Блянът се сбъдва: властта в България да бъде като властта в Русия
Преди повече от 10 години в Узбекистан чух следната история. Направил един човек бизнес, доста добре му тръгнал. Дошъл обаче пратеник на щерката на диктатора: „Дай 50 процента от бизнеса на момичето“. Човекът му посочил вратата.
На следващия ден през нея нахлул районният прокурор с въоръжена милиция и му показал нотариален акт, според който бизнесът е на щерката. За да не стане мишена на прокурора, човекът веднага хукнал да бяга и през нощта, с пълзене и лазене, успял да мине границата. Загубил бизнеса, но поне спасил кожата.
В България може да сме всякакви, мислех си тогава, ама чак такива съветски неща не се случват. Обаче…
Преди две години в българската провинция потърпевш ми разказа следната история: „Идва в предприятието партийният гаулайтер и вика – Дай 40 процента на шефа!“. Аз му посочвам вратата.
На другия ден през нея влизат данъчни, ХЕИ-та, пожарникари и всякакви други. Написаха ми актове, блокираха всички сметки. Не мога да тегля пари да плащам ни заплати, ни осигуровки, ни данъци, ни – кредити“. Фалираха го за два месеца. А преди това човекът беше най-видният производител в околията. Явно идеята е била: Щом не даваш на нас – и ти няма да имаш. А останалите да знаят –
щом можем този да го попилеем, можем да попилеем всеки, който не ни дава
Кражбата на фирми стана рутина по времето на „Бойко-2“. Тогава вървеше по партийна линия: партията иска парите, партията мобилизира местните държавни структури да тероризират човека. Днес това е вече официална държавна политика.
Преди време държавата хвърли око на бизнеса на оръжейните заводи „Емко“ и „Дунарит“, в крайна сметка – собственост на един и същи човек. Не блокираха сметки, защото можеха да сторят друго – да отнемат лицензи. Отнеха ги.
После държавниците – чиято основна задача, напомням, е да поддържат справедливостта и условията за нея, а не да плячкосват – се пробваха да откраднат „Дунарит“ в рамките на закона, заради дългове. Само че тия дългове се оказаха платени в момента, в който осъмнаха у държавата (която ги купи от офшорка, „свързвана“ с Пеевски).
Ами сега? Ами сега – както в края на 1947 година: с гола сила. Държавата не позволява на вече произведена продукция да тръгне към своя клиент в Индия. После намира начин да лиши „Емко“ от вече подписани договори, които подхвърля на държавната фабрика в Сопот.
За всеки случай изкарва работниците на тая същата фабрика на про-правителствена манифестация (е, има разлика с края на 1940-те години – работниците не викат, все още, „Смърт за Трайчо Костов“…). А в началото на октомври трябва да се проведе търг в Индия (която все още си чака стоката), на който заявените участници са „Емко“ и… руснаците. Кой ли ще спечели търга?
Силно недолюбвам търговията с оръжие и бих бил щастлив България да не се занимава с такава. Но този случай засяга всички българи, по една проста причина.
Това в нашата политика, е „моментът Юкос“
Напомням: в началото на 2000-те години „Юкос“ е една от най-големите нефтени компании в Русия, а нейният собственик, Михаил Ходорковски, е най-богатият руснак. През 2003 година е арестуван, „Юкос“ е попилян, а Ходорковски прекарва следващите десет години в Сибир. Скандалът е световен.
Защо му е на Путин да прави това? Защото този тип управници не се интересуват от това, да имат развита икономика и успешни бизнеси, растящи в сигурна законова среда. На този тип управници им трябва едно: всички да ги е страх от тях, така щото в момента, в който им поискат нещо – да им го дадат. Затова мишената е винаги възможно най-големият бизнес, за да е ясно посланието: Щом можем да свалим този, то вас, ако не ни давате, каквото искаме, направо ще размажем.
Случаят „Юкос“ из основи променя структурата на властта в Русия. Сигурност на договорите няма. Всеки знае, че във всеки момент бизнесът му може да бъде взет, а той самият – пратен в Сибир (няколко години по-късно Путин се хвали, че е натикал в Сибир към 50 000 предприемачи). Поставена в такава среда, икономиката започва да спира.
Стават и други неща. Събирането на цялата власт в едни ръце води до нейното, на властта, нежелание да бъде критикувана. Започват побоите и убийствата на журналисти, които продължават и до днес. Следват убийства на политици, застанали срещу Путин.
Избягалите от Русия са намирани и също убивани. А в последните месеци всеки руснак, където и да се намира по света, когато се види споменат в някое американско разследване по повод руската намеса в изборите в САЩ – този руснак веднага бива снабдяван с инфаркт.
Не искам да живея в такава среда; и вие, ако се замислите, не искате. А у нас положението днес е същото, като в Русия преди 14 години.
Държавата удря виден и мощен бизнес, за да накара останалите да дават
каквото им се поиска. Можеше да бъде някакъв друг бизнес, но – паднал на прицел оръжейният, стрелят по него.
Свличането в икономиката вече е започнало, защото е неизбежно. През 2016 г., преките чужди инвестиции регистрират спад с 60 процента спрямо 2015 – при положение, че светът се е възстановил от финансовата криза и инвестициите растат. През тази година, 2017-та, инвестициите пък са с 50 процента по-малко от 2016-та. Лишена от инвестиции, обаче, една икономика спира. Сърбия, за Бога, има 2.5 пъти повече инвестиции от България…
Защо в последните две години хората не искат да инвестират тук? Е, как – защо? За да не им се изсипе на главата местният партиен лидер и да им поиска 40 процента „за шефа“. Това – докато плячкосването на бизнеси вървеше по партийна линия. Как ли в момента в световните бизнес среди отеква информацията, че с плячкосване вече се е заела директно държавата?
Въпросът, който ние би трябвало да си задаваме е – какво се случва с нашата държава? Отговорът е ясен: случва се онова, за което бленуват правителствата (т.е. без служебните), откак сме в ЕС –
властта в България да бъде структурирана, както е властта в Русия
да е безбрежна, всесилна и все-взимаща.
Видяхме как, още по времето на чисто партийното плячкосване, държавните институции, вместо да вършат нашата работа, играят ролята на наказателни бригади на партията – стоварват се не върху онзи, който нарушава правилата (и така уврежда обществения интерес), а върху онзи, който се опъва на партията.
После, през летните месеци на тази година видяхме, как държавни институции са мобилизирани (пак в частни интереси) да наклеветят и ликвидират зелените с помощта на нагли лъжи и мутренски намеци. В случая „Емко/Дунарит“ виждаме, как министър се е запретнал, в нарушение на абсолютно всички налични закони, да отнеме и/или ликвидира голям частен бизнес.
Дали, като в Русия, някой свързан с „Емко“ и „Дунарит“ ще бъде тикнат в затвора за десет години? Ръководителите и на двата бизнеса са се снабдили с такива обвинения, че е ясно: властта ще направи възможното да ги тикне зад решетките.
Да вървим нататък по сценария „Юкос“. В далечна Москва, по времето на скандала с Ходорковски, нито една работодателска организация не скача срещу Путин в защита на своите членове, макар да е ясно: ако номерът с „Юкос“ мине, всички бизнеси ще бъдат тормозени.
Как е положението у нас днес ли? Да сте чули някоя камара на работодателите да скача да пази бизнес-средата и така – бизнеса на собствените си членове? Не сте и няма. Защото нашите правят същото, което правеха навремето техните колеги в Русия: траят си, тъй като са убедени, че ще могат да се „договорят“ с големите босове в правителството.
У нас положението е даже по-зле, защото профсъюзите бяха онези, които организираха срамната про-правителствена манифестация на работниците от Сопот. И профсъюзите са се договорили – за сметка на стотиците свои членове, които ще останат без работа в „Емко“ и „Дунарит“.
Ще бъдат ли бити и убивани, у нас, журналисти? Бити – разбира се. За убийства обаче ще трябва да почакаме – докато властта стигне до онова състояние, при което смята всеки, който не й е крепостен, за смъртен враг. Там някъде се появява и възможността за убийства на опозиционни политици.
Дали хора, които знаят прекалено много, ще бъдат снабдявани с инфаркти? Това май вече сме го гледали, покрай внезапните инфаркти на Мишо Бирата и Ваньо Танов – герои на един телефонен разговор на премиера Борисов, заради какъвто разговор на Запад се лежи…
Междувременно, по отношение на работата, която държавните институции би трябвало да вършат – тази работа я няма никаква. За справка – Иракли. Всички възможни държавни институции обявяват строеж в защитената територия за незаконен, а той си върви.
Защо? Защото строителят знае нещо, което останалите се правят, че не виждат: държавата няма да го удари, ако не бъде ползвана като наказателна бригада в нечий частен интерес.
Докато става дума само за обществения интерес – страшно няма
А и местните институции, бидейки наясно, накъде е тръгнала държавата, си правят следната елементарна сметка: да не го закачаме тоя, че да не се окаже вързан някъде там, „горе“, та накрая ние да го отнесем…В историята с „Емко“ и „Дунарит“ не става дума за икономика, а – за начина, по който е структурирана властта в обществото, т.е. – за политика.
Имайки това предвид, буди недоумение пълното мълчание на политическите партии. Да речем, парламентарно представените са „в играта“ и гледат, в започналия произвол, да чопнат нещо за себе си. Защо обаче мълчат ДСБ и „Да, България“, да речем? Ако не виждат, какво става – не са за тая работа. Ако виждат, но са решили и те да се договарят с главатарите – да престанат да твърдят, че представляват „демократичната общност“.
След случая „Юкос“ Русия стана онзи затвор, който е днес. След случая „Емко“/“Дунарит“, каква ще бъде България?
Ако успеят да свалят тези две фирми, агентите на „тримата шишковци“ ще могат да свалят всекиго
И ще го правят редовно, за да държи влага на останалите. Произволът, тръгнал веднъж, може само да разширява своя обхват, докато не започнат да треперят всички…
И тази държава ще председателства ЕС? И тази държава иска да влиза в Шенген? И тази държава иска да влиза в еврозоната?
С тия нрави, най-очевидната дестинация е нейде в посока Узбекистан. Там поне това, което се случва у нас днес, е отдавна установена практика и всички са свикнали…
kafeneto.wordpress.com
