Чудо в ГЕРБ: рожба на Борисов, шутирана от него, се запъна на ръба на пропастта
Вицът за Гарабед, за който се понесъл слух, че си е купил волга, но се оказало, че всъщност се е удавил във Волга, се разигра днес в созополското поделение на управляващия картел ГЕРБ.
Партийният пресцентър разпространи от името на кмета на Созопол Панайот Рейзи (на снимката с началника си) съобщение, че напуска поста си и партията “ по морални съображения”.
После обаче той проговори със собствения си глас и се оказа, че въпросните съображения са му стигнали да прекрати само партийното си битие. Поради което е решил да си остане кмет.
Сюжетът е на пръв поглед банален, но всъщност се различава от сценките с напусканията на Борисовия антураж. Както и останалите “самонапуснати” (нещо като “самоубити”) дейци на близкото и периферното обкръжение на вожда, обвинени за облагодетелстване с евтини имоти, злоупотреби и търговия с влияние, Рейзи също не признава вина (за присвояване на голяма сума общински средства чрез фалшифициране на документи). Но за разлика от всички паднали (в нозете на Бойко) жертви на началническата строгост към провинилите се, созополският кмет се запъна на изхода от кабинета си, изненадвайки явно най-голямото началство в държавата.
Въпросът е в прецедента. Ще повлече ли той крак след себе си? Започва ли бунт на потъващия кораб на Борисов? Може би е твърде преувеличено за подобно обобщение, но все пак…
Примерите с оттеглилите се безмълвно и безропотно бивши “слуги на народа” (а всъщност изпаднали в слугинска зависимост от самия Борисов) са наистина много- както обича да се хвали самият той. Само един Валери Симеонов, след като напусна вицепремиерски пост в този кабинет, дръзко заяви, че премиерът хвърля с лекота в пропастта като ненужен баласт доскорошните си съратници.
Другото изключение беше Трайчо Трайков, който обясни отстраняването си от поста министър на икономиката през първия мандат на Борисов с тайна, която е “заровена в сибирските снегове”.
Може и да пропускам някое име в рамките на тази заупокойна статистика, но правилото в ГЕРБ е натирените от Борисов да си мълчат и да си ближат раните далеч от публичността. Ето че сега се намери един деец на гербаджилъка, който демонстрира, че партията му е по-малко мила от поста, който е получил с нейна подкрепа.
Да оставим тази пиеса да се развие и да не гадаем за нейния финал. Не пречи обаче да се запитаме още колко шамари за неправилно поведение могат да понесат рожбите на Борисовата власт без някой ден да му се опълчат. Той ги пляска все по-масово, заповядва им например на предизборния митинг в НДК да не използват “езика на омразата”, но омразата в самите редици на партията му рано или късно ще се обърне срещу него. Защото да маршируваш в тях е като участие в експеримент колко унижения можеш да понесеш от върховния робовладелец в рамките на един живот.
Не става дума за това дали Панайот Рейзи е прав да се разбунтува (половинчато). По-скоро дори е странно защо изобщо напуска председателския пост на ГЕРБ в поверения му град, щом е толкова убеден, че нищо лошо не е направил.
Въпросът е, че машината на Борисов за лично оцеляване, захранвана с “трупове” на съпартийци, за пръв път дава дефект поради лоша преценка на мат’ряла.
Един вожд колкото и дълго да “пуска в бездната” своите, накрая сам пада в нея. Няма нужда да си владетелят Омуртаг, за да издълбаеш това “откритие” на колоната на изхода на властта.
