България е пред мъчителен, но съдбоносен избор
България е пред съдбоносен избор – между тези, които искат да освободят държавата от една прослойка, подобна на бившата БКП, и другите, които заради облаги или под влияние на пропагандата желаят Борисов още да властва.
Сега България е в 1990-та година. Условно казано. Като съпоставка. През онази, истинската 1990-та година нямаше разделение на ляво и дясно.
Имаше сбор от партии, обединени в Съюз на демократичните сили, които искаха да отхвърлят социализма като обществен строй и преименувалите се на БСП комунисти.
Те пък също искаха да променят строя, но малко само, по свой си начин и за своя изгода. Нещо като „перестройка“ по нашенски.
Цялото политическо разнообразие
В тогавашния Съюз на демократичните сили имаше всякакви партии. Имаше, например, Радикалдемократическа партия. Само като любопитна подробност – един от водачите на тогавашната Радикалдемократическа партия впоследствие се преобрази на радикален консерватор и върл почитател на Орбан.
Подобни чудати преображения впоследствие се оказаха достатъчно многобройни, за да се превърнат в правило, а не в изключение на правилото. Имаше и Консервативна екологична партия. Имаше и Социалдемократическа партия. Имаше и Демократическа партия. И Земеделска партия, разбира се. Даже няколко такива. Имаше и нещо, наречено „Либерален конгрес“. И то партия.
Самото тогавашно СДС включваше цялото разнообразие на политическите разцветки. И нямаше разделение на ляво и дясно. За десен условно се приемаше именно Съюзът на демократичните сили, въпреки че в него членуваше и Социалдемократическа партия.
За лява условно се приемаше Българската социалистическа партия, макар в нея да нямаше нищо ляво – просто бившата комунистическа върхушка искаше да запази влиянието, придобивките и властта си, привличайки гласовете на уплашени от промените и тъгуващи с умиление по соца бивши комунисти.
Това ляво разделение още тогава беше определено от един мастит комунистически вестникар като противопоставяне на „червените бабички“ срещу „червените мобифони“.
БСП още не е решила каква партия да бъде
Повече от трийсет години по-късно Социалистическата партия все още не е решила окончателно чия партия трябва да бъде – на „бабичките“, или на „мобифоните“. Дали да бъде съвременна европейски партия или да си остане наследничка на бившия комунистически режим.
В това отношение сегашният ѝ водач Корнелия Нинова успя, за известно време поне, да отърси БСП от славата ѝ на неизменна част от управлявалата досега политическа и стопанска върхушка, като прие да управлява заедно с „Продължаваме промяната“. Нинова, обаче, не продължи с осъвременяването на партията си.
Може би, защото крайно „ляводесният“ вожд на друга една подобна партия – „Възраждане“ започна да отнема от гласовете на БСП. Може би, защото вижданията на тъгуващата по едно измислено минало част от избирателите ѝ по някакъв причудлив начин я сродиха с крайнодесни и консервативни залитания.
Така възгледите на някои крайнодесни европейски партии и на привидно консервативни нашенски партии по един учудващ начин съвпадат с путинските разбирания за национализъм, православие и борба срещу либерална Европа.
Същинското противопоставяне
Всички тези безредни и доста объркващи политически преплитания, противоборства и сблъсъци са следствие от едно много по-дълбинно и същностно противопоставяне. Противопоставяне между тези, които искат да освободят държавата от една обществена сила, вече прераснала по подобие на БКП в прослойка, и другите, които заради страховете си от новото, заради една мнима сигурност, а може би под влияние на пропагандата или пък заради облагите си, желаят Борисов отново да властва.
Това същностно противопоставяне наподобява, с всичките му условности, онова от 1990-те години и точно поради тази очевидна прилика, свързаните с досегашната власт политици, анализатори и журналисти упорито и целенасочено (рядко поради неумение да вникнат в същността на явлението) го пренебрегват или го изместват към разни кабинетни умопостроения за избор между ляво и дясно, либерално и консервативно, евроатлантизъм и „азиатщина“ (последното противопоставяне вече e по-истинско, но не и същностно).
И ако продължим съпоставката с ония времена, то един управленски съюз между ГЕРБ, БСП, ДПС, а и още някой, ще изглежда толкова невъзможен, колкото невъзможен изглеждаше някога и съюзът между един царски наследник и наследниците на неговите душмани – комунистите.
Тези наглед невъзможни съюзи ще бъдат оправдавани, разбира се, с недоизтъркани все още призиви и послания от рода на „за спасението на България“, „заради националните интереси“, „за общото благо“, „за да влезем в еврозоната и Шенген“ и други подобни.
Мъчително, но неизбежно
А смяната на досегашната управляваща прослойка с едно истински демократично управление ще бъде не само мъчителна, като отърсването от комунизма, но и също толкова неизбежна.
Така че, след тези или следващите избори най-вероятно ще имамеуправление, подобно на Беровото в началото на 1990-те, което поради ускорения ход на политическото време, ще трае много по-кратко.
А като се има предвид същността на предстоящия избор и нуждата от коренни преобразувания, определението на Кирил Петков за „добрите“ и „лошите“ сили вече не изглежда несръчно.
