Било
Сега като върви човек по булевард „Дондуков“, може вече да гледа на бъдещето по различен начин – по-спокойно, по-уверено и по-ведро. Защото ремонтът на булевард „Дондуков“ е изцяло готов. До последно някои плочки от велоалеята все още не намираха точните си места и позиции, поради което биваха преглеждани и пренареждани.
От днес вече може да се гледа по-спокойно и по-ведро напред, защото с ремонта на булевард „Дондуков“ българското общество като че ли премина един свой Рубикон. Или може би ще е по-право да се каже, че с този свой ремонт в сърцето на града българският социум прехвърли някакво невидимо било, че преодоля някаква много важна височина, отвъд която започва ново ниво и се отварят нови предели.
Това мое впечатление идва от обстоятелството, че ремонтът стана средоточие на такъв интерес, внимание, наблюдение и енергия, каквито според мен най-новата българска история – тази от началото на демократичните промени досега не познава. Не е имало през целия този исторически период обществена тема, види ми се, която в такава степен да е мобилизирала сетивата, разсъдъка и разума на българските граждани – големи, малки и още по-малки.
Едва ли ще съумеете да се сетите за някой друг публичен сюжет от последните двайсет и пет години, който да е предизвикал такова гражданско участие и такава гражданска активност. Стотици, ако не и хиляди детективи доброволци в продължение на месеци обикаляха и обхождаха строителния обект с фотоапарати и телефони в ръка, с видеокамери и бележници.
Дори съм виждал някои да записват и звуците на ремонта, подобно на онзи герой от филма на Вим Вендерс „Лисабонска история“, който ловеше шумовете на португалската столица с микрофон тип „пушка“ в ръка, за да хване в детайли живия звук на града – такъв, какъвто той е преди всяка редакция, всяка режисура, всяка художествена намеса.
Хиляди снимки и клипчета обогатиха информационния универсум за времето на тази микроепоха – Времето на ремонта на „Дондуков“ – неизброимо количество рефлексии, коментари и анализи хранеха и насищаха информационния универсум, и преди всичко полето на социалните медии. Масово и ежеминутно се следеше, разследваше и разискваше.
Даже ми напомни гражданската бдителност от месеците на ремонта времето, в което бях ученик в Първо училище – това под „Дондуков“. Тогава все още имаше учители, които с пламък в очите ни инструктираха да бдим, докато се движим по този централен булевард, на който беше и Партийният дом. Винаги трябва да сте нащрек и да внимавате, казваха ни, за шпиони, диверсанти и саботьори.
Саботажи по време на Ремонта нямаше. И, слава Богу, защото инак не ми се мисли.
Та мисълта ми е, че съвременният български социум изживя покрай ремонта на „Дондуков“ своето така дълго неслучило се пробуждане като гражданско общество на участващи и ангажирани хора. Заради преобразяването на този емблематичен булевард в сърцето на града българското общество заживя поне за малко като civitas.
Защото от световното през 1994 г. до началото на Ремонта не е имало нещо, което така силно да обедини българите и да ги направи толкова съпричастни и така отдадени. И толкова проактивни.
Тогава, през 94-а, обикаляхме в ранните часове на деня булевард „Дондуков“ – пияни от победите на националния и качени върху капаците на колите си. Сега се обединихме отново – заради Ремонта. И затова казвам, че вече е достигнато едно ново и по-високо ниво в развитието на нацията – доказано и документирано достигнат с хиляди снимки и клипчета е етажът на будното и критически достатъчно зряло обществено съзнание.
Прехвърлихме едно високо било.А отвъд него се вижда по-надалеч и по-нашироко. По-ведро е в момента, като ходиш по „Дондуков“. Но отсега още почват да ми липсват всичките тези вгледани и взрени в паветата, плочките, релсите, винтовете и болтовете, гумените уплътнения, бордюрите, светлоотразителните елементи, фугите, линейните отводнители, маркировката и каналите граждани. Безименните доброволни инспектори, този масов, всенароден и нережисиран строителен надзор, с който живяхме едно лято и малко повече.
