционерното дружество.[33]

(Първа страница от Протокол №42 от заседание на БНБ, провело се на 25 октомври 1989 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 60. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Утвърждава устав, определя уставен фонд в размер на 9 820 000 лева (без да съобрази, че към момента този капитал се намира във вид на движимо и недвижимо имущество, а не както се удостоверява пред съда с писмо № 1561 от 18 ноември 1989 г.), разпределя го в акции и решава 80 процента от тях да бъдат предложени за продажба на „местни юридически лица”. Към момента нито МС, нито УС на БНБ са имали законно основание да извършват такава форма на раздържавяване. По-късно става пределно ясно, че това е само една стъпка за създаване на условия за отдавна предвидена приватизация, която представители на БНБ в общите събрания на банките не само не са скривали, но са я препоръчвали.[34] Това е била политиката на ръководството на Централната банка.[35]

(Първа страница от Протокол №3 от общото събрание на акционерите на ТБ "Кремиковци" АД от 28 март 1991 година. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

(Първа страница от Протокол №2 от общото събрание на акционеритена ТБ "Кремиковци" АД от 18 октомври 1990 година. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 66. Кликнете тук, за да видите целия документ.) 

 

И така, на 14 август 1990 г., с подписа на Иван Драгневски (№ 10-467 от август 1990 г.) Националната банка прибързано (поради факта, че в същия момент във ВНС се обсъжда текстът на мораториум върху продажбата на държавно имущество, в това число и на акции и спиране на преобразуването на фирмите в акционерни дружества) продава акционерния си дял в ПИМБ на т.нар. шведска фирма „Василка” и банката се превръща от 100 процента държавна в 70 процента частна.[36]

(Писмо от Иван Драгневски до Горан Горанов, в което Драгневски разрешава на чуждестранни лица да придобият поименни акции на ТБ "Кремиковци" АД до размера на акционерното участие на БНБ. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 63. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

На 18 октомври 1990 г. общото събрание на банката взема решение за увеличаване на капитала на 20 млн. лева и за преименуване на банката – тя вече се казва Фърст Ист Интернешънъл Банк (Първа източна международна банка), а държавното участие продължава да се топи – въпреки че в това общо събрание участва и представителят на БНБ Ст. Гигов.[37] Това продължава в същия ред, докато стигне според някои публикации до 2 процента държавно участие.

За това как БНБ е упражнявала контрол върху дейността на банките и как предпазливо са обслужвани определени интереси показва уникалната по своето съдържание кореспонденция на директора на Първа източна международна банка с проф. Тодор Вълчев и с началника на управление „Банков надзор” (писма № 1682 от 13 януари 1992 г.[38], № 1722 от 22 януари 1992 г.[39] и № 1812 от 27 февруари 1992 г.) и един повече от странен неофициален отговор на проф. Тодор Вълчев до директора на банката Горан Горанов.[40]

(Първа страница от Писмо №1682 от 13.01.1992 г.от Горан Горанов до професор Тодор Вълчев. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 52. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

(Първа страница от Писмо №1722 от 22.01.1992 г., от Горан Горанов до Камен Тошков. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 54. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

(Първа страница от писмо до Горан Горанов от Тодор Вълчев. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 70. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Едва ли може да се намери друг по-подходящ пример за олицетворяване на политиката на Националната банка от 1990 г. насам и отговорността й за финансовата катастрофа днес. За всеки става ясно, че в Националната банка, и преди всичко в „Банков надзор”, и във Валутно управление са поставени неслучайно определени хора, които е следвало да бранят определени интереси, свързани с „големи пари”. Всъщност директорът на ПИМБ има за цел да уведоми председателя на банката как предишното ръководство на Националната банка през 1990 г. е продало акциите си на т.нар. шведска фирма „Василка” с ангажимент при последващо увеличение на капитала да закупи отново акции. Най-наивно се обяснява, че в отсъствието (защо пък не и „по време на осигурено пътуване в чужбина”) на директора Горан Горанов през юли 1991 г. председателят на УС и представляващ „Василка”, г-н Юлиан Алексов, си саморазрешава кредити, които не погасява – и дългът му към 31 декември 1991 г. заедно с лихвите възлиза на 1 690 390 долара и 12 707 847 лева при капитал 11 125 000 лева.

И числата, и фактите едва ли имат нужда от коментар. Вместо сам да приложи мерките, предвидени в чл. 8 от действащия Правилник за банките и в цитирания в личното си писмо до директора на ПИМБ проект на ЗБКД (чл. 53), проф. Тодор Вълчев препоръчва да се придържат към „международната практика, която е намерила отражение” в новия проект на закона и че доколкото знаел, „Банков надзор” имал намерение да предприеме нещо във връзка с писмата. А що се отнася до увеличение на капитала, БНБ засега „временно не разрешава да се увеличава капиталът на държавните банки, за да се избегне скрита приватизация“[41], но нямала намерение да ограничава частните банки. А това, че в писмата директно е посочено как държавната банка е превърната в частна, изглежда, изобщо не тревожи проф. Вълчев.

След подозрително мълчание, включително и след три поредни писма, отправени от МФ през периода от месец септември 1993 г. до 26 януари 1994 г., „Банков надзор” с писмо № 00068 от 23 февруари 1993 г. уведомява банката, че БНБ „е приела, че на ПИМБ е дадено разрешение да извършва банкови сделки в страната и в чужбина”, като препоръчва да приведе размера на капитала си в минималните изисквания. По същество с това „Банков надзор”, без да има законови основания, легитимира дейността й. Всъщност обаче далеч преди това съгласие, на общо събрание, отразено в Протокол № 6 от 15 февруари 1993 г., акционерите вземат решение за увеличение на капитала до 500 млн. лева.[42]

(Първа страница от Протокол №6 от 15.02.1993 г., от Общо събрание на Първа източна международна банка. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Независимо от съществуването на държавно участие след 1989 г., ПИМБ е увеличила неколкократно капитала си чрез продаване на акции на приносител, което всъщност е една от удобните форми за легитимиране на мръсни капитали.

Един преглед на протоколите от общите събрания на акционерите и решенията на управителните и надзорните съвети показва множество неправомерни действия, незачитащи законните права на акционерите. По-късно отстраняването на фирма „Василка” чрез силови мерки с помощта на известна охранителна фирма и шумно обявеният съдебен спор всъщност има за цел да прикрие фактите. Тъй или иначе никой не научава резултата от този спор.

В банковите среди ПИМБ е известна като банката, „изпрала” средствата на Централния комитет (ЦК) на Комсомола и богатото ТНТМ, затова в нейните ръководни и учредителни тела изобилстват имена на видни комсомолски дейци. Такъв е например Евгени Узунов – бивш секретар на ЦК на ДКМС, който става изпълнителен директор на ПИМБ, а след това бива избран с гласовете на БСП за подуправител на БНБ, след което пък е приютен от Сергей Станишев в Изпълнителното бюро на Националния съвет (НС) на БСП и става един от шестимата негови секретари. Такъв е и Иво Георгиев – бивш секретар на Районния комитет (РК) на ДКМС в „Кремиковци“, последователно избиран за член на управителния и на надзорния съвет на ПИМБ, представител на „Макском Холдинг” в общите събрания, който по-късно става и изпълнителен директор на Елитбанк. Знае се, че последната е образувана от легализирания от ПИМБ капитал – като и двете банки са свързани с „Макском Холдинг”.

ПИМБ е емблематична и в още едно отношение: като банката на мутрите. Във връзка с необходимостта на силовите групировки да легитимират престъпно придобитите си капитали, в доклада на МВР, изготвен от Николай Добрев по повод банковата криза, се подчертава следното: „Като най-фрапиращ пример може да се посочи фактическото обсебване на ПИМБ от силовата криминално проявена групировка, действаща под прикритието на ЗПАД „СИК“ и „Интергруп” АД. Всъщност обаче освен „Интергруп” и СИК, в ПИМБ участват и фирмите „Бухал” на Рахмат Сукра, „Омега” на Румен Николов – Пашата и др.“

Непосредствено след овладяването на банката в управителните й органи пряко участват Младен Михалев – Маджо[43] и Венцеслав Стефанов[44], които после формално се оттеглят. Наличието на подопечна банка е насъщно за мутрите, за да прекарат през нея натрупаните чрез рекет пари и да участват в приватизационните сделки – тъй като при приватизация с кредит необходимостта от доказване на произхода на капитала отпада.
Фактът, че парламентарната група на БСП избра измежду 17 кандидатури за подуправител на БНБ точно тази на Евгени Узунов (след едно инфарктно осемчасово заседание и при явното нежелание на тогавашния управител Любомир Филипов да се ангажира с тази кандидатура), говори достатъчно ясно за дълбоките корени на обвързаността между социалистите и тази първа „комсомолска” и мутренска банка. Споменатата обвързаност междувпрочем скоро е реализирана и на дело, като ПИМБ е извадена от списъка за поставяне на банки под особен надзор, въпреки че финансовото й състояние е по-тежко от това на някои банки, спрямо които е приложена тази мярка.

При това трябва да се подчертае, че опитите да се прави изкуствено дишане на ПИМБ са с по-стара дата. С рефинансирането в размер на 5 550 000 000 лева от ДСК тя е втората поред (след Бизнес банка) в класацията на банките, преживяващи чрез парите на българските спестители. Освен това огромната част от тях са излети в трезора на мутрите през първите шест месеца на 1996 г. При това положение едва ли могат да бъдат учудващи подозренията за преки връзки на видни фигури от БСП с банката, и то не само от средите на т.нар. комсомолски кадри.

4. Стопанска банка като кредитор на престъпния свят

Банката е учредена през 1987 г. и няма пререгистрация по изменения през 1989 г. Правилник за банките и изискванията на преходните и заключителните разпоредби на УСД. Това е банката, която до 1990 г. финансираше плановата икономика с инвестиции от Държавния фонд за кредитиране. До 1994 г. председател на УС е Цветан Петков – бивш член на ЦК на БКП.

Банката е рекордьор по отрицателна капиталова адекватност: –56,61 процента, а по отношение на чистата загуба в размер на 9 002 000 000 лева отстъпва само на Балканбанк. Изцеждането на тази банка, контролираща близо 40 процента от националната икономика, минава през наливането на пари в губещи предприятия – губещи, благодарение на схемите на сенчестата икономика, на споменатия вече „ефект на паяка” чрез заставане на входа и на изхода на предприятието. Над 1 млрд. лева дължи на Стопанска банка „Кремиковци” АД, с подобен размер са дълговете на БГА „Балкан” и на военнопромишления комплекс.

Стопанска банка би могла да бъде квалифицирана като типична жертва на страха от реформи и инерцията на плановата икономика, ако не беше една специфична нейна особеност – повече от странната щедрост към представителите на престъпния свят. Например към края на 1995 г. отпуснатите и несъбираеми кредити за известния контрабандист Живко Томов – Фашиста, надхвърлят 200 млн. лева. Длъжник на банката е и не по-малко известният в криминалните среди Иван Кочев – Чомбе. Най-фрапиращ обаче е случаят с криминално приватизираното акционерно дружество „Булгарлизинг” АД, свързано с „кръстника” Иво Карамански и Лора Виденлиева – една дама, също доста популярна в престъпния свят.

Някогашният монополен лизингодател „Булгарлизинг”, намалил благодарение на незаконните операции на своя управител Димитър Тадаръков акционерното участие на държавата от 82 процента на 30,9 процента, е взел валутен кредит от Стопанска банка под № 466 от 1993 г. в размер на 23 млн. долара. Кредитът е необслужван и към края на 1996 г. задълженията на „Булгарлизинг“ надхвърлят 30 млн. долара с левова равностойност над 715 млрд. лева, тогавашни пари. Използвана е мащабна финансова операция, благодарение на която Димитър Тадаръков откупува на вторичния пазар задълженията на редица държавни предприятия към Дойче Банк и Сосиете Женерал – Франция в размер на 76 321 321 долара за 22 726 497 долара, или 29,78 процента от стойността им. Придобил правата на кредитор обаче, той предявява искове към същите тези предприятия в стопроцентов размер, внася искове за несъстоятелност или за размяна на дълг срещу собственост, сключва цесионни договори за техните задължения и пр. Освен необслужваните задължения по този кредит, „Булгарлизинг” дължи над 100 млн. лева на банката. Извършената през февруари – август 1995 г. финансова ревизия в „Булгарлизинг”[45] е констатирала ред финансови престъпления, по които прокуратурата би трябвало да вземе отношение – но това, както е обичайно в такива случаи, просто не се случва.

(Първа страница от Ревизионен акт на "Булгарлизинг"-АД, извършен от финансовият експерт Дойчин Николов Станчев и финансовият ревизор Крум Йорданов Кюркчийски при Столично управление "Държавен финансов контрол" за периода от 01.10.1989 г. до 31.07.1995 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 259. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Вместо да обслужва задълженията си към Стопанска банка, Димитър Тадаръков инвестира в приватизационни фондове. Въпросът защо никой не е направил нужното да потърси по съдебен път неговите задължения, завлекли най-голямата ни индустриална банка в блатото на фалита, си остава висящ.

 5. Ямболската търговска банка, или превръщането на длъжниците в купувачи

Случаят със Стопанска банка показва, че е достатъчно наличието на един мащабен и недобросъвестен длъжник, за да завлече една банка на дъното. Подобно е положението и с Ямболската търговска банка, фалирала значително по-рано от нейните посестрими – още през през 1994 г. Очевидно в нея се преплитат много интереси, след като при безнадеждното й финансово състояние има толкова желаещи да я купят, включително и ПЧБ и Балканбанк по времето, в което и самите те се намират на ръба на фалита.

Уникалното в случая с Ямболската търговска банка е обстоятелството, че апетити към нея проявяват тъкмо най-големите й длъжници, които предлагат на БКК и на банката да изкупят собствените си задължения чрез цесионен договор – един наистина уникален прецедент.

Основен длъжник на Ямболската търговска банка и пряк причинител на нейния фалит е близката до БСП фирма „Сунимекс” ООД, получила необслужвани кредити още от май и септември 1991 г. в размер на 1 млрд. лева (впрочем отпуснати след специално писмено искане от тогавашния министър-председател Димитър Попов). На 3 октомври 1994 г. фирмата се обръща към министъра на финансите с предложение да изплати по-малко от половината от задълженията си или 500 млн. лева срещу решение от страна на БКК да приеме офертата на партнираща фирма за изкупуване на държавното участие в Ямболската търговска банка.[46]

(Първа страница от Писмо от фирма "Сунимекс" ООД до Министъра на финансите от 3.10.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 280. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Партниращата фирма се оказва „Тюркмен Естаблишмънт”, която изпраща на 3 октомври 1994 г. предложение до БКК за откупуване на дълговете на „Сунимекс” при ориентировъчна цена 500 млн. лева плюс 10 процента от събраните вземания над тази сума. Точка трета от предложението гласи: „Преминаване на всички обезпечения на кредита в полза на купувача по договора за цесия”. „Тюркмен Естаблишмънт” подчертава също: „Познаваме състоянието на отношенията между „Сунимекс” ООД и Ямболската търговска банка (ТБ) поради известното ви обстоятелство, че сме съдружници в дружеството”[47].

(Писмо от "Тюркмен естаблишмънт" до Ямболска търговска банка и Банкова консолидационна компания АД от 3.10.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 282. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Последното е много меко казано, защото и писмото на „Сунимекс”, и писмото на „Тюркмен Естаблишмънт” са подписани от едно и също лице. Това е Шабан Тюркмен, мажоритарен собственик и президент и на двете фирми – а също и фигура с богат бекграунд в контрабандната търговия с наркотици и оръжие, осъществявана от ДС – и лично приближен до фамилията Живкови. Той предлага на МФ и на БКК ни повече, ни по-малко от това да изкупи собствените си дългове към Ямболската търговска банка чрез цесионен договор, при който той е и цесионер, и цесиран длъжник, и който договор предполага над 50 процента отстъпка. Пътьом Шабан Тюркмен се надява освен да се отърве от по-голямата част от дълговете си, да закупи и самата Ямболска ТБ. Офертата е осъществена чрез трета свързана с него фирма – „Сънифууд” АД, която на 30 семптември 1994 г. предлага на БКК да закупи нейния пакет акции, като изрично се подчертава, че се предлагат по-добри условия от тези на ПЧБ.[48]

(Писмо от "Сънифууд" АД от 30.09.94 г. до Банкова консолидационна компания АД и БНБ, в което се предлага фирмата да закупи пакета акции на БКК в капитала на Ямболска търговска банка. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 283. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Ограбването на една държавна банка с оглед бъдещото й приватизиране не е патент на Шабан Тюркмен, но опитът за въздействие върху БКК и МФ чрез абсурдното предложение за автоцесионен договор е наистина негово изобретение. И още нещо – това е  неопровержимо доказателство за безмерната наглост на тогавашните кредитни милионери.

Край на втора част. Следва продължение.