Борисов либералната система, а Нинова консервира наново БСП
Димитър Ганев е доктор по политология. Съосновател на социологическа агенция „Тренд“.
Г-н Ганев, умират ли идеологиите от миналия век?
Идеологията никога няма да умре. Винаги ще има някакъв заряд, който кара хората да вярват или да не вярват в нещо. Наскоро прочетох едно интервю на социолога проф. Иво Христов, в което той казва, че идеологиите са светски религии. В този смисъл вярване в някого или в нещо винаги ще има. Хората имат нужда от това.
Как това разбиране се проявява в политическия смисъл на лявото и дясното?
Това, което наричаме ляво и дясно днес не е универсално, а важи за определена част от света и това е Западна Европа. В САЩ делението ляво-дясно никога не е било определящото. Много хора погрешно казват, че демократите са лявата партия в САЩ, а републиканците дясната. Но много по-силното деление там винаги е било по линия на консервативно и либерално. И с десетилетия демократите са по-либералната партия в сравнение с републиканците. Но ми се струва, че в последните години в Европа лявото и дясното отстъпва позиции на ново противопоставяне, което е много по-близо до американското.
Какво промени прочита на идеологиите в Европа?
Едно събитие, което направи това противопоставяне много по-ясно и до голяма степен замени лявото и дясно с либерално срещу консервативно. Това до голяма степен излезе на показ с мигрантската вълна през 2015 г., което раздели тежко Европа на две половини. От едната страна застанаха по-либералните държави и по специално тези в северозападна Европа – Скандинавието, Германия, Франция, Бенелюкс, а от другата са източните държави. Това разделение го имаше и преди, но мигрантската криза го извади на показ. Тя изчисти картината.
Защо се появи това ново голямо разделение?
Някои наричат това разделение национал-популистка вълна, която се оглавява от Качински в Полша, Орбан в Унгария и други. Беше изградена нова Желязна завеса, която раздели Източна от Западна Европа. Обясненията са много. Има и исторически – западните държави са били империи, космополитни държави. Те са свикнали да упражняват власт над мултиетнически общества. Причините са много и вероятно трудно бихме могли да изброим всички. Но аз имам малко по-нестандартен прочит. Според мен една от най-важните причини за това разделение е комунизмът.
Защо?
Да започнем с края на Втората световна война, социализмът залива цяла Източна Европа, спускането на Желязната завеса и установяването на съветския модел – в този момент буквално се инсталира съветски режим, който е по Сталински модел. И всички държави от средата и края на 40-те години, до смъртта на Сталин през 1953, изглеждат общо взето по един и същи начин. С едно изключение – Титова Югославия, която е отделен случай.
Приемаме, че социализмът е ляв режим, който говори за интернационализъм, няма я идеята за „една нация – една държава“, няма традиции, няма национализъм. До края на 50-те години заради този интернационализъм България е била готова да даде Македония. Георги Димитров и Тито са преговаряли за създаване на обща южнославянска федерация.
Фактически до края на 50-те години всички държави от Източния блок изглеждат еднакво с подчертано ляв тоталитарен характер. Но за тези 45 години комунизмът еволюира. Има няколко етапа и не може да се смята, че този период е хомогенен. Със сигурност това, за което говорим тук е първият етап – установяването на съветския модел.
Кои са другите етапи?
Постепенно след смъртта на Сталин новият съветски вожд Хрушчов либерализира режима и отпуска юздите на източноевропейските сателити. Приблизително от този момент нататък всеки един от режимите поема по някакъв що годе самостоятелен път. И ако до началото на 50-те години всички те са изглеждали еднакво, то в края на 80-те годни са напълно различни един от друг. Именно тази десталинизация дава на отделните държави да имат малко по-свободна политика.
Още 56-та година се появява унгарското въстание, потушено от съветските танкове. А през 1968-ма пражката пролет също. Чехословакия например, се опитва да даде повече свобода, да вкара някакви пропазарни елементи в икономиката или „социализъм с човешко лице“. 68-ма е фундаментална за цяла Европа, защото се наблюдава общоевропейско надигане – в Западна Европа са бунтовете на студентите, а на Изток това е „Пражката пролет“. И оттук започва това разделение, което дава своите отражения и до днес.
До какви резултати води това надигане от двете страни на Европа?
В Западна Европа се случва успешна либерална революция. Един от лозунгите на 68-ма година там е: „Всички сме малцинство“. Това е революция на свободата на индивида, по определението на Иван Кръстев, а в Прага – „свобода на суверенитета на нацията“. Това са две различни неща, но фундаментални за разделението в Европа и днес.
Защото в Източна Европа с влизането на съветските танкове в Прага беше извършена контрареволюция. И от този момент източноевропейските лидери и народи разбират едно – промени в периферията няма как да се случат, ако Москва не позволи. Така промяна може да дойде само и единствено от центъра – от Москва, каквато беше инициирана през 1985 година с идването на Михаил Горбачов и неговите „Гласност“ и „Перестройка“. И когато разбереш, че промяна от теб не може да дойде, защото всеки опит се потушава с танкове, то тогава естествената реакция е тези режими да се консервират.
От кога започва това консервиране?
Социализмът в цяла Източна Европа започва да губи своята привлекателност като идея още в края на 50-те и началото на 60-те години. И затова се случва един идеологически завой през 60-те години. Трудно е да се каже, кога точно това започва в България, но има изказвания на Тодор Живков, които чертаят тази линия още в началото на 60-те. И най-лесното нещо, което можеш да направиш, за да прелегитмираш властта си по някакъв начин, е да търсиш нов идеологически импулс, нещо което да зарежда хората. А кое е това нещо – да се обърнеш към това, което е сътворила нацията, да се обърнеш към историята, към националното си минало.
Но „контрареволюцията“ в Прага от 1968 г. дава официалното начало на този процес. Всички социалистически държави без нито едно изключение имат такива характеристики в периода на 60-те години, обръщайки се към по-консервативен идеологически модел – и това е национализмът. Честването през 1981 година – 1300 години България, е апотеоз на новия идеологически фундамент, който развива режимът на Живков.
Ако в края на 40-те години в Източния блок няма религия, няма етноси, няма национална държава, а има интернационализъм, границите нямат значение. Двайсет години по-късно имаме ясни обособени нации, които се връщат към историята, към националните традиции. В България започват да се издава отново Симеон Радев – „Строители на съвременна България“, за Стамболов се говори по нов начин, припомнете си всички филми с пропагандна функция, обслужващи новия идеологически курс – „Златният век“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“ и други.
Това е ясна подготовка и за довеждането до най-агресивни и брутален акт на комунистическата партия, който е т.нар. „възродителен процес“. И последното става под ръкоплясканията на целия български народ с изключение на една малка либерална общност, съсредоточена основно в столицата.
А в Западна Европа какво се случва през това време?
Както казах в Западна Европа през същата тази 1968 г. се извършва успешна либерална революция. Тя налага този либерален ред, в който живее целият западен свят днес. С всички характеристики, които познаваме и са ни до болка познати. Този либерален ред след 1968 г. приема дясна философия в икономиката и по-скоро лява в културен план. Западният модел, разбира се, се оказва по-успешен и ефективен и заради това побеждава в Студената война.
И тук отново се връщаме на мигрантската криза и разделението между Запада и Изтока в Европа. След успешната либерална революция от 1968 г. позицията на Запада спрямо мигрантската вълна е естествена. Позицията на Изтока, който в продължение на десетилетия е изграждал консервативен идеологически фундамент също е изключително логична.
А в България политическите идеологии са със смутени граници – лявото е дясно, а дясното-ляво?
Да, защото в България за консервативна партия след промените започва да се възприема БКП-БСП. Тя държи националистическата карта през цялото първо десетилетие след 1989 г. А прогресивната, либерална сила, тази, която приема либералните ценности на Запада – това е СДС. Разбира се, в своето мнозинство българинът е консервативен.
Добре, а тогава какво държи СДС през 90-те години след като българинът е по-скоро консервативен?
Това е дебатът комунизъм-антикомунизъм. Тук не става дума за консервативно-либерално, а за друго. Щом БСП са комунистите, СДС са антикомунистите. И всичко, което държи тогава системата двуполюсна е благодарение само и единствено на този дебат. СДС не е там, защото е консервативна или прогресивна партия, а защото се противопоставя на БСП. Това обаче рухва през 2001 г. с идването на Симеон Сакскобургготски. Заедно с това се сменя и председателството на БСП – идва времето на Сергей Станишев, който прави така, че БСП да премине в релсите на лявата западноевропейска ценностна система. Той вкарва партията си в социнтерна и Партията на европейските социалисти.
Какво става с националистическата карта, която БСП оставя?
Това води до раждането на партия „Атака“. Тази партия не е някакъв фашистки феномен. „Атака“, като електорат, са тези хора, които са гласували за БСП преди. Това е най-консервативната националистическа част на бившите комунисти. СДС пък рухва, защото остава единствено с дебата комунизъм-антикомунизъм, но той тогава вече не е актуален. А нейните либерални наследници създават формации като „Синя коалиция“, „Реформаторски блок“ и „Демократична България“ днес.
Те наименуват себе си като десни, но това е наследство от тези предишни 20 години. Това обаче не ги прави десни, защото, ако чуете какво говори „Да, България“, това би прилягало много повече на типично лява партия. Самият Христо Иванов неслучайно каза на учредяването на партията си, че „няма ляво и дясно“. Те отричат лявото, защото е непрестижна опция и символизира БСП.
Благодарение на това, че Сакскобурготски разрушава дебатът комунизъм-антикомунизъм СДС се връща към либералния сектор, където винаги му е бил мястото, а БСП в този период пак губи националистическата карта. Малко след това пък се ражда ГЕРБ.
Какъв е идеологическият образ на партията на Бойко Борисов?
ГЕРБ е тази десница, която не е прогресивно-либерална, а е народната десница. Тя се позиционира така благодарение на разместването, за което говорим. И ако трябва да се направи отново един паралел, през 1944-та година на нас ни е наложен един съветски модел. Това, което прави Тодор Живков след като поема властта през 1956 г. е да успее да побългари социализма, т.е. да го напасне по мерките на българина. И прави един социалистически либерален бълвоч с мека репресия без крайности, каквито крайности има на други места в Източна Европа. И това е просто защото българите не са крайни хора и могат да възприемат по-лесно подобен подход.
Така Живков създава един народен режим, който в последствие го консервира, стъпвайки на нов идеологически фундамент, който ни приляга на нас българите повече.
Това, което прави Бойко Борисов е същото. През 90-та година ни се налага един западен модел, който е либерален. А Борисов просто побългарява този наложен западен модел типично по български. Това прави той – тази либерална система, която наричаме Европейски съюз, я напасва по дрехите на българина. Защото всеки един преди Борисов директно след избори народа казва: „Махай се веднага! Ти не си нашият“. Това стана и с Виденов, и Костов, и със Сакскобургготски и със Станишев.
А в БСП какво се случва?
Това, което направи Нинова след като оглави БСП през 2016 г., беше да смени курса на Сергей Станишев – от идеологическа ориентация към западноевропейска лява партия, да я върне към корена си. Там, където нашите социалисти се чувстват най-комфортно – в консервативна позиция. И затова видяхме конфликт с Партията на европейските социалисти, остра позиция спрямо Истанбулската конвенция, „Визия за България“, която пък си е чист културен консерватизъм. Резултатът се видя – Нинова вдигна БСП двойно. Така на сцената в момента има двете големи партии – ГЕРБ и БСП, които са със сходен консервативен уклон в умерени граници.
До кога ще продължи този процес на консервиране в Европа и ще има ли обрати?
Надявам се той да не доведе до експлозия, а да се стигне до някакъв разумен баланс. Очевидно е, че има консервативна вълна в Европа, но все още мнозинствата, които се формират са около тъй нар. либерален консенсус. Трябва обаче да се получи някакъв хибрид – консервативните движения да се интегрират в управленията, те да станат по-консервативни без да се стига до крайности. Защото другата възможност е тотална изолация и след време експлозия. Така има опасност махало да отиде мощно в другата посока, а тя е опасна.
