Кога ще се завърнат емигрантите
Николай Флоров
Краткият отговор е: на куков ден. Дългият отговор иска малко повече обяснения и може да бъде сумиран така: политически разочарована нация, ограбена от пладнешки хайдути, които продължават да грабят и лъжат докато им позволяваме. С други думи – връщане няма.
Но ето тук трябва да кажем и нещо необичайно: да грабиш нацията си значи да режеш клона на който седиш. Тия, които са вече в чужбина, знаят това и имат предимството да гледат какво става отдалеч. Тия, които са останали и не могат да си позволят тоя лукс, чакат на пратки (легални и нелегални) за да преживеят.
Българската емиграция е вече повече от 1.5 милиона, което в долари означава буквално че държавата не би могла да оживее без техните пари, издържащи поне двойно повече стари хора в страната. Но… старите хора измират и пратките ще секнат. Досега властта си е мислела, че може да мине метър с тая така добре дошла помощ за тая така мизерна икономика. Но тая помощ ще секне, както секва и живота – бавно и сигурно.
На емигрантите не можеш да пробутваш много-много «Облаче ле бяло» и «Аз съм българче» и да минеш метър. Децата им много бързо учат местния език и потъват в местната култура, за радост на тати и мама, които бачкат за мангизите и само с крайчеца на окото си гледат как надеждата им за връщане изчезва зад хоризонта.
Родината си е там, корените са си там, но (както казва римската поговорка) «родината ми е там, където ми е добре». Те дори и къщи строят с пари изкарани в чужбина и лелеят надежди за връщане, но краткостта на човешкия живот диктува някои горчиви императиви: да наредят и образоват децата си, да осигурят старините си, да усетят и смисъл в живота си.
Всеки знае, че тия неща те няма да получат от Бойко Борисов или от Гоце Първанов, или от цялата посткомунистическа пасвмина – наследници на една и съща круширала политическа система, независимо от техните метаморфози, която сега тежи на вратовете им като тухла на врата на удавник.
Един и половина милиона емигранти са не само удобен спасителен пояс за мизерните конвулсии на сегашната пост-омунистическа власт, отбиваща отговорността си към нацията чрез тия доброволни гурбетчии, но и проклятие, което неминуемо ще си каже думата чрез демографския срив и промяната на етническия състав на българското население, измеренията на които изобщо не можем да си представим.
