Дела и Документи от ДС, дело №4/90 г. Те погребаха България!
От 1 501 души, минали през концлагера край Ловеч, 155 стават жертва на убийства и на изключително тежкия режим. Част от лагерниците жестоко са пребивани с колове от охраната и в чували са изпращани в лагера Белене, за да послужат за храна на прасетата. Малкото оцелели разказват в спомените си ужасяващи случки за престоя си там. През септември 1961 година жените от лагера, около 150 на брой, са преместени в село Скравена. Лагерът в Ловеч е закрит през април 1962, след като проверка на висшето комунистическо ръководство установява нарушения на закона, тежък режим и физическо насилие. На никого обаче не е потърсена наказателна отговорност, заради протежирането от Тодор Живков на отговорния за лагерите Мирчо Спасов.
Лагерът край гр. Ловеч е изграден без писмено решение на Политбюро на ЦК на БКП и въпреки взетото решение за ликвидиране на лагерите. Той бил създаден, като Министърът на вътрешните работи Георги Цанков не изпълнил докрай решенията за закриване на лагерите, не освободил всички лагеристи, а се разпоредил за задържането на 166 души от тях, за което изготвил и специална “докладна записка” до Политбюро. С тази записка той предлагал неосвободените да останат “за превъзпитаване чрез тежък физически труд”, а органите на МВР да получат права да продължат да въдворяват в лагери на основание специалния указ N 468 от 1956 г., издаден по повод и във връзка с унгарските събития.
Дали Политбюро се е произнесло по тази докладна записка, не е известно, тъй като липсват документални доказателства. От документацията на Комисията, възглавявана от Борис Велчев и извършила проверката на 24 март 1962 г. обаче личи, че преместването на неосвободените 166 души от Белене край Ловеч е станало по устно разпореждане на министър Г. Цанков. От стенографските записки на заседанието на Политбюро от 5 април 1962 г. е видно, че Г. Цанков е представил своята “докладна записка” още в края на август 1959 г., и заедно с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков са взели решение да бъде открита една кариера край гр. Ловеч, където въдворените да се превъзпитават с тежък физически труд; така именно бил основан лагерът край Ловеч с наименование “ТГ” (т. е. “трудова група”) под ръководството на поделение 1248 “ВИ” МВР гр. София (а от лятото на 1961 г. - на поделение 10 001 МВР гр. София).
Въдворените в ТГ-Ловеч мъже и жени са били изпращани по административен ред на основание Указ N 468 от 4 декември 1956 г. Съгласно текста въдворяването можело да стане със заповед на Министъра на вътрешните работи при наличието на писмено разрешение от Главния прокурор. Дадените му от Указа права обаче министърът “делегирал” през периода 1959-1962 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов, който подписвал всички заповеди при съответното съгласуване с главния прокурор Йордан Чобанов и определения от него зам.-главен прокурор Иван Вачков, както и от прокурора от Главна прокуратура Руменов.
В документацията на образуваното през 1990 г. т. нар. “дело за лагерите” е установено, че една от заповедите е била подписана от началника на отдел “Следствен” при Главна прокуратура (чието име не се чете), както и че е имало много заповеди, които са били издадени без каквото и да е съгласуване с Главната прокуратура. Освен това, установено е, че не е било спазвано задължението предложенията на окръжните началници на МВР за въдворяване да бъдат съгласувани със съответните окръжни прокурори, и на практика съгласуването е ставало със съответните окръжни секретари на БКП. Впрочем, тази първоначална практика впоследствие е била “санирана” (т. е. “узаконена”, “утвърдена”) с писмо N I - 1688 от 10 август 1961 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов.
Редът за въдворяването в ТГ край Ловеч, установен и съществуващ на основание Указ N 468/1956 г., който по същество е “административен ред” и по същество е “лишаване от свобода”, представлява брутално разширяване на административната сфера за сметка на сферата на съдебното правосъдие.
Лагерът край гр. Ловеч е продължение на лагера край Белене. Той е бил създаден в условията на “пълна секретност” и в противоречие с официалното решение на Политбюро на ЦК на БКП от 27 август 1959 г. за закриване на всички ТВО в България, както и в противоречие с официалното изявление на Министър-председателя пред чуждестранните журналисти, според което в страната не съществуват ТВО. Така, лагерът е създаден от министъра на вътрешните работи Г. Цанков, от зам.-министъра Мирчо Спасов и от Първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков - разбира се, при знанието и мълчаливото съгласие на другите членове на Политбюро на ЦК на БКП.
От съображения за секретност не е съществувал и не е бил създаван официален щат за офицерски и надзирателски състав, като до лятото на 1961 г. оформянето на такъв състав е било възложено на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Плевен генарал-майор Г. Аргиров, а по-късно - на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Ловеч полковник Александров.
От съображения за секретност близките на задържаните никога не са били уведомявани за мястото на задържането. Пак поради същите съображения смъртните актове (както и съобщенията до близките) за първите 23 починали лагеристи за 17 месеци от функционирането на лагера, т. е. до края на януари 1961 г., са били издавани не от общинския съвет в Ловеч, където се е намирал лагерът, а от общинския народен съвет в гр. Белене. Също от съображения за секретност е било издадено специално разпореждане на Мирчо Спасов труповете да не се предоставят на близките, а да бъдат погребвани при строга тайна на остров Предел между Белене и Свищов, при което фактически са били давани за храна на прасетата, отглеждани в лагера и предназначени за изхранване на лагерниците и персонала.
Макар и формално въдворяването да е било осъществявано на основание Указ 468 от 1956 г., то е било извършвано в разрез с предвидените в действуващия по това време Наказателен кодекс принципи, съгласно които престъпление е само онова деяние, което е такова по НК, и че наказанието лишаване от свобода може да се налага само от съд, както и че то не може да има за цел причиняване на физическо наказание или унижаване на човешкото достойнство. Така, самото задържане без присъда от съд е незаконно; то, освен всичко останало, е и престъпление против човешкото достойнство.
