Глобализацията, новият идеологически враг на лишените от мотивация след провала на съветския тип комунизъм по света левичари, изглежда се настанява не само в скачените съдове на световната икономика, но и в тенденцията популизмът и клоунадата да се превръщат все повече в глобално политическо явление.
Отбелязал съм този феномен във връзка с “химията” между Тръмп и Борисов, забелязана и от други (като бившия посланик на САЩ в София Джеймс Пардю). Победата на Борис Джонсън (над Великобритания, както един ден ще стане ясно и на неговите днешни фенове), е пореден повод за аналогии.
В нашия случай клоунадата в поведението на популиста Борисов се развива на висока скорост напоследък чрез неговите рейдове с джипката, достойни за направление от неговото джипи с цел преглед в някоя клиника за лекуване от прекален егоцентризъм, нарцисизъм и самохвалство. И Борис Джонсън пращи от подобна “ексцентричност” в методите на себепоказване. Независимо от факта, че по дефиниция е по- перфиден (ако може в този контекст така да се преведе непреводимата на български английска дума sophisticated).
Все пак Борис Джонсън е ако не гражданин на света, то на Лондон. Това е достатъчно за несравнимото помежду им обстоятелство, че Борисов е гражданин на Банкя и не е мръднал от манталитета си на гларус в малък балкански провинциален курорт, разпознаваем по света като илитерат, общуващ лично с прегръдки и целувки с овластените си колеги в чужбина поради неспособност да комуникира членоразделно.
По интересна, макар и невероятно изглеждаща на пръв поглед, е …сходната националистическа ситуация в Обединеното кралство, съотнесена към царството на проруския национализъм, позволяващ тук да управляват разединените патриоти, а Борисов да им подражава, вместо да се разграничава от тях, както би трябвало да постъпи един “гражданин за европейско развитие”.
Едва ли има нужда при целия хаос на Брекзита да се обяснява очевидното, че този феномен е плод на буренясалата насред цветуща Европа британска национална гордост и носталгия по имперския лъв, макар и проскубан след разпада на империята “в която слънцето никога не залязва(ше)”. Образът на лъва играе картинно самият Джонсън. По този показател наистина поглед нямаме нищо общо с британците поради несъстоялото се българско величие от британски тип, но при по-внимателно вглеждане приликите стават видни.
Какъв е профилът на британците, искащи да се отделят от ЕС?
Това са тъгуващи по миналото по-малко образовани и по-възрастни хора, живеещи по-скоро извън големите космополитни центрове на острова, които си спомнят с умиление миналото. Ще рече някой, че този профил, погледнат очи в очи в анфас, приляга повече като аналог на масата социалистически фенове у нас. И това изглежда така само от “първия поглед”, зад който прозира фактът, че говорим за една и съща тенцнденция на плъзгане към “ценностите” на безценното за носталгиците миналото – тенденция, определяна като консерватизъм, макар с различен идеологически генезис.
Ако оставим настрана личностите прилики между Борисов и Борис, залагащи на “личния чар” за привличане на симпатизанти чрез съответните клоунади, на повърхността на повърхностното явление “управление чрез харизма” най-важен е общият политически контекст на гласуването за “по-малкото зло”. Това се случи тази седмица в Лондон.
В България ядем от десетина години тази попара, описана в менюто на българските избори от британското списание “Индипенденът” с израза “българите пожелаха още веднъж от същото”.
Преобладаващо нормалният ( все пак) избирател във великата (все още) Британия не би гласувал за реанимирането на социализма от комунистически тип. Типове като Джонсън максимално се възползваха от тази яснота в мъглата на самоотлъчването от ЕС.
Тук приликата с България вече е буквална. Кой нормален (все пак) българин, който (все пак) е припознал демокрацията за алтернативата на комунизма, би искал на власт да дойде някое джереме, местен дубликат на Джереми Корбин, което врещи, че демокрацията ни е отнела много!
Борисов гради кариерата си на столичен кмет и премиер общо 14 години, паразитирайки върху тази безалтернативност, на която се представя успешно като алтернатива, достатъчна за толкова избиратели, колкото да го държат на власт България. Борис постигна същото срещу плашилото Джереми Корбин. Една голяма крачка напред за него и истински скок към пропастта на дългогодишно градените връзки между острова и континента.
Популистите от цял свят са очаровани и се обединяват като пролетариите по призва на Маркс и Енгелс. Вождът на белите полетарии в Америка Доналд Тръмп пръв изригна във възторг. Топли поздрави на Борис изпрати и Борисов. Но най-много хихикат в Кремъл, където този път не отварят толкова явно и буквално шампанското, както при победата на техния Тремп на президентските избори в САЩ. Пазят си шампанското за момента, в който Борис ще става за мезе, оплитайки се постморталните последици на своето салто мортале.
Борис Джонсън напомня на свирача с флейтата от германската легенда от 13 в., пресъздадена от братя Грим. В приказката (grim на български е мрачен) свирачът е нает от гражданите на Хамелин да ги отърве от плъховете. Както обещал, той ги омагьосал с харизматичната си флейта , повел ги извън града и ги издавил в река Весер. Когато отказали да му платят за услугата, той повторил същото с децата на града. Свирачът засвирил друга мелодия, с която увлякъл децата. Те никога не се завърнали от бурните води, където ги завел за отмъщение.
Нещо подобно вече се случи с децата на България, прогонени от колективните усилия на свирачите от епохата на “простите” (съвпаднала с интегрирането в ЕС ), в която стотици хиляди българчета избраха на потърсят по-сложно решение за живота си от това просто да се примирят и да останат под управлението на един прост човек.
В британския доста по-перфиден микс от традиции и мотивация, предстои и на островитяните да изпитат горчивата сила на ефекта от флейтата на популистките свирачи, които успяха да противопоставят млади на стари, ностаглици на проевропейци, провинциалисти на глобалисти.
Както казват руснаците, някои от които потриват ръце от радост от факта на разделението сред вековните английски врагове на руското мракобесие, “лошият пример е заразителен”. И явно не е поучителен, бих добавил към тази руска, изстрадана и доказана от собствената им история мъдрост.
Ако беше поучителен, британците биха могли да си направят правилни изводи от лошия български премер, но явно и в това отношение гордоста им е лош съветник. Не им позволява да си вземат поука от нашата “горда Стара планина”.
