“Който чупи – купи”. Това си го знаем от времето, когато бяхме насилствено възпитавани от комунистическата държава по нейните партийни правила и за престъплението да повредиш държавна собственост се предвиждаха строги наказания и глоби (в троен размер на стойността на счупеното). В кооперацията, в която съм израснал висеше табела между етажите с надпис “Пионери, пазете социалистическата собственост”.
Партията – ръководителка бдеше и налагаше своя отпечатък върху всяка рожба в републиката по свой образ и подобие. Т.е. по комунистически и без право на помилване, освен ако не ставаше дума за някой от “правоимащите”, за които наказанията бяха от рода на това да те пратят в “изгнание” като посланик в чужбина.
Отнасят ли се днес тези правила и спрямо едно много голяма комунистическа държава, която буквално счупи световния дневен ред с износа си (този път) на пандемия?
Понеже Китай продължава да бъде комунистическа държава, която при това се гордее с този факт, както и с успешната си хибридност, комбинирайки капиталистическата икономика с еднопартийната диктатура (за радост на носталгичните другари и другарки у нас, които са във възторг от тази китайска гавкавост), се питам дали ще се осмели някой да припомни на този комунистическо-капиталистически мутант правилото, че който счупи (световната икономика, да не говорим за пречупените хиляди човешки съдби), трябва да плати за това.
Хубаво е, хуманно е да се зарадваме, че в Китай – каквато и да е политиката му – кризата с коронавируса отпуска хватката си. Там броят на пациентите, заразени с КОВИД19 намалява. По официални данни на Пекин вече близо 83 на сто от всички заразени хора са изписани от болниците. Смъртността в страната е ограничена до почти 4 процента от случаите на заразяване.
Най-после добри новини. Първо за Китай, а после, да се надяваме и за останалите жертви на пандемията. Но трябва ли да си затворим вкупом очите и да “забравим”, че тя тръгна именно от Китай?
За съжаление имам обоснованото предположение, че и този път големите престъпници ще избегнат възмездието. А Китай е много, ама адски голям, важен, ядрен член на световната петорка с решаващ глас в Съвета за сигурност на ООН, допуснат там на вълната на политическата конюнктура от 40-те години на миналия век, диктуваща противоестествен идеологически, но прагматичен съюз между капиталистическия Запад и комунистическия Изток.
На никого не му се ще да застава на пътя на толкова голям виновник заради едничката справедливост. А най-малко това искат нашенските набедени борци за социална справедливост. Когато Китай жъне капиталистически успехи под знамето на комунистическата партия, тези нашенци ръкопляскат в захлас. А когато сее смърт, плъзнала по света от ужасяващо мърлявите пазарища в един 6 милионен китайски град, мълчат солидарно с китайските власти по въпроса за отговорността им.
Пекин не само не си посипва главата с пепел за глобалната беда, която Китай разпространи, но и дава да се разбере, че ще следва политиката на “тури му пепел”. Този синдром съм го нарекъл за себе си отдавна “ефект на червения икарус”. Ако си спомняте, имаше такива съчленени огромни автобуси в София. Те си позволяваха често да минават на червено на кръстовищата на принципа, че дори и да стане катастрофа, повече ще пострада по-малкият участник в произшествието. Малкият, макар и да е в правото си, е длъжен да се пази сам ако има чувство за самосъхранение, това ни казваше големият червен икарус.
Битият ще се остане бит. Работилницата на света, чрез която и истинските западни капиталистически акули забогатяха от робския труд на милионите пчелички на служба на царицата майка ККП (Китайската комунистическа партия), ще преболедува и ще продължи да бълва евтините си стоки на световния пазар.
А милионите потребители на китайското кюспе по света ще си останат шарани, закачени на кукичката, от която безмълвно отварят уста за още евтиния made in China.
