Цар Освободител, Цар Покровител и Цар Спасител
Николай Флоров
Ако сте имали щастието да живеете при комунизма на живковизма, то вие, читателю, със сигурност сте виждали незабравимите групи съветски туристи да минават под строй в колона по двечки – само жени, или с един-двама мужика на стара възраст на края на колоната. От СССР в чужбина пускаха само жени и така ги бяха инструктирали – да се държат дисциплинирано като в чужда държава. Когато минават покрай Народното събрание, екскурзоводите обясняват на групата, че паметникът пред него е на руския цар-освободител на България Александър Втори.
Обикновено българските екскурзоводи остават със зяпнала уста, когато съветските туристи им обяснят, че този цар в Съветския съюз е реакционер и империалист и че той няма паметник в Русия.
Всъщност, в Съветския съюз реакционери и империалисти са всичките трима и последни руски царе. И тримата нямат паметници и тримата са неразривно свързани с историята на нова България.
ГОЛЯМОТО СЕЛО
Ако се разходите из София през 1881 година – годината на убийството на цар Алексаандър Втори, ще видите, че в нея няма нито Народно събрание, нито хали, нито жълти плочки, нито царски палати, нито храма «Александър Невски», нито паметника на Левски, нито цар освободител, нито университет…
Сградата на Народното събрание е строена накрая на голямото село на терена на така нареченото «позорно гробище», където турците са погребвали екзекутираните престъпници. София, барабар с джамиите, е известна точно така – като едно голямо и разпръснато село. Състои се от тринадесет махали, с общо между 11,000 и 13,000 жители. Най-близката махала до бъдещото Народно събрание е Подуене («Е го къде е, под-уя-ни-е», та от там и Подуене).
Селяните в тая София носят зиме и лете кожуси, а миризмата им се носи през планини и морета. Бълхи и въшки – бол. Същото може да се каже и за навущата и цървулите. Жените, по стара тракийска традиция, имат малко по-сносен вид и в сравнение с брадясалите мъжки чудовища изглеждат почти гиздави. За миризмите – не знам. През зимата – кал, а през лятото – прах. Волове, магарета, фъшкии и кръчми… просто идилия. А, и чаршия! Поминъкът е животновъдство и мижаво земеделие. Най-големите сгради са кажи-речи останалите от римско време.
ЦАР-ОСВОБОДИТЕЛ
Та, що за царство е била Русия при този цар? Руснаците обичат да си приписват титлата «освободител».Такива ги познаваме и при цар Александър Втори, и Александър Трети, и при Ленин, и при Сталин. Ако още не знаете, читателю, те се бяха заели да освобождават целия свят, но системата им се саморазпадна и те трябваше пак да почват отначало.
Колкото до Александър Втори – така нареченият «цар-освободител», малко е известно, че това определение му се дава не точно защото е освободил България, а защото в 1861 е премахнал крепостоничеството. Да поясним – Русия е робска страна, в която селяните са закрепостени, тоест принадлежат на феодала, не могат да сменят местожителството си и не могат да пътуват. В Русия няма общообразователни училища.
На българите никой, включително турците, никога не им е отнемал земята, освен комунистите. Нито някой някога им е забранявал да пътуват или да сменят местожителството си, освен комунизма.
Не малко заради присмеха на Европа към тая Русия и заради бушуващите антимонархични идеи, в 1861 година този «освободител» премахва официално крепостничеството (тоест робството), макар че до самото идване на болшевизма на власт то е премахнато само частично. Като такъв освободител го знаят и във Финландия, но не и в Полша.
Тогава Полша е под ботуша му и той просто е бил нейн цар, а във Финландия – велик княз. Срещу този «цар-освободител» поляците се вдигат на възстание в 1863 година, когато той избива хиляди от тях, а други хиляди праща в Сибир – нещо, което поляците никога няма да забравят!
Имперските му амбиции се простират чак до Средна Азия, където завладява нови територии. Той продължава и Кримската завоевателна война, която Русия мизерно губи и дава над един милион жертви.
В европейска Русия този цар забранява всякакви публикации на местните езици – полски, литовски, украински и белоруски.
От такъв «освободител» – пази, Боже! И нищо чудно, че за двадесет и няколкото години на неговото управление срещу него е имало цели шест опита за убийство. В последният от тях самоубиец с граната най-после успява. Това става в 1881 година, тоест само три години след Руско-Турската война.
ЦАР-ПОКРОВИТЕЛ
След убийството на Александър Втори на руския трон сяда сина му Александър Трети. Официално му лепват названието «покровител». За българите обаче той е известен като «българомразец»
Думата «мракобесие» има може би най-подходящо обяснение на български – това означава «затъпяване, назадничавост, реакционност, невежество». Английският еквивалент е OBSCURANTISM, далече не покриващ дейността на тоя руснак-човекомразец.
Да кажем веднага – българите не познават такова мракобесие за цялата си история, освен при комунизма. Този цар, както и баща му, е в истинския смисъл на думата едно допотопно изкопаемо от руско-германски произход (Холщайн-Готорп-Романов). При него Русия потъва в невероятен консерватизъм и злобна отмъстителност.
Съдете сами: планираното конституционно управление е моментално изоставено, премахната е автономията на университетите, образованието е поставено под строг контрол от правителството и руската православна църква като достъпът на бедните е ограничен, антисемитските погроми са масови (под погроми разбирайте масови избивания). Започват преследвания на етнически и религиозни малцинства… На преден план излиза една войнствена още по-териториално лакома Русия.
С други думи – назад към феодализма. На тоя фон бедна, но свободна, България с нейните няколко милиона население е направо трън в очите на руския император – той иска отмяната на Търновската конституция и изобщо не харесва Съединението. Той недвусмислено заплашва България с агресия, а след това по подъл начин въвлича Сърбия във война с България, в която и двете страни дават хиляди безсмислени жертви.
Нещо много важно – учителят (или по-скоро идеологът) на тоя касапин е една злокобно-мрачна персона на име Константин Победоносцев. Неговото верою е изложено в книгата «Великая ложь нашего времени». Достатъчно е, читателю, да прочетете само началните редове от това едноклетъчно организъмче, за да ви стане ясно за какво става дума:
«Едно от най-лъжливите политически идеи е идеята за властта на народа, тоест идеята на френската революция, според която всяка власт произхожда от народа и съществува по волята на народа. От тук и теорията на парламентаризма, която и до сега заблуждава така наречената «интелигенция» и която, за нещастие, е проникнала в тъпите руски глави. Тя упорито продължава да съществува в умовете като неизлечим фанатизъм, макар че е разобличавана всеки ден пред целия свят».
Ако някой от вас, читателю, реши да задълбае по-нататък, то книгата е отдавна в интернета, стига да имате достатъчно мазохистични наклонности да я изчетете цялата. Не се учудвайте, че в днешна Русия Победоносцев е отново на мода. Дори ще го разпознаете когато видите как сегашния самодържец Путин седи на имперския православен трон в Света Гора с видение за московски цезаро-папизъм, тоест обсебени от величието на Константинопол.
За тринадесетте години управление на Александър Трети руския религиозен мистицизъм достига шизофренични висоти. В имперските си мечти тоя цар и неговия ментор мечтаят – ни почече, ни по-малко, руския ботуш да стъпи в Константинопол, а след него и … в православен Ерусалим! По думите на един днешен критик: «Книгата на Победоносцев е за тия, които искат да разберат какво значи демокрация и защо нейния западен образец е гибелен за Русия и затова че – да, има руско православие и че още преди сто години в Русия то е било неотделимо от вярата в царя и любовта към отечеството.»
ЦАР-СПАСИТЕЛ
Ако изключим цар Путин, Николай Втори е последния цар, стъпил на врата на Русия след смъртта на Александър Трети в 1894 година. Енциклопедията на руската революция Блакуел го описва така:
«Флегматичен човек с ограничено въображение, той е природно бездарен за абсолютен монарх на руската империя. Нито образованието му дава нещо повече, за да се справи с предизвикателствата на икономическите и обществени промени в Русия. Политическата му мисъл черпи вдъхновение от руския цар Алексис, живял в 17-ти век и идеализиращ единството на църквата, монарха и народа. За него центъра на Русия е старото московско царство.
Негов учител продължава да е Константин Победоносцев, известен като противник на всякакви реформи. И двамата мразят западната ориентация на Петър Първи и обожават селячеството като «истинската Русия». Като последствие на неговото славофилство Николай Втори гледа с презрение на всички останали малцинства, от там и безкомпромисната му склонност да използва сила, за да поддържа руската хегемония. Антисемитизмът и расовата дискриминация са му в природата. Твърд привърженик на божествения произход на монархията. За него превземането на Константинопол е руска национална съдба още в 1896-97.»
До тук описанието му с нищо не се различава от другите двама монарси. Не по-малко войнствен от тях, той обаче прави една катастрофална грешка да се яви на епохален дуел с японската флота и бива разбит до такава степен, че Русия престава да бъде морска сила. Великоруски надъханите руснаци преживяват тежко поражението. От друга страна икономически проблеми вадят на улицата огромни тълпи и в 1905 Николайчо Втори с всичкия си акъл пролива обилна кръв срещу работнически демонстранти в Петербург. Лепват му прякора «Кървавия Николай».
На това монархическо влечуго, читателю, България дължи отмъстителното забавяне на своята независимост и особено упоритото му желание Фердинанд да приеме православието, за да оглави България като царство. Това обаче съвсем не е всичко. Зад него винаги стои мракобесническата карикатура на Победоносцев и болното величие на руското православие.
Това и до днес се вижда от огромните православни катедрали, построени по негово време и с безпардонното му влияние в Сърбия, България и Полша – храмът «Александър Невски» е завършен в 1912, строежа на сръбския «Свети Сава» е започнат в 1894. Най-големия от всички е полския храм. Сръбският и българският храм носят неоспоримите архитектурни форми на константинополската «Света София» – има си хас!
Tова са паметници на болни руски мозъци, с които те заявяват недвусмислено руския си империализъм. Полша обаче прави едно огромно изключение и след болшевишкия опит за интервенция в двадесетте години православния храм, заедно с останалите няколко православни църкви, е разрушен (само 15 години след построяването му) за да не напомня – по думите на поляците – за руското господство.
Любопитно е, че името на полския храм е било също «Александър Невски», което означава, че под руски натиск България не е удържала промененото име на храма от «Александър Невски» на «Свети Кирил и Методий».
НОВОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ
Неспособността на българския политически елит да се разграничи от тая примитивна руска агресивност показва преднамерена склонност към подчинение и съмнение в българския суверенитет. Нужни са жестове на свободна европейска държава.
Днешното българско Народно събрание – една романтична постройка и символ на новопоявилата се българска нация, изглежда доста неуместна и сгащена между грандоманията на две руски сили – бога и монарха, сякаш надзираващи отпред и отзад нацията. Дошло е време Народното събрание да бъде преместено на друго място и в нова постройка, съответстваща на европейското бъдеще на България и на ония далечни следосвобожденски възрожденци, които така мечтателно и далновидно се бяха втурнали към Европа, а не към руска Евразия.
Днешната сграда може чудесно да се превърне в исторически архив, читалище, сграда за обществени прояви или възрожденски музей за цялата истина. Ако не за друго, то поне защото България отново е свободна, а Русия отново не е. Казано по-точно – кога ли е била!
