Бавно и полека пораснахме с няколко века в борбата срещу руската “сила мека”

ИВО ИНДЖЕВ

Ако перафразираме Вазов, в рамките на месеци България “порасна тайно и полека с няколко века” на картата на държавите, които се осмеляват най-после да се противопоставят на руската намеса. Едно обвинение в шпионаж на явен агент на руското влияние в България, няколко “помолени да напуснат” страната ни руски шпиони с дипломатически паспорти, един отказ да постъпи тук на служба официален представител на руските служби, каквото е военното аташе…

Сборът от тези факти е голяма крачка напред за присъединяването ни към все по-големия клуб европейски страни, отказващи да се примирят с експанзията на руската намеса, към който преди България се престрашиха да влязат традиционно русофилски страни, давайки пример на София, като Гърция, Черна гора и Македония.

Дълго доминиращият в София страх от мечката, заради която властите предпочитаха да не ходят в гората, изглежда е донякъде преодолян. До каква степен това се случва с гаранциите, съдействието и окуражаването на далеч, далеч по-силния от мечката демократичен противник на руския звяр, е нещо, което вероятно никога няма да узнаем. Защото нито София се гордее да бъде разглеждана като покорен слабак, който се крие зад гърба на батковците, нито батковците желаят да имат унизен съюзник в съперничеството с Москва.

Усещането за голям напредък обаче е валидно само за външния свят, откъдето ни наблюдават. Защото реално на терена на руското влияние у нас нищо не се е променило. “Инвестирането” на Москва по линия на русофилщината тук е като в енергетиката.

Не случайно руски коментатори и политици се присмиват, че с напъните си да демонстрира усилие за диверсификаця на доставките на руски газ българското правителство може да постигне пренебрежимо малко намаляване на руския газов монопол в България, но вдигат шум по въпроса, за да се харесат на Запада. Забележете – на Запада, не на собственото население, което в Кремъл осчетоводяват упорито като своя морална придобивка по исторически заслуги с давност от близо век и половина.

Макар и с голямо, ако не и фатално закъснение, София се нареди най-сетне на опашката от бивши сателити на СССР чрез трейлъра на филма “София не вярва на сълзи” за братската дружба с днешна Русия. Най-силният ход, изигран от външния министър Захариева през септември, си остава декларация на оглавяваното от нея министерство, която отхвърли претенциите на Москва Царство България да е било “освободено” от Червената армия, защото е било окупирано от същата през онзи септември 1944 г. Това е наистина първи по рода си за страната ни от десетилетия документ, маркиращ началото на  днешното освобождаване на България от вековната руска арогантност.

За съжаление, в рамките на България и по отношение на смълчаното й общество, този развой има стойност единствено за още по-голямо усмиряване на опърничавите критици на Борисов, реално съществуващи в демократичната общност.

Тази “диверсификация” на чуждото влияние е от мащаба на онова упражнение с интерконектора от Гърция, над чиято значимост в икономическо отношение откровено се присмиват инвеститорите в българската зависимост от Москва. Както тайно в момента се подхилват и от московската пета колона у нас на факта, че няколко руски шпиони от стотиците у нас, бяха помолени да си опаковат багажа, за да бъдат заменени от други.

Ако и написаното дотук не е ясно, нека да го илюстрирам като за онези, които се правят, че не разбират.

Пазителите на съветските имперски топоними у нас, чрез който Кремъл маркира продължаващото руско постсъветско мачкане на българската независимост, дадоха пресен пример за своята привързаност към охраняването на тази колониална зависимост.

На 13 януари в София бяха “заловени” две деца защото рисували върху Монумента на окупационна червена армия МОЧА в София. С това нашите охранители на съветско-руския интерес демонстрираха отново, че продължават да изпълняват ангажиментите си по охрана на техния исторически приоритет със специалните усилия на полицията, снабдена за целта от руското посолство с видеокамери с висока разделителна способност.

Така и не разбрахме с какво конкретно двете деца, арестувани де факто, но де юре само “отведени” в ареста, за да бъдат предадени на родителите им, са се провинили, освен с обстоятелството, че са използвали за някаква своя изява рушащия под напора на природните стихии съветски МОЧА.

За сравнение: срещу 1 май на 2017 г. камери бяха засекли млади другари, предвождани от пенсионирана другарка, да поругават със спрей паметника на жертвите на комунизма в Бургас. Дори и местни социалисти, разпознали извършителката като др. Малина Сейкова (на снимката), бивш директор на Вечерната гимназия в града, изразиха възмущение от срамната й постъпка. Не и властите от партията ГЕРБ, която в Москва не случайно предпочитат за свой партньор в България.

Да сте чували за поругаването на паметници (на Рейгън, на жертвите на комунизма в София, заливани с червена боя и т.н.) извършителите да са били залавяни или поне издирвани?

И ако в Бургас все пак е имало камери на общинската охрана, то с какви устройства и с парите на кое посолство да бъдат защитавани от “другарски” набези споменатите паметници, които и без това са на брой и в размери, отстъпващи десетки пъти на пръснатите в цялата страна жалони на робството?  https://dariknews.bg/regioni/burgas/drugarkata-sejkova-ohraniavala-oskverniavaneto-na-pametnika-na-zhertvite-na-komunizma-2021131