КабиНЕТ на демокрацията
Годината по традиция завършва за телевизиите с обобщаващи репортажи и сред многото бих откроил един дребен на пръв поглед щрих, който ни предложи водеща по гледаемост в страната нашенска медия.
Репортаж от петричкото село Самуилово прикова вниманието към кабинета на кмета Кирил Стоянов (на сниката от 2016 г.), горд с огромния портрет на Тодор Живков над главата си. 
Ако някой не беше разбрал за този почин, който е медийна тема от години, сега вече го видя цяла България.
“Светъл пример” по време на светлите празници. Пък и “какво толкова”, преди няколко години в кабинета на полицейски шеф в София висеше портрета на Ленин (снимката по-долу), по свидетелство на очевидци (успели да снимат тази реалност), разкарвани по участъците заради дързостта си да напишат истината за съветската окупация върху съветската светиня със заплашителното си въоръжено стърчене над столицата ни. http://ivo.bg/2014/10/25/българското-мвр-е-все-още-с-ленин-на-шия/
Стоянов придобива не за пръв път геройския статут на медийна звезда именно поради “портрета от стената”.
В предишно свое интервю селският кмет, който явно се изживява като едноличен собственик на една административна единица (феодал от комунистически тип в условията на фалшива декомунизация) , дори заплашва, че ако бъде накаран да свали този портрет, ще го замени със снимка на Путин. http://ilindenpres.bg/svetsko/10-likut-na-tato-krasi-kmetskiya-kabinet-v-samuilovo/
Две години след заканата на Стоянов да си закачи Путин над бюрото не се е наложило да прибегне до тази протекция от страна на по-големия началник. И Живков (му) е достатъчен. Засега.
Но бъдещето е пред нас. Липсата на критично отношение към миналото, неговото идеализиране дори, вещае ескалация на носталгията на съветските времена. Това не е просто селски епизод. Символично е за цялата държава и обстановката, която държавното ръководство и присъдружната му опозиция градят.
“Нали имаме демокрация”, казват ехидно борците против демокрацията, които се кичат с портрети на Живков и Путин. Биха удавили “най-демократично” в капка носталгия по времето на концлагерите всеки опонент. Вярват искрено, че това хубаво време ще се възкръсне от жаравата като птицата Феликс (Дзерджински).
Дочувам виртуално аплодисментите за кмета от недрата на българската озлобеност към промяната в България, която донесе проклетата свобода. Защото кметът Стоянов обича Живков заради асфалта, който е бил положен в селото по негово време, използван за транспортиране на стотици жители на запад, където работят и живеят, за да преживяват (доста добре, както се видя от репортажа) останалите жители на селото.
Асфалта, глупако!
Това е логиката и на преродения Живков в наше време. Него сигурно също ще го помнят и ще му кадят тамян по села и и кабинети. В страната, в която асфалтът е основополагаща ценност, той ще продължава да бъде религиозния символ на властта, зареден с носталгия по онзи, който асфалтира повече от другите пътя към миналото.
Несъстоялият се докрай разговор за свободата подгря култа към асфалта. Как стана така? Много “просто”: в страната, в която гордите с простотата и простотията си печелят избори и носталгични дивиденти, свободата (на словото) е презрян, досаден и нетърпим за властта (селска и всякаква) апендикс, подлежащ на опериране. Стига на касапите да се докопат до скалпела отново.
Като че ли никой (в широкия смисъл на думата) у нас не страда от факта, че преди да ни приютят в най-богатия клуб на света ЕС и да ни запушат устите с милиарди левове за полагане на магистрален асфалт, медиите бяха три пъти по-свободни според всички международни мерители на индекси на медийната свобода.
Не e луд онзи (ЕС), който дава зелника, но кой да си представи в добрия стар Брюксел, че в София и феодалните владения в страната той ще бъде консумиран за пропаганда на централната властта чрез асфалт и раздаване на порции на медии чрез рекламни кампании, които целят да ги заситят на цената на мълчанието?
Резултатът е налице: въпреки закона, който забранява пропагандирането на комунистическата символика, всеки функционер в държавата може да се пъчи с любовта си към душителя на свободата по съветско време и да заплашва, че ще повика на помощ Путин, ако му посегнат на точно тази свобода на избора на кумир. Както всички останали закони, така и този се прилага избирателно в зависимост от протекцията и толерантността на силните на деня към нарушителите. Кой казва, че тук толерантността не е на почит- въпрос на прочит!
В страната, в която свободата на словото се е сринала в позорните низини на стълба на демокрацията по свобода на словото, класирайки се на около 120 място сред около 160 възможни в света, няма кой да опонира адекватно на свободните интерпретации на истината за тоталитаризма.
Както се вижда, днешният хитрец от Банкя се оказва не просто бивш телохранител на хитреца от Правец, но и настоящ охранител на наследството му в нашата частично свободна България, в която главното завоевание на демокрация е свободата да си тръгнеш без да те застрелят на границата, както по времето на Живков. Прав ни път!
Никак не е случайно, че завиждащите на успеха на хитреца от Банкя негови конкуренти от БСП се поклониха ритуално на паметника на хитреца от Правец като форма на покаяние и признание, че развенчаването на култа към него е било грешка, която са готови да поправят. С калашников на стадиона, ако питате избирателите им.
Едновременно с това всички борци за власт в тази конкурентна битка наддават в надпреварата да се харесат на Путин. Палят свещи на елхата му с пожелания да му паднат от нея санкциите и да му се случат енергийните проекти, които да сбъднат мечтата на Кремъл България да бъде превърната чрез тях в руски протекторат, зависим от “кранчето” на Москва от много десетилетия.
Това е посланието на случката със селския кабиНЕТ (НЕТ да се чете с руски акцент), показан на цяла България като апотеоз на тоталитарното минало и отрицание на демократичните премени.
http://ivo.bg/2018/12/30/%D0%BA%D0%B0%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D1%82-%D0%...
