Да се знае кой управлява
Президентът Румен Радев свали от дневен ред загадката на кого ще връчи третия мандат и спести на зрителите пред телевизорите да слушат и през Възкресенските празници празните гадания на анализатори и политици.
Третата политическа сила в 45-ия парламент – БСП, ще получи мандата за съставяне на правителство веднага след празниците, на 5 май. И повече от вероятно е, че няма да може да състави кабинет, тъй като новите парламентарни партии вече се заклеха предизборно и следизборно, че няма да управляват с БСП, което би трябвало да означава, че няма да подкрепят и съставено от нея правителство.
А ГЕРБ е изключена като съюзник от самата БСП. (Разбира се, БСП, на която коментатори пророкуват хорово разпад и срив, ще има възможност да ги опровергае, да покаже идеи, да поиска публични срещи, въобще да покаже живот и енергия, вместо да върне светкавично мандата си.)
Отиваме към служебно правителство и предсрочни избори през юли – плюсове и минуси
Социолозите ще започнат да мерят и интерпретират дали предсрочните избори след два месеца могат да „поправят“ процентите на парламентарните партии, да ги повишат или понижат, да вкарат нови/стари на парламентарния терен. По моментни наблюдения малко вероятно е да бъде направен през юли съществен пробив в политическата улица, задънена от заклинанията на партийните водачи с кого „да“ и с кого „не“.
Необходими ще бъдат разумни и реалистични решения, а те се вземат, когато е ясна целта.
Ясна ли е целта на новите парламентарни играчи и ако да, как смятат да я постигнат?
Първите месеци, че и години, след 10 ноември 1989 г. политическият кипеж посочи целта – разграждане на тоталитарната система.
Днес – 30 години по-късно и след над 10-годишното управление на ГЕРБ (Борисов – Доган – главен прокурор), което с непробиваемия си непукизъм от прегазване на законност и морал обезсили не само всяко обществено възмущение и съпротива, но и обезсмисли думите в българския език, с които обозначаваме тревогата си – целта е сравнима с онази от 1990 г.: и този път пак разграждане, но на новия тоталитаризъм „ГЕРБ – Доган – главен прокурор“, което е другото име на превзетата държава.
Целта е колосално предизвикателство, но сведена до конкретика,
целта означава да се знае кой управлява и съответно носи отговорност
Този въпрос е същественият и би трябвало да се задава преди заклинанията, че са нежелани партиите на статуквото ГЕРБ, ДПС и БСП. ГЕРБ и ДПС бяха публичният (Бойко Борисов) и реалният (Борисов – Доган – Пеевски – главен прокурор) гръбнак на система с над 10-годишно функциониране.
Пришиването на БСП в момента към тях е удобно оправдание да се освободи Слави Трифонов и партията му „Има такъв народ“, както и другите две протестни партии, от отговорност да управляват, но отвъд това видимо обяснение напират въпроси, първият от които е какво става, ако изборите през юли препотвърдят конфигурацията на парламента и новите пак нямат самостоятелно мнозинство.
Новите ще трябва да се замислят отсега над разумни и реалистични решения, защото изборите все пак не са лотария и не върви да бъдат принуждавани хората да ходят до урните, докато на някого му се падне джакпотът. Казано иначе, новите парламентарни партии да си знаят отсега,
че след повторните избори ще трябва да съумеят да съставят правителство
А това означава да спрат със заклинанията, че няма да управляват с БСП, просто защото реалността, отговорността и личният морал диктуват политическото действие, а не желанията: алтернативата е може би с ДПС? – което беше лостът и държателят заедно с ГЕРБ на превзетата държава, която предстои да освобождаваме, нали така…
Този е първият извод от проясняването на мъглата по пътя към предсрочните избори след обявяването на третия мандат.
Престорената тревога от служебно правителство е вторият акцент, с който ятата анализатори ще насищат ефира оттук нататък, и то с намека, че правителство, съставено от президент и без действащ парламент, пораждало авторитарни тенденции. Плюсовете обаче са за обществото – че
най-сетне, макар и за два месеца само, ще се вижда и знае кой управлява
Ако преобладаващият брой избиратели (и избраните техни представители) наистина искат разграждане на превзелия държавата октопод и ако служебното правителство успее поне да „разхлаби гайките“ му, то плюсовете не са само за президента, а за обществото.
Ако не успее, минусите са пак и за обществото, и за президента. Но големият, според мен дори цивилизационен, плюс е, че ще бъде ясно, открито, видимокой носи отговорността.
И цената на тази отговорност ще бъде платена лично, а не партийно, още през тази есен, на президентските избори.
