Длъжници ли сме на Русия?
https://voinaimir.info/2020/03/do-we-owe-russia/
Десетилетия наред марксистката историческа наука, народното писателство и прогресивния печат облъчваха българския народ със заклинанието как, видите ли, Русия самоволно и независимо решила да освободи България, като го постигнала с цената на 200 000[1] жертви. Подразбира се от това, че цялата България[2] е станала изведнъж и завинаги национално свободна (т.е. независима и целокупна) и завинаги трябва да е благодарна на Русия, поради огромния брой жертви.
Очевидният извод от тази теза е, че трябвало винаги да се подчиняваме на Русия, защото тя знаела най-добре какви са българските интереси. Остава обаче неясен един въпрос: Тогава кого освобождаваха повече от 200 000-те убити български войници, офицери и опълченци през епопеята на петте войни, свързани с идеята за Национално освобождение и обединение (1885 -1945)?
За какво загинаха тези герои и защо подвигът им е съзнателно забравен, а паметниците на повечето от тях 45 години са систематично унищожавани, поругавани, забравени или потънали в немара чак досега, не само зад граница, но и в страната?
Огромни са жертвите от тези войни: още два пъти по толкова ранени, инвалидизирани и безследно изчезнали. Десетки хиляди убити и загинали дава и българското цивилно население в Тракия и Македония, подложено на етнически геноцид от сръбски, гръцки и турски редовни и нередовни военни формирования. Това мирно население е систематично унищожавано и прогонвано (както свидетелстват международните анкети). Стотици хиляди бежанци, изгубили роден дом и семейства, само с дрехите на гърба си, търсят спасение и защита в старите граници. Не освобождение, а национални бедствия, икономически катастрофи, разкъсване, унищожение и стотици хиляди убити и бежанци донесе Източната политика на Русия в България.
През 1833 г. Русия откъсва от Османската империя Тимошка област, населена с българи, за да я предаде на новосъздаденото (1830) Сръбско васално княжество. Пак тя фактически предоставя на Сърбия Нишки и Пиротски санджаци през 1878 г., а Северна Добруджа, също тогава, на Румъния. Русия се бори най-последователно против движението за самостоятелна българска църква, като издейства заточението на българските владици и съдейства за издигане на Схизмата през 1872 г., чрез зловещата фигура на посланика си в Цариград, граф Игнатиев. Тя се бори с всички средства срещу българското националноосвободително движение и де факто качва Васил Левски на бесилото, естествено, с усилията на посланика си граф Игнатиев, както и с помощта на агентурата си сред българските първенци. Кой предизвика провала на Цариградската конференция (23 декември 1876 – 20 януари 1877 г.) и попречи да се създадат, съгласно проекта на посланиците, двете български автономни области[3] , обхващащи по-голямата част от българското национално пространство (което е юридически регламентирано със султанския ферман за създаването на българската Екзархия от 28 февруари 1870 г., утвърден въпреки съпротивата на Русия)?
Отново Русия я проваля, отново чрез посланика си граф Игнатиев. Защото на всяка цена ѝ трябва победоносна война, за да се легитимира отново сред Великите сили след Кримското поражение, а същевременно да използва удобния момент, за да доближи икономически ценните и желани от векове Проливи, с които ще си отвори път към топлите морета. А от друга страна „Цариградска България“ не би била изгодна за Русия, защото няма никаква сигурност, че ще може да бъде приобщена към руското политическо пространство.
Затова още на 8 юли 1876 г., руският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков, се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Андраши. Срещата се провежда в замъка „Райхщад“, откъдето произлиза и наименованието на постигнатото между тях секретно Райхщадско споразумение. Там черно на бяло е написано, че няма да се създава „голяма славянска държава“ на полуострова. А на 15 януари 1877 г., малко преди провала на Цариградската конференция, в Будапеща се подписва тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Тя е резултат от преговорите между руския посланик Новиков и министъра на външните работи Андраши. Тази конвенция доразвива основните положения на Райхщадското споразумение и фиксира ангажиментите на всяка една от държавите. За тези споразумения е било известно на редица руски високопоставени лица, от които изтича информация към български представители още по време на войната, но това не довежда до някаква забележима реакция, на фона на всенародната еуфория.
Три дни по-късно – на 18 януари 1877 г. представителят на Османската империя в Конференцията заявява, че се отказва от договорения проект за двете български автономни области, който в общи линии обхваща териториите на Българската екзархия (ок. 200 000 кв. км). Руският план е осъществен отново от граф Игнатиев, който убеждава султана да се откаже от договореностите, като обещава запазване на значителни територии на Османската империя в европейската част – нещо, което се случва с Берлинския договор, предложен и подкрепен от Русия и Австро-Унгария.
Русия по-късно хвърля прах и в очите на наивните българи с фантастичния проект „Санстефанска България“. И досега повечето българи не знаят, че в Сан Стефано е подписан Прелиминарен (предварителен) договор. Защото без съгласието на всички Велики сили тогава е било невъзможно да се променят границите в Европа (така е още от времето на Виенския конгрес)[4]. Затова и на Цариградската конференция присъстват оторизирани представители на всички Сили.
А кой извършва преврата в Княжеството през 1881 г., суспендира Конституцията и докара руски генерали за министри? Фактически Русия, чрез своите оръдия в България.
Русия насъсква Сърбия да обяви война на България на 14 ноември 1885 г. и притиска Австро-Унгария да я подкрепя. Кой се бореше най-свирепо срещу Съединението? Разбира се, Русия, като единствено Британия ни защити тогава и спаси делото. Пак тя организира заговори, бунтове, преврати и опити за преврати (1886) и атентати в България след Съединението.
Русия организира фронта срещу България през 1913 г., чрез сателита си Сърбия и с подбуждане на Румъния към извънмерни претенции спрямо България, както и чрез манипулиране на русофилските правителства на Гешов и Данев, по отношение на лъжливото приемане на „арбитражна роля на Русия“ между България и Сърбия, а фактически с пълна подкрепа за Сърбия. В навечерието на войната руският посланик в Белград и министър-председателят на Сърбия стигат до съгласие, че трябва „да се строши гръбнака“ на България.
Когато неочакваните български победи в Източна Тракия ясно показват неминуемия разгром на Турция, в Азиатския департамент в Петербург изпадат в шок. Вече им се привижда как българските войски маршируват по улиците на Константинопол. Което може да означава само едно – край на вековните стремежи на Русия към жизнено важните проливи, вратата към топлите морета. Защото руските дипломати не се и съмняват, че една могъща България, стъпила в Константинопол, напълно ще се еманципира от Освободителката Русия, а защо и да не се изправи срещу нея (вследствие интригите на коварния Албион, например). Решението е предопределено, България е вече опасен играч, който трябва да бъде отстранен от геополитическата сцена.
Веднага се пристъпва към действия. Активизира се агентурната мрежа на Азиатския департамент в българската армия. Има солидни съмнения, че важна роля е възложена на командира на Трета армия, ген. Радко Димитриев, вече три десетилетия действащ платен руски агент и бъдещ национален предател от най-крупен калибър. Той ръководи решаващата за войната, а както се оказва по-късно и за бъдещето на България, Чаталджанска операция. Операцията гръмко се проваля, въпреки, че и досега битуват сведения за успешни пробиви на укрепената линия, които необяснимо не са развити от командването (тези събития така и остават недоизяснени). Така или иначе, България губи най-големият си шанс във войната, което се оказва фатално за бъдещето на страната.
Когато се сключва предварителният мирен договор в Лондон на 30 май 1913 г., Русия не прекратява действията срещу България, защото българо-турската граница, съгласно мирния договор, все още е заплашително близко до Константинопол. Градът, който Русия смята за своя сигурна плячка от двеста години насам . Руската дипломация започва трескава дейност. Азиатският департамент насъсква все по-настойчиво Румъния да издига неизпълними, според българите, искания за „компенсации“. Същевременно се обещава на Сърбия всякаква подкрепа за претенции извън вече договореното с България споразумение (забележете, постигнато навремето със съдействието и гаранциите на самата Русия). Гърция пък води собствена двулична политика, но събитията неумолимо я тласкат към съюз със Сърбия, под благосклонния поглед на Русия (тенденция, подпомогната и от изключително бездарната българска дипломация и незрялата политическа класа), още повече, че съюзът срещу България отдалечава алчните стремежи на Гърция към Константинопол. Черна гора пък върви винаги със Сърбия. А що се отнася до Турция, която вече е сключила мир с балканските държави, като победена и унизена страна – то тя жадува за реванш. Наивните български политици-русофили са втренчени, като хипнотизирани в Русия. Те вярват, че тя няма да позволи на Турция да си възвърне Тракия, както и на Румъния да ни удари в гръб и че ще съдейства за мирно урегулиране на споровете със Сърбия (на базата на прословутия арбитраж).
Горчиво са излъгани!
Русия фактически не си помръдва пръста, за да възпре новата коалиция (а това е напълно в нейните възможности). Напротив, действа тайно за разгрома на България. Страната се оказва без съюзник, срещу обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и впоследствие – Турция. Разгромът е неизбежен, защото освен всичко друго, българската дипломация не си е осигурила поддръжка от никоя друга Велика сила, освен голословните уверения на Русия и вербална полуподкрепа от страна на Астро-Унгария. Българските управляващи русофили до последния момент сляпо разчитат само на Русия. Между другото те постигат невъзможното: осигуряват си врагове отвсякъде и съюзници отникъде. Руското императорско правителство обаче, на практика работи подмолно срещу България (тези съдбоносни събития са твърде слабо осветлени от българските историци, най-вече ролята на Русия, като голям принос тук имат чуждите българисти. Показателна е сполучливата забележка на видния българист Р. Хол, по повод на тези злощастни събития: „Само за една седмица, България от хегемон на Балканите се превърна в парий“).
Вследствие тези събития и последвалия разгром, България вече неминуемо е предопределена като съюзник на Централните сили, в бъдещата Голяма война, със съответните последици.
А може би трябва да си зададем реципрочния въпрос: Русия длъжник ли е на България? Защото през X и XIV в., руските княжества са подложена на огромна културна инвазия откъм България, включваща книжовници, монаси, богослужебна и светска литература (наречена в руската историография лицемерно „първо“ и „второ южнославянско влияние“). Книжнината е писана на новия за руснаците кирилометодиевски език (изв. още като старобългарски), официален за българската държавна канцелария и общоприет литературен език, ползващ се със своего рода свещен статус в България и в околните страни където се разпространява – Сърбия, Хърватия, Босна, Влашко и Молдова, части от Унгария и Балтика.
Това културно „нашествие“ в Руските княжества включва не само писмеността, но и на първо място езика. Руският народен език се измества от кирилометодиевския, който в скоро време става официален в канцелариите на руските князе. Нещо повече, след два – три века този език окончателно се налага като литературен език на образованите слоеве на обществото, какъвто е и досега. Простонародният руски говор със своите диалекти е изтикан в периферията и до голяма степен – забравен[5].
Според съветския езиковед академик Шахматов, етимологичният произход на около 40% от речниковия фонд на съвременния руски език има произход от кирилометодиевския език (наричан в Русия „староцърковнославянски“), това са така наречените „българизми“ в руския език. Има куриозни факти в това отношение. Както е известно, през последните 200 години в модерния български език нахлуват огромен брой руски думи, така нар. „русизми“ (виж произведенията на възрожденските книжовници), немалка част от които остават трайно в езика ни. За щастие обаче, не по-малко от 30% от тях са т.нар. „обратни българизми“, т.е. българизми в руския език, които впоследствие преминават в българския, уж като русизми.
И така, длъжници ли сме на Русия? Или може би тя ни е длъжна? Отговорът е прост. И е известен още от зората на писаната история. Между отделните държавни образувания няма вечни приятелства, задължения или омраза. Няма вечни приятели и/или вечни врагове. Има вечни интереси[6]!
ОБЩА БИБЛИОГРАФИЯ
Янко Гочев, Убийството на Васил Левски. Виновниците. 2016. Анико.
С. Радев. Строителите на съвременна България. Том Първи и том Втори. София. 1990. Български писател.
