Четете” момчето”, което е чело и го сложете начело

Интересни хора сме ние, т.е. онези от нас, които си правим труда да обсъждаме извън кръчмата местната и международната политика. 

Оплакваме се от разделението помежду ни, но не искаме и да чуем за обединение на политически субекти с различни, ако не и с противоположни възгледи за политиката,  каквото сключват на прагматична основа при липса на друга възможност партиите в едни от най-напредналите демокрации. Защо?  

Ами по същата причина, поради която политическите спекуланти, познавайки си “стоката” сред избирателите, лансират като свое кредо “запазването на традиционните ценности”, които бихме загубили според тях в случай, че станем като “другите”. Самите лидери, които отказват да поемат такъв риск, показват, че не стават за лидери. Защото истинският лидер се познава (и) по това, че е готов да загуби лични, че и партийни позиции в името на по-важни цели.

“Другите”, това са същите, на които вкупом завиждаме за високия жизнен стандарт. Едни другари и другарки обясняваха техния просперитет с натрупванията на богатства от ограбените колониални територии, което никак не се връзва за световните водачи по жизнен стандарт, като Исландия, Финландия, Норвегия ( в европейския Север) или със Сингапур, Тайван ( а вече и много други бивши бедстващи на екзистенциалното дъно) източно и южно азиатски икономики. 

Много искаме да сме като Дания, Германия и прочее богати държави и европейски общества, но стане ли дума да последваме примера им да потърсим единството дори в различията ни, за да върви и нашият мерцедес втора ръка към “светлото” бъдеще, не се намират храбреци след политически елит да поискат такъв завой от праволинейния път на своята теснолинейка. Треперят от страх да не си загубят електоралното гориво, знаейки много добре какви мислят избирателите им. 

Сред любимите причини да се оплакваме от съдбата е изборът на нашите момчета и момичета да заминат за чужбина, макар те да не са на война, а на гурбет или в някой добър университет. Копнеем един ден те да се завърнат. 

Но решат ли американците да върнат от Афганистан своите момчета и момичета, които си рискуват живота там, настъпва едно заклеймяване колко лошо били постъпили. Най-гласовити, разбира се, са онези, които оплакваха Тръмп за изборната му загуба и сега злорадстват заедно с него как на наследника му Байдън се налага да довърши замисленото тъкмо от администрацията на Тръмп американско оттегляне от размирната далечна държава.

Не искам дори да размишлявам за шизофренията на онези, които въздишат ирационално по Русия, но не могат да посочат нито една рационална причина за тази своя слабост.  За нищо на света не искат тук да живеем както руснаците там – а те живеят в страх от репресии, в обстановка на параноя от измислена външна заплаха и в крайна сметка – в бедност и лишения от руски тип, налагани от режима в Москва. Това болестно състояние на раздвоената българска личност е тема за медицински анализ.

В крайна сметка съвкупността на всички тези отрицания е резултатът, който получаваме в момента. Виждаме го от яловите напъни на политическото ни представителство да запази едновременно физиономията си в очите на съмишлениците, но и да се впрегне някак си в управлението на държавата – ако може без да носи негативите от това.

Обаче не може. А за да успее, трябва поне да опита.

Иначе има и гласове на разума. Като на един от онези политолози, които ( бас държа) са неизвестни на масовата телевизионна аудитория. Като в онази епиграма на Радой Ралин за момчето:

“ Как да го сложим начело, много е чело”!

Прочетете за сведение и размисъл интервюто на Милен Любенов, доктор по политология от СУ “Св.Климент Охридски”, който е бил секретар по вътрешната политика  на президента Росен Плевнелиев ( но явно се разминава днес с неговата позиция, вкопчена в ГЕРБ без дори да е член на партията ). Ако си направите този труд ще установите, че има изход от безизходицата, но само ако трезвите гласове бъдат чути и препоръките им – зачетени.